Едгар Алън По
Златният бръмбар

Едгар Алън По
Златният бръмбар ^[0]

Гледайте! Гледайте!

Този човек танцува като луд!

Тарантул го е ухапал.

„Никой не е прав“

Преди много години се сближих с някой си мистър Уилям Льогран. Той произхождаше от стар хугенотски род и някога е бил много богат, но редица беди го довели до нищета. За да избегне унизителните последици от това свое нещастие, той напуснал Нови Орлеан, града на своите предци, и се заселил на остров Съливан, близо до Чарлстън, Южна Каролина.

Този остров е много странен. Състои се почти само от морски пясък и е дълъг около пет километра. Широчината му никъде не надминава петстотин метра. От материка го отделя едва забележим проток, процеждаш се през пустош от тръстика и тиня, любимо убежище на блатната кокошка. Растителността, както би могло да се очаква, е оскъдна или, по-точно казано, недостатъчно развита. Дървета със значителна големина не се забелязват. Близо до западния край на острова, където се издига Форт Моултри^[1] и има няколко жалки паянтови постройки, обитавани лятно време от бягащите от праха и треската жители на Чарлстън, може да се срещне, разбира се, мъхестата ниска палма; целият остров обаче, с изключение на този западен край и ивицата твърд бял пясък по брега, е покрит с гъсти шубраци миризлива мирта, така високо ценена от градинарите в Англия. Тези шубраци тук често достигат до пет шест метра височина, образуват почти непроходим гъстак и изпълват въздуха с тежкия си аромат.

В най-затънтените глъбини на този гъстак, недалеч от източния, най-отдалечения от материка край на острова, Льогран си бе построил малка хижа, която обитаваше, когато съвсем случайно се запознах с него. Познанството ни скоро прерасна в приятелство — защото много черти в характера на отшелника будеха интерес и уважение. Разбрах, че има солидно образование и необикновени умствени способности, но е заразен от мизантропия и е предразположен към своенравни настроения от редуващи се пристъпи на въодушевление и меланхолия. Имаше много книги, но рядко се занимаваше с тях. Главните му развлечения бяха ловът и риболовът или броденето из морския бряг и сред миртовите гъстаци, където търсеше раковини или ентомологични видове — на колекцията му от насекоми би завидял дори самият Свамердам^[2]. По време на тези негови скитания обикновено го придружаваше един стар негър на име Юпитер, освободен от робство преди разоряване на семейството, който нито със заплахи, нито с обещания не можеше да бъде убеден да се откаже от онова, което считаше за свое право: да следва навсякъде своя млад „маса Уил“. Възможно е роднините на Льогран, които са схващали, че той е малко психически неуравновесен, да са се поизхитрили да поощряват тази упоритост на Юпитер, за да наглежда и пази скиталеца.

На ширината, на която е разположен остров Съливан, зимите рядко са много сурови и се счита за цяло събитие, ако есенно време се пали огън вкъщи. В средата на октомври 18.. година се случи обаче един необикновено студен ден. Точно преди залез слънце аз си проправих път през вечнозелените храсти до хижата на моя приятел, когото не бях посещавал няколко седмици — по онова време живеех в Чарлстън, на петнадесет километра от острова, а удобствата по отиването и връщането далеч не бяха такива, каквито са днес. Щом стигнах до хижата, както обикновено почуках, но като не получих отговор, потърсих ключа там, където знаех, че го крият, отключих вратата и влязох. В огнището пламтеше ярък огън. Това се оказа неочаквана, но приятна изненада. Съблякох палтото си, придърпах стол до пращящите дънери и зачаках търпеливо завръщането на домакините.

Те пристигнаха наскоро след падането на мрака и ме посрещнаха най-сърдечно. Засмян до уши, Юпитер се разбърза да приготви блатни кокошки за вечеря. Льогран бе получил един от своите пристъпи — как другояче бих могъл да го нарека? — на въодушевление. Бе намерил рядка bivalve^[3], която представлявала нов род, дори нещо повече, преследвал и уловил с помощта на Юпитер бръмбар, който вярвал, че е съвършено нов за науката и за който на следното утро искал да чуе мнението ми.

— А защо не тази вечер? — попитах аз и като потривах ръце пред огъня, пращах мислено по дяволите всички бръмбари на света.

— Ах, ако само знаех, че си тук! — отвърна Льогран. — Колко дълго не съм те виждал; а можех ли да предвидя, че ще ме посетиш именно тази вечер? На път за към къщи срещнах лейтенант Дж. от форта и имах глупостта да му заема бръмбара; така че до утре е невъзможно да го видиш. Остани да нощуваш тук, а утре при изгрев ще изпратя Юп да го вземе. Това е най-прекрасното нещо на света!

— Кое? Изгревът ли?

— Глупости! Съвсем не! Говоря за бръмбара. Има ослепително златист цвят… на големина е колкото едър орех… с две смолисточерни петна на горния край на гърба, и трето, малко по-продълговато, на долния. Мустачките са…

— Казфам фи, маса Уил, работата не е фъф мустачки — прекъсна го Юпитер; — бръмбар златен, чисто злато, цял от злато, отфътре и отфън, осфен крилата… през жифота си не съм фиждал такъф тежък бръмбар.

— Да допуснем, че е така, Юп — отвърна Льогран, както ми се стори, с по-сериозен тон, отколкото изискваше случаят, — но нима това е причина да прегориш птиците? Цветът — тук той се обърна към мен — действително почти оправдава мисълта на Юпитер. Никога не си виждал по-ярък металически блясък от този, който излъчват твърдите люспи, но за това не можеш да съдиш до утре. Междувременно съм в състояние да ти дам само известна представа за формата му.

След тези думи той седна до една масичка, върху която имаше перодръжка, но нямаше хартия. Потърси в едно чекмедже, но и там не намери.

— Нищо — каза накрая той, — и тази ще свърши работа. — Извади от джобчето на жилетката си къс много изцапана хартия и нахвърли на него с перодръжката си груба рисунка. Докато се занимаваше с това, аз останах на мястото си край огъня, защото все още ми беше студено. Когато рисунката бе готова, той ми я подаде, без да става от мястото си. Докато я поемах, се чу ръмжене, последвано от дращене по вратата, Юпитер я отвори и вътре се втурна грамадното нюфаундленско куче на Льогран, сложи лапи на раменете ми и ме обсипа с ласки; при предишните си посещения му бях отделял голямо внимание. Когато кучето престана да скача около мене, погледнах хартията и право да си кажа, останах много озадачен от онова, което бе изобразил моят приятел.

— Да — промълвих аз, след като го съзерцавах няколко минути, — трябва да призная, че това е странен бръмбар; не ми е познат; никога не съм виждал подобно нещо… освен ако не си нарисувал череп или мъртвешка глава, на каквито прилича повече, отколкото на всичко друго.

— Мъртвешка глава! — откликна Льогран. — О, да, добре, рисунката донякъде без съмнение изглежда така. Двете горни черни петна наподобяват очи, нали? А по-дългото в долния край — уста, при това цялата форма е овална.

— Възможно е — отвърнах аз, — но, Льогран, страхувам се, че не си никакъв художник. Ще се наложи да почакам, докато видя самия бръмбар, щом трябва да си съставя някаква представа за неговия вид.

— Е, не зная — отвърна малко обидено той. — Рисувам сносно… би трябвало да е така — имах добри учители и се лаская, че не съм някакъв дръвник.

— Но, драги приятелю, в такъв случай ти се шегуваш казах аз, — това наистина е един сполучлив череп, дори бих казал превъзходен според широко разпространените представи за подобни образци във физиологията, а ако твоят scaraboeus прилича на него, тогава той е най-странният scaraboeus на света. Може да събуди у нас много силно суеверие. Предполагам, че ще наречеш бръмбара scaraboeus caput hominis^[4] или нещо подобно, в естествената история има много подобни названия. Но къде са мустачките, за които спомена?

— Мустачките! — възкликна Льогран, който, изглежда, се горещеше на тази тема, без да има причина. — Сигурен съм, че виждаш мустачките. Нарисувах ги така ясно, както са и у самото насекомо, и се надявам, че това е достатъчно.

— Добре, добре — отвърнах аз, — може и да си ги нарисувал, въпреки това не ги виждам. — И му върнах хартията без допълнителни забележки, понеже не желаех да го дразня; много ме изненада обаче обратът, който взе цялата тази история; раздразнението му ме озадачи… а що се отнася до рисунката на бръмбара, не се виждаха абсолютно никакви мустачки и цялата наподобяваше твърде много обикновена мъртвешка глава.

Той пое гневно хартията и тъкмо се канеше да я смачка и очевидно да я хвърли в огъня, един случаен поглед върху рисунката като че прикова внезапно вниманието му. В миг лицето му силно почервеня, а в следващия страшно побледня. Той продължи известно време да разглежда внимателно рисунката, без да става от мястото си. Накрая стана, взе свещ от масата, отиде до един моряшки сандък в най-отдалечения край на масата и седна. Там отново заоглежда неспокойно хартията и я завъртя на всички страни. Не каза нищо, но поведението му много ме озадачи; въпреки това сметнах за благоразумно да не изострям растящото му раздразнение с каквито и да е забележки. След малко той извади портфейл от джоба на палтото си, постави внимателно хартията в него, пъхна го в бюрото си и го заключи. Сега бе по-спокоен, но и от първоначалния му ентусиазъм нямаше следа. Въпреки това не изглеждаше навъсен, а замислен. Колкото ставаше по-късно, толкова той потъваше все повече и повече в някакъв унес, от който не можеха да го отвлекат никакви мои духовити забележки. В началото възнамерявах да прекарам нощта в хижата, както често правех преди това, но като видях настроението на моя домакин, сметнах за по-разумно да се сбогувам. Той не настоя да остана, но на тръгване ми стисна ръката с по-голяма сърдечност, отколкото обикновено.

Около месец по-късно (в течение на това време не видях нито веднъж Льогран) в Чарлстън ме посети неговият слуга Юпитер. Никога преди това не бях виждал добрия стар негър толкова отчаян и се уплаших, че някакво сериозно нещастие е сполетяло моя приятел.

— Е, Юп — обърнах се аз към него, — какво се е случило? Как е господарят ти?

— Прафо да си кажа, маса, не е добре, не е здраф.

— Не е здрав ли? Наистина съжалявам да чуя това. От какво се оплаква?

— Там е работата я! Никога не се оплакфа от нищо, но е много болен.

— Много е болен, Юпитер? Защо не каза това веднага? На легло ли е?

— Не, не е! Скита и никъде не можеш го намери, там го стяга чепикът; душата ме боли за бедния маса Уил.

— Юпитер, не разбирам какво говориш. Господарят ти бил болен. Не ти ли е казал какво го боли?

— Не се сърдете, маса, за дребни работи; маса Уил казфа, че му няма нищо, но защо тогафа скита такъф, с нафедена глафа, скръбен и побелял като гъска? И през цялото фреме прафи сметки…

— Какво прави, Юпитер?

— Смята със цифри фърху някакъф списък, най-странните цифри, какфито съм фиждал досега. Казфам фи, страшно ми стафа. Фсе го пазя, от очи го не изпускам. Оня ден ми се изплъзна преди изгреф и целия божи ден се губи. Приготфих си голяма пръчка, да го натупам здрафата, щом се фърне, но се оказах голям глупак и фъф края на краищата сърце не ми даде да го напрафя, изглеждаше толкова тъжен.

— А? Какво? Ах, да! Добре си направил, че не си бил много строг към бедния човек; не го бий, Юпитер, няма да го понесе, но имаш ли някаква представа на какво се дължи тази болест или по-скоро тази промяна в поведението му? Да не се е случило нещо неприятно, след като се видяхме за последен път?

— Не, маса, нищо неприятно не е имало оттогафа; страхувам се, че дотогафа е имало, този същия ден, когато бяхте у нас.

— Как? Какво имаш предвид?

— Ами, маса, мисля за бръмбара, за него.

— За какво?

— Бръмбара. Сигурен съм, че този златен бръмбар е ухапал маса Уил някъде по главата.

— А какво те кара да мислиш така, Юпитер?

— Големи нокти, маса, и устата също. Никога не съм фиждал такъф дяфолски бръмбар; рита и хапе фсичко, което се доближи до него. Маса Уил го хвана, но феднага го пусна, казфам фи, тогафа сигурно го е ухапал. Не ми харесфа устата на бръмбара, затова не го фзех с ръка, а го хфанах с късче хартия, което намерих. Зафих го фъф хартията и напъхах едно парченце от нея фъф устата му, така направих.

— Значи смяташ, че твоят господар наистина е ухапан от бръмбара и от това се е разболял?

— Нищо не смятам, а знам как си беше. Какфо го кара тогафа да мечтае за злато, ако не го е ухапал златният бръмбар? Слушал съм и по-рано за тези златни бръмбари.

— А откъде знаеш, че мечтае за злато?

— Откъде знам ли? Ами защото бълнуфа насън, оттам знам.

— Добре, Юп, може би си прав; но на какво щастливо обстоятелство дължа честта на днешното ти посещение?

— Какфо искате да кажете, маса?

— Носиш ли ми някаква заръка от мистър Льогран?

— Не, маса, нося фи само тофа — и с тези думи Юпитер ми подаде бележка със следното съдържание:

 

Драги мой,

Къде се губиш толкова дълго? Надявам се, не си бил толкова безразсъден, та да се обидиш от някоя моя малка brusguerie^[5], не, не, това е невъзможно. Откакто се видяхме за последен път, имам причина за голямо безпокойство. Искам да ти кажа нещо, но не зная как да го сторя и дали изобщо да ти го разказвам.

Няколко дни не се чувствувах добре, а бедният стар Юпитер ми досажда до смърт с благонамерените си грижи. Ще ми повярваш ли? Онзи ден си приготвил грамадна тояга, за да ме напердаши, че съм му се изплъзнал; прекарах целия ден solus^[6] сред хълмовете на материка. Наистина вярвам, че единствено болезненият ми вид ме отърва от боя. Откакто се срещнахме, не съм прибавил нищо ново към моята колекция.

Ако имаш възможност, ела с Юпитер. Непременно ела. Искам още тази вечер да те видя по важна работа. Уверявам те, случаят е извънредно важен.

Вечно твой

Уилям Льогран

 

В тона на бележката имаше нещо, което сериозно ме разтревожи. Целият й стил бе съвсем необичаен за Льогран. Какво ли му бе хрумнало? Каква ли нова фикция е влязла във впечатлителния му мозък? По какъв „извънредно важен случай“ можеше да разговаря? Разказът на Юпитер не предвещаваше нищо добро. Страхувах се, че постоянният гнет на неговото нещастие в края на краищата е размътил разсъдъка на моя приятел. Следователно, без да се колебая нито за минутка, се приготвих да придружа негъра.

Когато пристигнахме на кея, на дъното на лодката, с която щяхме да отплаваме, забелязах коса и три лопати, всички очевидно нови.

— Какво означава всичко това, Юп? — запитах аз.

— Коса и лопати.

— Много правилно, но защо са тука?

— Тофа са косата и лопатите, които маса Уил запофяда да му купя от града, и аз платих дяфолски много пари за тях.

— Но какво, в името на всичко загадъчно в света, възнамерява да прави твоят „маса Уил“ с коси и лопати?

— Това и аз не знам и дяфол да ме фземе, ако и той сам знае. Фсичко иде от бръмбара.

Като видях, че няма да разбера нищо от Юпитер, цялото същество на когото, изглежда, бе погълнато от „бръмбара“, пристъпих в лодката и вдигнахме платното. С попътен и силен вятър скоро влязохме в заливчето на север от форт Моултри, изминахме около три километра пеша и стигнахме до хижата. Беше към три часа следобед. Льогран ни очакваше с голямо нетърпение. Той сграбчи ръката ми с нервна empressement^[7], това ме разтревожи и засили още повече първоначалните ми подозрения. Лицето му бе бледо като на призрак, а дълбоко хлътналите му очи святкаха с неестествен блясък. Заинтересувах се за здравето му и като не знаех какво друго да кажа, попитах дали си е взел бръмбара от лейтенант Дж.

— О, да отвърна той и силно почервеня; — още на другата сутрин. Нищо няма да ме изкуши да се разделя с този бръмбар. Знаеш ли, Юпитер е съвсем прав за него.

— В какъв смисъл? — попитах аз и сърцето ми се сви от лошо предчувствие.

— Като предположи, че бръмбарът е от чисто злато. Той произнесе всичко това напълно сериозно и аз изпитах неописуема болка.

— Този бръмбар ще ми донесе щастие — продължи Льогран с победоносна усмивка — и ще ми възвърне фамилното имущество. Чудно ли е тогава, че толкова го ценя? След като съдбата реши да ми го подари, ще трябва само да го използувам както трябва, за да стигна до златото, което той ще ми посочи… Юпитер, донеси ми бръмбара!

— Какво! Бръмбара ли, маса? Предпочитам да не пипам този бръмбар, сам си го фземете.

Тогава Льогран стана с важен и тържествен вид и ми донесе бръмбара в стъклената кутийка, в която беше затворен. Прекрасен и по онова време все още неизвестен за естествоизпитателите, бръмбарът представляваше ценна находка в научно отношение. Близо до едната страна на гърба имаше две кръгли черни петна, а от другата едно по-продълговато. Извънредно твърдите му и блестящи люспи пламтяха като полирано злато. Тежестта на насекомото бе забележителна и като се вземеха пред вид всички обстоятелства, трудно можех да упрекна Юпитер за мнението му по отношение на бръмбара; но убийте ме, не знаех как да се справя с това, че и Льогран споделяше същото мнение.

— Изпратих да те повикат — обърна се той тържествено към мен, след като разгледах бръмбара. — Изпратих да те повикат, за да мога да се възползувам от твоя съвет при осъществяване на предначертаното от съдбата и бръмбара…

— Скъпи Льогран — извиках аз и го прекъснах, — положително не си добре и трябва да вземеш някакви мерки. Легни си, а аз ще остана няколко дни с тебе, докато се пооправиш. Трескав си…

— Провери ми пулса — каза той. Проверих го и да си кажа правото, не открих ни най-малки признаци на треска.

— Може да си болен и без да имаш треска. Вслушай се този път в съвета ми. Първо си легни. Второ…

— Грешиш — прекъсна ме той. — Здрав съм, доколкото може да бъде здрав човек при възбудата, в която се намирам. Ако наистина ми желаеш доброто, ще ме облекчиш от тази възбуда.

— А как ще стане това?

— Много лесно. С Юпитер се каним да направим експедиция из хълмовете на материка и в тази експедиция ще се нуждаем от помощта на човек, на когото можем да се доверим. Ти си единственият, комуто вярваме. Независимо дали ще успеем, или ще се провалим, възбудата, която забелязваш у мен, ще се уталожи.

— Много бих искал да ти помогна — отвърнах аз, — но смяташ ли, че този проклет бръмбар има някаква връзка с експедицията ти из хълмовете?

— Да, има.

— Щом е така, Льогран, аз няма да участвувам в такова глупаво начинание.

— Съжалявам, много съжалявам, ще се наложи да опитаме сами.

— Да опитате сами? Този човек наистина си е изгубил ума! Чакай! Колко време предполагаш да отсъствуваш?

— Вероятно цяла нощ. Тръгваме веднага и се връщаме най-късно на разсъмване.

— А даваш ли ми честна дума, че когато тази твоя приумица премине и историята с бръмбара (боже мой!) приключи както желаеш, ще се прибереш у дома и ще се вслушаш безусловно в съветите ми така, както би се вслушал в лекаря си?

— Да, обещавам; а сега да тръгваме, тъй като нямаме време за губене.

Последвах обезверен приятеля си. Тръгнахме към четири часа — Льогран, Юпитер, кучето и аз. Юпитер взе косата и лопатите, той настоя сам да ги носи, според мен повече от страх да не бъдат в непосредствена близост до неговия господар, отколкото от излишно прилежание или добродушие. Той беше зъл като куче и единствените думи, които се отрониха от устата му през целия път, бяха: „Този проклет бръмбар!“ От своя страна, аз отговарях за два фенера, докато Льогран се задоволи само с бръмбара, който носеше завързан на здрава конопена връв — размахваше я насам-натам с вид на магьосник. Когато забелязах това ново и явно доказателство за безумието на моя приятел, едва сдържах сълзите си. Реших, че най-добре ще бъде засега да не обръщам внимание на неговите прищевки или поне докато ми се удаде случай да взема по-енергични мерки с надежда за успех. Междувременно се опитах безуспешно да го накарам да ми съобщи целта на нашето пътешествие. След като успя да ме убеди да го придружа, той очевидно нямаше желание да разговаря за по-маловажни неща и на всичките ми въпроси благоволяваше да отвръща само с едно: „Ще видим!“

Пресякохме с малка лодка потока при носа на острова, изкачихме се по високия бряг на материка и се насочихме в северозападна посока през страшно дива и пустинна местност, където никога не бе стъпвал човешки крак. Льогран ни водеше уверено напред; спираше тук-таме само за миг, за да провери пътя по някакви, изглежда, направени от самия него белези при предишните му обиколки.

Вървяхме така около два часа и при залез слънце навлязохме в безкрайно по-пустинна местност от всички, които пребродихме дотогава. Това бе някакво плато, разположено под върха на почти непристъпен хълм, обрасъл целия с гъста гора и осеян с грамадни чукари, изникнали като че направо от пръстта, които не се бяха свлекли в долините, защото ги крепяха израслите по тях дървета. Дълбоки и пръснати в различни посоки клисури придаваха на пейзажа още по-суров и внушителен вид.

Естествената площадка, на която се покатерихме, бе гъсто обрасла с къпини и скоро открихме, че е невъзможно да си пробием път без помощта на косата; под ръководството на своя господар Юпитер се зае да ни разчиства пътека до подножието на огромна северноамериканска магнолия, израсла сред десетина дъба. Тя се издигаше много по-високо от дъбовете и всички останали дървета, които бях виждал дотогава, и ги превъзхождаше по красота на листната корона и нейната форма, широко разперените клони и общия си величествен вид. Когато достигнахме дървото, Льогран се обърна към Юпитер и го попита дали може да се покачи на него. Старецът като че се смути от въпроса и не отговори веднага. После приближи огромния дънер, обиколи го бавно и най-внимателно го огледа. Като свърши огледа, отвърна просто:

— Да, маса, Юпитер се изкачфа по фсеко дърво, което фижда през жифота си.

— Тогава качвай се колкото можеш по-бързо, защото скоро ще се стъмни и няма да успеем да свършим работата, за която сме дошли.

— Докъде да се изкача, маса? — попита Юпитер.

— Изкачи се първо по ствола, после ще ти кажа по кой клон да тръгнеш… чакай, вземи бръмбара със себе си.

— Бръмбара ли, маса Уил? Златния бръмбар? — извика негърът и се отдръпна ужасен. — Защо да качфам бръмбара по дърфото? Да пукна, ако го напрафя!

— Щом се страхуваш, Юп, щом такъв голям и преголям негър като тебе се страхува да пипне един малък и безобиден мъртъв бръмбар, качи го горе, както е вързан за връвта, но ако не го вземеш, ще бъда принуден да ти счупя главата с тази лопата.

— Какфо има сега, маса! — отвърна явно засрамено и по-сговорчиво Юп. — Фсе ругаете стария негър. Пошегуфах се само. Аз да се страхуфам от бръмбара! Какфо ме е грижа за бръмбара? — Той пое внимателно края на връвта и като държеше колкото можеше по-далеч от себе си насекомото, се приготви да се покатери по дървото.

Североамериканската магнолия, или Liriodendron Tulipifera, най-величественият американски горски представител, има изключително гладък дънер и често достига значителна височина, без да пуска никакви клони; като стигне по-зряла възраст, кората и става чвореста и неравна, понеже от дънера израстват множество къси разклонения. Тъй че трудностите по изкачването в дадения случай идваха повече от външния вид на дървото, отколкото от някакви действителни затруднения. Юпитер обгърна колкото може по-плътно огромния цилиндър с ръце и колене и като се залавяше с пръсти за едни издатини и опираше босите си крака о други, най-сетне изпълзя до първия голям чатал, като на два-три пъти едва не падна, след което очевидно сметна, че с това цялата работа е фактически извършена. Главната опасност наистина бе преминала, макар и катерачът да се намираше на около двадесетина метра от земята.

— Накъде да фърфя сега, маса Уил? — попита той.

— Продължавай нагоре по най-големия клон, онзи от тази страна — отвърна Льогран.

Негърът веднага се подчини и очевидно без особена трудност започна да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, докато тантурестата му фигура не изчезна напълно в обгърналия го гъст листак. Най-после гласът му долетя като ехо:

— Колко още да се изкачфам?

— Къде си сега? — попита Льогран.

— Много фисоко — отвърна негърът, — до сами фърха на дърфото; фиждам небето.

— Остави небето, а внимавай какво ще ти кажа. Погледни надолу и преброй колко разклонения има под тебе. Колко разклонения си преминал?

— Едно, две, три, четири, пет; преминал към пет големи разклонения до онофа, на което се намирам сега.

— Тогава се изкачи на следващото разклонение.

След няколко минути гласът отново долетя, като ни съобщаваше, че седмото разклонение е достигнато.

— А сега, Юп — извика силно развълнуваният Льогран, — искам да се придвижиш, докъдето можеш, по това разклонение. Обади ми се, като видиш нещо необикновено.

Ако все още изпитвах някакво малко съмнение относно умопомрачението на моя приятел, сега то окончателно ме напусна. Нямах друг избор, освен да направя заключение, че е обезумял, и се замислих сериозно как да го отведа у дома. Докато обмислях какво е най-добре да се направи, отново долетя гласът на Юпитер:

— Много ме е страх да рискуфам и да фърфя по този клон, съфсем е изсъхнал към края.

— Казваш, че е сух ли, Юпитер? — извика Льогран с разтреперан глас.

— Да, маса, напрафо си е отишъл, сфършил е, готоф е за оня сфят.

— Господи, какво да правя сега? — промълви Льогран, обзет явно от голяма тревога.

— Слушай! — обърнах се аз към него, зарадван от удалата ми се възможност да се намеся и да кажа нещо. — Хайде, върви си вкъщи и си легни. Хайде! Бъди разумен! Става късно, при това не забравяй обещанието си.

— Юпитер — извика той, без да ми обърне ни най-малко внимание, — чуваш ли ме?

— Да, маса Уил, чуфам фи ясно.

— Тогава провери добре дървото с ножа си и виж според тебе дали е много гнило.

— Че е гнило, маса, гнило е отвърна след малко негърът, — но не чак толкофа, колкото изглежда. Мога да рискуфам и малко по-нататък по клона, но сам, тофа си е прафо.

— Сам ли! Какво искаш да кажеш?

— Ами за бръмбара гофоря. Много тежи тоя бръмбар. Ако го хфърля долу клонът няма да се счупи само от тежестта на един негър.

— Ах ти, проклет мошенико! — извика Льогран с явно облекчение. — Какви глупости ми дрънкаш? Главата ще ти откъсна, ако посмееш да хвърлиш бръмбара. Слушай, Юпитер, чуваш ли ме?

— Да, маса, няма що да крещите така на бедния негър.

— Добре де, чуй сега: ако рискуваш още малко напред по клона, доколкото смяташ това за безопасно, и не хвърлиш бръмбара, ще ти подаря един сребърен долар веднага щом слезеш долу.

— Тръгфам, маса Уил, разбира се — отвърна мигновено негърът; — почти съм на самия край.

— На самия край! — почти изкрещя Льогран. — Искаш да кажеш, че си стигнал края на този клон?

— Скоро ще стигна до края, маса. О-о-о-о-ох! Боже господи! Какфо е тофа на дърфото?

— Ей! — извика много радостно Льогран. — Какво има?

— Нищо, само един череп, някой е остафил глафата на дърфото, гарфаните са изкълфали цялото месо.

— Череп ли, казваш? Много добре. Как е прикрепен за клона? С какво?

— Да, маса, трябфа да погледна. Колко странно, фярно, фъф черепа има голям и дълъг гфоздей, той държи черепа на дърфото.

— Добре. Юпитер, а сега прави точно онова, което ти казвам, чуваш ли?

— Да, маса.

— Внимавай тогава; намери лявото око на черепа.

— Хм! Е! И таз добра! Та черепът фъобще няма очи.

— Ама че си глупав! Можеш ли да различаваш дясната от лявата си ръка?

— Да, зная, фсичко зная, тази ми е ляфата ръка, с нея цепя дърфа.

— Вярно. Ти си левак. Лявото ти око е на същата страна, на която е и лявата ти ръка. Сега, предполагам, можеш да намериш лявото око на черепа или мястото, където се е намирало лявото око. Намери ли го?

Последва дълга пауза. Накрая негърът попита:

— Нали ляфото око на черепа е от същата страна, на която е и ляфата страна на черепа? Защото черепът съфсем няма ляфа ръка, но нищо! А, намерих ляфото око, ето го ляфото око. Какфо да прафя с него?

— Пъхни бръмбара през него и го пусни, докъдето стигне връвта, само внимавай да не я изтървеш!

— Готофо, маса Уил, то било много лесно да профреш бръмбар през дупката; фнимафайте кога ще се покаже долу.

По време на целия този разговор Юпитер въобще не се виждаше, но спуснатият от него бръмбар се виждаше сега на края на връвта и блестеше като топче полирано злато в последните лъчи на залязващото слънце, които все още осветяваха слабо възвишението, на което се намирахме. Бръмбарът висеше свободно под клоните и ако паднеше, би паднал в краката ни. Льогран взе веднага косата и окоси точно под насекомото кръгообразно пространство на около три-четири метра в диаметър, после заповяда на Юпитер да пусне връвта и да слезе от дървото.

След като заби с голяма точност в земята едно колче на мястото, където падна бръмбарът, моят приятел извади от джоба си рулетка. Прикрепи свободния и край за дънера на най-близкото до колчето дърво, разви я до колчето, а от него продължи да я развива в посоката, определена вече от двете точки на дървото и на колчето, и отмери така петнадесет метра — в същото време Юпитер разчистваше къпинака с косата. На така измереното място бе забито второ колче, а около него, като то се използуваше за център, бе описан груб кръг с диаметър метър и двадесет сантиметра. След това Льогран взе едната лопата, даде по една на Юпитер и на мен и ни помоли да копаем колкото може по-бързо.

Право да си кажа, никога не съм имал особена склонност към подобни забавления и тъкмо в този момент с радост бих се отказал; нощта наближаваше и се чувствувах много уморен от пътуването; не виждах начин да се отърва, а се страхувах да не разстроя душевното равновесие на бедния ми приятел с моя отказ. Ако можех наистина да разчитам на помощта на Юпитер, не бих се поколебал да се опитам да отведа насила безумеца у дома му, познавах обаче твърде добре характера на стария негър, за да се надявам, че ще ми помогне в случай на стълкновение с неговия господар. Ни най-малко не се съмнявах, че някое от безбройните южни поверия за заровени съкровища е заразило Льогран и че тази химера е получила своето потвърждение в намирането на бръмбара или пък в упоритите твърдения на Юпитер, че това е „бръмбар от чисто злато“. Предразположеният към умопомрачение мозък лесно се поддава на подобни внушения, особено ако хармонират с предпочитани предубеждения, и аз си спомних думите на бедния клетник за бръмбара, който „ще му донесе богатство“. Въобще бях ужасно обезпокоен и озадачен, но в края на краищата реших да се примиря и да се заловя с охота с копането, като по такъв начин убедя по-бързо и по-нагледно фантазьора в необосноваността на неговите схващания.

Запалихме фенерите и се заловихме за работа с усърдие, заслужаващо много по-благоразумни дела; светлината струеше върху нас и нашите инструменти и аз си помислих каква ли живописна група представляваме и колко ли странна и подозрителна би се сторила нашата работа на някой страничен човек, който би се натъкнал случайно на нас сега.

Копахме много старателно в продължение на два часа. Почти не разговаряхме; смущаваше ни най-вече скимтенето на кучето, което проявяваше изключителен интерес към нашите занимания. Накрая то така се разбесня, че се уплашихме да не би тревогата му да привлече вниманието на някои скитници от околността а може би от това се опасяваше и Льогран, — тъй като аз щях да се възползувам от всяко прекъсване, което щеше да ми предостави възможността да върна странника у дома му. Шумът скоро беше твърде сполучливо прекратен от Юпитер, който изскочи с твърда решимост от ямата, завърза муцуната на кучето с една от презрамките си, след което поднови с тъжна усмивка работата си.

След изтичане на споменатото време достигнахме около метър и половина дълбочина, но все още не се виждаха никакви следи от съкровище. Последва обща почивка и аз започнах да се надявам, че комедията свършва. Льогран обаче, макар и явно смутен, изтри замислено чело и се залови отново за работа. Ние разкопахме целия кръг от метър и двадесет сантиметра в диаметър и разширихме леко границата, като увеличихме дълбочината с още шестдесет сантиметра. Въпреки това вътре не се оказа нищо. Най сетне златотърсачът, когото искрено съжалявах, изпълзя от ямата и с най-горчиво разочарование върху лицето започна бавно и с неохота да облича палтото си, което бе захвърлил някъде след започване на работата. Междувременно аз не направих каквато и да е забележка. По знак на своя господар Юпитер започна да прибира инструментите си. След това и след като развърза муцуната на кучето, ние поехме в пълно мълчание към къщи. Едва изминали може би и дванадесетина крачки в тази посока, Льогран се хвърли с гръмки ругатни към Юпитер и го сграбчи за яката. Изуменият негър облещи очи, разтвори широко уста, изпусна лопатата и падна на колене.

— Ах ти, негоднико — извика Льогран, като изговаряше със съскане сричките през стиснатите устни, — проклет черен подлец! Говори, заповядвам ти! Отговори веднага без никакви извъртания. Кое… кое е лявото ти око?

— О, господи, маса Уил. Нима тук тофа не е моето ляфо око, а? — изрева в отговор уплашеният Юпитер, постави ръка върху десния си зрителен орган и я притисна с такава отчаяна упоритост, като че се страхуваше да не би неговият господар да се опита начаса да му извади окото.

— Така си и мислех! Знаех си! Ура! — изкрещя Льогран, пусна негъра, заподскача и затанцува за голяма изненада на неговия слуга, който се изправи на крака и втрещен местеше мълчаливо поглед от своя господар към мен и от мен към своя господар.

— Хайде! Да се връщаме! — извика Льогран. — Играта още не е свършила. — И той ни поведе отново към магнолията.

— Юпитер — обърна се той към негъра, когато стигнахме до подножието на дървото, — ела тук! Как беше закован черепът за клона: с лице навън или към него?

— Лицето беше нагоре, маса, та франите достигат очите без никакфи трудности.

— Добре тогава, ти през това или през онова око пусна бръмбара? — След което Льогран докосна едното, а после и другото око на Юпитер.

— През тофа око, маса, ляфото както казфате фие. — И негърът посочи дясното си око.

— Достатъчно, трябва да опитаме отново.

Тук моят приятел, в чието безумие сега прозрях или си помислих, че прозрях известни признаци на методичност, премести колчето, отбелязващо мястото на падането на бръмбара, на около осем сантиметра по на запад от предишното му положение. После опъна рулетката от най-близката точка на дънера към колчето, както направи преди това, и като продължи да я разгъва в права линия на разстояние от петнадесет метра, отбеляза една точка, отдалечена на няколко метра от мястото, където копахме.

Около новото място бе очертан кръг, малко по-голям от предишния, и ние отново се заловихме за работа с лопатите. Аз ужасно се уморих, но без да си давам ясна представа за онова, което промени мислите ми; повече не изпитвах такова голямо отвращение от натрапената ми работа. По необясним начин се заинтересувах изключително много, нещо повече, развълнувах се. Може би в странното поведение на Льогран имаше признаци на предумисъл или на преднамереност, които ми въздействуваха, затова копаех с голямо желание и отвреме-навреме откривах, че и сам поглеждам с чувство, напомнящо очакване, да зърна въображаемото съкровище, привидението на което бе разбъркало ума на нещастния ми приятел. По едно време, когато тези причудливи мисли ме обладаха с пълна сила и когато бяхме работили може би час и половина, отново ни прекъсна яростният вой на кучето. Неспокойствието му при първия случай представляваше очевидно резултат от палавост или каприз, но сега във воя се долавяха резки и злобни нотки. Юпитер се опита отново да му завърже муцуната, но кучето оказа ожесточена съпротива, скочи в ямата и зарови бясно земята с нокти. След няколко секунди то изрови купчина човешки кости, образуващи два цели човешки скелета, а сред тях и няколко метални копчета и нещо, наподобяващо прах от изгнила вълнена тъкан. Един-два замаха на лопатата разкриха острието на голям испански нож, а когато продължихме да копаем по-дълбоко, се появиха и три четири разпръснати златни и сребърни монети.

При вида им Юпитер едва успя да обуздае радостта си, но лицето на господаря му изразяваше крайно разочарование. Той обаче настоя да не прекратяваме нашите усилия и преди още да се доизкаже, аз се спънах и паднах, понеже върхът на ботуша ми се закачи за голяма желязна халка, останала полузарита в рохкавата пръст.

Заработихме разпалено, никога през живота си не бях прекарвал десет минути в по-силна възбуда. В това време изровихме продълговат дървен сандък; от отлично запазеното му състояние и чудесната твърдост на дървото ставаше ясно, че са го подлагали на някаква минерализационна обработка, по всяка вероятност с живачен двухлорид. Сандъкът бе дълъг метър и пет сантиметра, деветдесет широк и седемдесет и пет дълбок, плътно обшит с ленти от ковано желязо, които се преплитаха и образуваха отгоре нещо като мрежа. От двете страни на сандъка, близо до капака, имаше по три железни халки, общо шест на брой, така че можеха да го носят успешно шест души. Нашите сили ни стигнаха само да го поместим едва едва в леглото му. Веднага разбрахме, че е невъзможно да преместим такава огромна тежест. За щастие капакът бе затворен само с две резета. Издърпахме ги разтреперани и задъхани от вълнение. В миг пред очите ни заблестя несметно съкровище. Падащите в ямата лъчи на фенерите се отразиха от безредната купчина злато и скъпоценни камъни и нагоре лумнаха пламъци и искри, които напълно заслепиха очите ни.

Не се наемам да описвам чувствата, с които наблюдавах. Изумлението, разбира се, преобладаваше. Льогран изглеждаше напълно изтощен от вълнението и почти не каза нищо. Лицето на Юпитер побледня за няколко минути като на смъртник; доколкото можеше да побледнее лицето на негър. Той бе изумен ударен сякаш от гръм. След това падна на колене в ямата, зарови голите си ръце чак до лактите в златото и ги остави така, като че се бе потопил блажено във вана с топла вода. Накрая въздъхна дълбоко и произнесе нещо като монолог:

— И фсичко това от златния бръмбар! Милият, златен бръмбар! Бедничкото златно бръмбарче, което така дивашки ругаех! Не се срамуфаш от себе си, негър такъф! Отговори де!

Накрая се принудих да събудя господаря и слугата от унеса и да им напомня, че е целесъобразно да пренесем съкровището. Ставаше късно и това налагаше да положим усилия и да отнесем всичко вкъщи преди разсъмване. Трудно ни бе да решим какво да правим и дълго време обсъждахме въпроса — толкова объркани бяха мислите ни. Накрая извадихме от сандъка две трети от неговото съдържание, което ни даде възможност да го измъкнем с известни затруднения от ямата. Извадените скъпоценности скрихме из къпиновите храсти, а кучето оставихме да ги пази със строги заръки от Юпитер да не мърда под никакъв предлог, нито да отваря уста до нашето завръщане. После се отправихме бързо към къщи със сандъка и след много мъки се добрахме благополучно до хижата в един часа след полунощ. Изтощени до крайност, ние не бяхме в състояние да направим нищо друго — и човешката натура си има граници. Починахме си до два часа, хапнахме, а след това се отправихме незабавно към хълмовете, въоръжени с три здрави чувала, които за щастие се намериха в къщата. Малко преди четири часа пристигнахме при ямата, разделихме приблизително плячката на три и без да заравяме дупката, отново се отправихме към хижата, където за втори път свалихме златния си товар точно когато първите слаби проблясъци на зората засияха на изток над върхарите на дърветата.

Съвсем капнахме от умора, но възбудата ни пречеше да си починем. След като дрямахме неспокойно три-четири часа, станахме едновременно, като че се бяхме наговорили предварително, за да разгледаме нашето съкровище.

Сандъкът беше пълен догоре и ние цял ден и по-голямата част от следващата нощ разглеждахме внимателно съдържанието му. От ред или системност в подреждането нямаше и следа. Всичко бе струпано безразборно. След като групирахме внимателно всичко, установихме, че притежаваме дори по-голямо богатство, отколкото предполагахме първоначално. В монети там имаше повече от четиристотин и петдесет хиляди долара, като оценихме стойността им колкото можехме по-точно по текущия курс. Сребърни монети нямаше никакви. Само златни и най-разнообразни древни монети: френски, испански и немски, между които няколко английски гвинеи и някакви други, каквито никога дотогава не бяхме виждали. Имаше и няколко много големи и много тежки монети, но дотолкова изтъркани, че не успяхме да разчетем нищо от надписите им. Американски изобщо нямаше. Оценката на стойността на скъпоценните камъни се оказа още по-трудна. Имаше диаманти някои изключително големи и красиви, всичко сто и десет на брой, между които нито един малък; осемнадесет рубина със забележителен блясък, триста и десет прекрасни изумруда; двадесет и един сапфира и един опал. Камъните бяха извадени от обковките им и после нахвърляни в сандъка. Самите обковки, които отделихме от златото, бяха по всяка вероятност сплескани с чукове, за да не могат да се познаят. Освен всичко това имаше и голямо количество златни украшения; близо двеста масивни пръстена и обици; великолепни огърлици ако не се лъжа, тридесет на брой; осемдесет и три много големи и тежки разпятия; пет златни и извънредно тежки кадилници; грамадна златна купа за сервиране на пунш, украсена с богато гравирани лозови листа и вакханални фигури; две изящно изработени релефни дръжки на шпаги и много други по-дребни предмети, които вече не си спомням. Тежестта на тези скъпоценности надвишаваше сто и шестдесет килограма, без да смятам сто деветдесет и седемте великолепни златни часовника, между които три най-скъпи, всеки от които струваше не по-малко от петстотин долара. Много от тях бяха твърде стари и не можеха да служат вече за часовници; механизмите им повече или по-малко бяха разядени от ръжда, но богато инкрустирани със скъпоценни камъни и със скъпи капаци. Тази нощ оценихме цялото съдържание на сандъка на милион и половина долара, но впоследствие при продажбата на бижутата и скъпоценностите (една малка част запазихме за лична употреба) се оказа, че оценката ни на съкровището е била твърде ниска.

Когато най-сетне приключихме с оглеждането и завладялата ни силна възбуда попремина, Льогран забеляза, че умирам от нетърпение да узная разрешението на тази необикновена загадка, и започна да разказва подробно за всички обстоятелства, свързани с нея.

— Ти си спомняш — каза той — вечерта, когато ти подадох набързо нахвърляната скица на бръмбара. Спомняш си също така колко много ме ядоса твърдението ти, че рисунката ми приличала на мъртвешка глава. Когато за първи път изказа това мнение, помислих, че се шегуваш, но след това се сетих за особените петна по гърба на насекомото и се съгласих, че забележката ти е донякъде основателна. Въпреки това подигравката ти с моите способности ме раздразни, тъй като ме смятат за добър художник, ето защо след като ми върна късчето пергамент, бях готов да го смачкам и да го хвърля от яд в огъня.

— Искаш да кажеш, късчето хартия — забелязах аз.

— Да, то наистина прилича много на хартия и отначало и аз помислих същото, но когато започнах да рисувам отгоре му, открих веднага, че е къс много тънък пергамент. Спомняш си, че бе силно измърсен. И така, тъкмо се канех да го смачкам, погледът ми се спря върху скицата, която ти разглеждаше, и можеш да си представиш моето удивление, когато и аз действително забелязах очертанията на мъртвешката глава точно на онова място, където ми се стори, че бях нарисувал бръмбара. За миг така се изумих, че просто не бях в състояние изобщо да разсъждавам. Знаех добре, че рисунката ми се различава в подробностите от онази, която виждах, макар и в общите контури да имаше известно сходство. По късно взех една свещ, седнах в противоположния край на стаята и започнах да разглеждам внимателно пергамента. Когато го обърнах, видях върху задната страна моята собствена скица така, както я бях направил. В първия миг просто се изненадах от наистина забележителното сходство в очертанията от необикновеното съвпадение, заключаващо се в неизвестния за мене факт, че на обратната страна на пергамента, непосредствено под моята рисунка на бръмбара, имало череп и че този череп не само по очертания, но и по размери приличаше толкова много на моята рисунка. Казвам ти, че необичайността на това съвпадение съвсем ме замая за миг. Такъв е обикновено ефектът от подобни съвпадения. Умът се мъчи да установи връзката между причината и следствието и като не е в състояние да го направи, изпада в някакъв вид временна парализа. Но щом се съвзех от това вцепенение, постепенно дойдох до едно убеждение, което ме порази по-силно от самото съвпадение. Започнах отчетливо и без никакво съмнение да си спомням, че докато правех скицата на бръмбара върху пергамента, нямаше никаква рисунка. Твърдо бях убеден в това, тъй като си спомних, че го обърнах първо на едната, а после и на другата страна, докато търсех най-чистото място. Ако там имаше череп, нямаше да пропусна да го видя. Тук действително се криеше някаква загадка, която чувствувах, че не мога да си обясня; но дори в този първи миг ми се стори, че в най-отдалечените и потайни кътчета на ума ми заблещука като светулка мисълта за истината, така великолепно потвърдена от снощното приключение. Скочих веднага на крака, скрих пергамента на сигурно място и отложих всякакви по-нататъшни размишления до момента, в който бъда сам.

След като ти си отиде, а Юпитер заспа дълбоко, пристъпих към по-методично разследване на случая. Най-напред обмислих начина, по който пергаментът попадна в ръцете ми. Ние намерихме бръмбара на брега на материка, на около километър и половина източно от острова, малко над линията на прилива. Когато го хванах, той така силно ме ухапа, че го изтървах. Юпитер, с вродената му предпазливост, преди да улови литналото към него насекомо, се огледа наоколо за някакъв лист или нещо подобно, с което да го хване. Точно в този миг неговият поглед, а също и моят, попадна върху парчето пергамент, което взех тогава за хартия. То лежеше полузарито в пясъка, навън се подаваше само едното му ъгълче. Близо до мястото, където го намерихме, забелязах останките от някакъв корпус, по всяка вероятност на дълга корабна лодка. Те, изглежда, стояха твърде отдавна там, тъй като от шпангоутите не бе останало почти нищо.

И така, Юпитер взе пергамента, зави бръмбара в него и ми го подаде. Скоро след това си тръгнахме към къщи и по пътя срещнахме лейтенант Дж. Аз му показах насекомото и той ме помоли да му разреша да го занесе във форта. Съгласих се и той пъхна бръмбара в джоба на жилетката си без пергамента, в който беше завит и който продължавах да държа в ръката си, докато той разглеждаше насекомото. Лейтенантът може би се страхуваше, че ще променя решението си, затова сметна за най-добре да прибере веднага трофея — знаеш колко възторжено се отнася той към всичко, свързано с естествената история. В същото време, без да му мисля много, аз съм тикнал пергамента в джоба си.

Спомняш си, че когато отидох към масата с намерение да нарисувам бръмбара, не намерих хартия там, където обикновено я държа. Потърсих и в чекмеджето, но и там не намерих нищо. Разрових джобовете си с надежда да открия някое старо писмо и ръката ми напипа пергамента. Описвам ти така подробно и точно начина, по който той стана мое притежание, защото всички тези обстоятелства ми направиха особено силно впечатление.

Без съмнение ще ме вземеш за фантазьор, но аз вече бях установил някаква връзка между събитията. Бях съединил две брънки от една дълга верига. На морския бряг лежаха останките на лодка, а недалеч от тях пергамент — не хартия, — с нарисуван отгоре му череп. Ти, разбира се, ще попиташ: „Къде е връзката?“ Ще ти отговоря, че черепът, или мъртвешката глава, е добре известна емблема на пиратите. При бой те винаги издигали знаме с изображение на череп. Казах вече, че парчето се оказа пергамент, а не хартия. Пергаментът е дълготраен — почти вечен. Маловажни работи рядко се записват на пергамент, той не е така удобен за най-обикновено писане или чертане като хартията. Това разсъждение подсказваше някакъв смисъл — някаква връзка с мъртвешката глава. Не убягна от вниманието ми и формата на пергамента. Макар и един от ъглите по някаква случайност беше унищожен, можеше да се разбере, че първоначалната му форма е била продълговата. Той чисто и просто е представлявал лист, който е можел да се използува за паметна бележка за записване на нещо, което е трябвало дълго да се помни и грижливо да се пази.

— Но — прекъснах го аз — ти каза, че когато си рисувал бръмбара, върху пергамента не е имало череп. Как тогава установяваш връзка между лодката и черепа — щом последният по собствените ти признания сигурно е бил направен (бог знае как и от кого) по някое време, след като си нарисувал бръмбара?

— А, та тъкмо около това се върти и цялата загадка, макар че на това място сравнително лесно я разреших. Действията ми бяха правилни и можеха да доведат само до един единствен резултат. Разсъждавах приблизително така: докато рисувах бръмбара върху пергамента, не се виждаше никакъв череп. След завършване на рисунката аз ти я подадох и те наблюдавах много внимателно, докато ми я върна. Ето защо ти не си могъл да нарисуваш черепа, а не присъствуваше никой друг, който би могъл да го направи. Следователно той не е бил сътворен от човешка ръка. Независимо от всичко обаче черепът съществуваше.

На този етап от моите разсъждения се помъчих да си припомня и наистина си припомних напълно ясно всяка подробност от онова, което се случи през въпросния период. Времето беше студено (о, рядка и щастлива случайност), а в огнището пламтеше огън. Аз се бях сгорещил от ходенето и седнах близо до масата. Ти обаче придърпа стола си близо до камината. Точно когато ти подадох пергамента и ти се канеше да го разгледаш, влезе Улф, моето нюфаундленско куче, изправи се и опря лапи на раменете ти. С лявата си ръка ти го погали и се опита да го отблъснеш, докато дясната, в която държеше пергамента, бе отпуснал небрежно между колената, в непосредствена близост до огъня. В един миг дори си помислих, че пламъкът ще го обхване и се канех да те предупредя, но преди да отворя уста, ти дръпна ръката си и се зае да го разглеждаш. Когато обмислих всичките тези подробности, в мен не остана никакво съмнение, че топлината е причина за появата на черепа, чието изображение забелязах върху пергамента. Ти естествено знаеш добре, че съществуват химикали, и то от незапомнени времена, с помощта на които е възможно да се пише върху хартия или тънък пергамент, като буквите стават видими едва когато пергаментът се подложи на въздействието на огъня. Понякога се използува нечист кобалтов окис, разтворен в царска вода и разреден с четирикратно по отношение на неговото тегло количество вода, в резултата на което се получава зелено мастило. Кобалтови зрънца, разтворени в азотна киселина, дават червено мастило. Тези цветове изчезват в по-дълги или по-кратки интервали, след като изстине материалът, върху който се пише, но при неговото повторно загряване отново се появяват.

Тогава разгледах внимателно мъртвешката глава. Външните и контури — онези части от рисунката, разположени в най-голяма близост до края на пергамента — изпъкваха много по-ясно от останалите. Явно действието на топлината е било недостатъчно или неравномерно. Веднага запалих огъня и подложих всяка част от пергамента на силна жар. От началото единственият ефект представляваше усилването на бледите линии на черепа, но с продължението на опита в единия край на листа, диагонално противоположен на мястото, където се намираше мъртвешката глава, се показа фигура, която в първия миг взех за козел. По-внимателното оглеждане обаче ме убеди, че е козле.

— Ха-ха-ха! — засмях се аз. — Нямам, разбира се, право да ти се смея — един и половина милиона долара суха пара са сериозно нещо, за да ти се смее човек, — но ти няма да намериш трета брънка в твоята верига, няма да намериш никаква специална връзка между твоите пирати и козлето — както знаеш, пиратите нямат нищо общо с кози, козите са свързани по-скоро с фермерските интереси.

— Но нали току-що ти казах, че фигурата не представлява коза.

— Добре де, козле; едно и също е.

— Едно и също, но не съвсем — отвърна Льогран. — Може би си чувал за някой си капитан Кид^[8]. Щом видях изображението на животното^[9], веднага се досетих, че това сигурно е някаква игрословица или йероглифен подпис. Казвам подпис, понеже мястото му върху пергамента навеждаше на тази мисъл. Мъртвешката глава в противоположния по диагонал ъгъл имаше същевременно и вид на щемпел или печат. Най-много ме смути липсата на каквото и да е друго — същността на моя въображаем документ, текста му.

— Предполагам, че си очаквал да намериш писмо между щемпела и подписа.

— Нещо подобно. Работата е там, че ме завладя непреодолимото предчувствие за очакващо ме огромно богатство. И аз сам не мога да кажа защо. Може би в края на краищата това да бе по-скоро желание, отколкото истинска вяра; знаеш ли, глупавите думи на Юпитер, че бръмбарът е от чисто злато, въздействуваха изключително силно на въображението ми. А после и цялата тази поредица от случайности и съвпадения — всички толкова необикновени. Забеляза ли що за случайност беше това, че всичко стана в един единствен ден от цялата година, в който беше или можеше да бъде достатъчно студено, за да се запали камината, и че без огъня и без намесата на кучето, което се появи точно в нужния момент, никога нямаше да узная за съществуването на мъртвешката глава и да стана притежател на съкровището?

— Продължавай, изгарям от любопитство.

— Добре, ти сигурно си чувал да се разказват много истории, хиляди смътни слухове за заровени от Кид и неговите хора пари някъде по бреговете на Атлантическия океан. Тези слухове сигурно са имали някакво основание. И ако те съществуват толкова дълго и настойчиво, то е според мен затова, че заровените съкровища още не са открити. Ако Кид бе скрил за известно време своята плячка и след това отново я бе извадил, слуховете едва ли щяха да стигнат до нас в сегашната им неизменна форма. Забележи, че разказите са все за иманяри, а не за хора, открили съкровища. Ако пиратът бе изровил парите си, работата щеше да приключи. Струва ми се, че някаква случайност да кажем, загубата на плана, сочещ неговото местонахождение го е лишила от възможността да си го възвърне отново и че тази случайност е станала известна на неговите приятели, които инак може би никога нямаше да чуят, че съкровището въобще е било скрито и че те със своите напразни усилия да го открият, понеже не са имали нищо, от което да се ръководят, са създали тези истории, които се разнесли из света и сега са всеобщо известни. Чувал ли си някога по този бряг да е намирано голямо съкровище?

— Никога.

— А знае се, че плячката на Кид е била огромна. Допуснах следователно, че земята все още я съхранява, и ти едва ли ще се изненадаш, ако ти кажа, че у мене се роди надежда, почти граничеща с увереност, че така необичайно намереният пергамент съдържа изгубеното описание на местността, където е заровено съкровището.

— И какво направи по-нататък?

— Отново поднесох тънкия пергамент към огъня, като подсилих жарта, но въпреки това не се появи нищо. Тогава си помислих, че може би слоят мръсотии има нещо общо с това. Ето защо изплакнах внимателно пергамента с топла вода, след което го поставих с черепа надолу в железен тиган, а тигана сложих върху напалената с дървени въглища пещ. След няколко минути тиганът напълно се загря, извадих листа и за моя неизказана радост открих, че е осеян на няколко места със знаци, наподобяващи разположени в редици цифри. Сложих отново листа в тигана и го оставих още една минута. Извадих го и всичко се появи така, както го виждаш сега.

Льогран загря пергамента и ми го подаде да го разгледам. Между мъртвешката глава и козлето се виждаха грубо нарисувани с червено мастило знаци:

53‡‡†305))6*;4826)4‡.)4‡);806*;48†8
¶60))85;1‡(;:‡*8†83(88)5*†;46(;88*96
*?;8)*‡(;485);5*†2:*‡(;4956*2(5*–4)8
¶8*;4069285);)6†8)4‡‡;1(‡9;48081;8:8‡
1;48†85;4)485†528806*81(‡9;48;(88;4
(‡?34;48)4‡;161;:188;‡?;

— Но — Възкликнах аз и му върнах листа — всичко продължава да ми е тъмно, както и в началото. Дори да ми предлагаха диамантите на Голконда^[10], за да разреша тази загадка, сигурен съм, че пак нямаше да мога да ги спечеля.

— И въпреки това — каза Льогран — разрешението съвсем не е толкова трудно, както може би допускаш от първия бегъл преглед на знаците. Те, както всеки би могъл лесно за се досети, образуват шифър, тоест изразяват известен смисъл; но от онова, което се знае за Кид, аз не допусках, че той е способен да състави някакъв по-сложен тайнопис. Веднага реших, че тайнописът е прост, макар и морякът да е разсъждавал с ограничения си ум, че неговото разгадаване е невъзможно, без да се знае ключът.

— И ти наистина го разчете?

— Без особени затруднения; разчитал съм десет хиляди пъти по-непонятни цифри. Обстоятелствата и известни умствени наклонности ме подтикнаха да се заинтересувам от подобни загадки и дойдох до извода, че едва ли човешката изобретателност е в състояние да създаде загадка, която да не може да се разгадае чрез приложение на друга човешка изобретателност. Всъщност, след като знаците са логически свързани и добре запазени, аз дори не се и замислям за трудностите при разгадаване на техния смисъл.

При този случай — пък и при всички други случаи на тайнопис първият въпрос е преди всичко този за езика на шифъра, тъй като принципите на решението, особено при по-простите шифри, зависят и се изменят от характера на езика. Въобще не съществува друга алтернатива, освен да се опитат (въз основа на вероятностите) всички известни езици, докато се намери истинският. Но при този шифър трудността се отстраняваше от подписа. Играта с думата „кид“ е възможна само на английски. Ако не съществуваше това съображение, щях да предприема моите опити с испански и френски като езици, на които би било най-естествено да запише подобна тайна един върлувал из испанските морета пират. Ето защо допуснах, че шифърът е на английски.

Както виждаш, между знаците няма интервали. Ако бяха отделени, задачата щеше да е сравнително лесна. В такъв случай щях да започна със съпоставяне и анализ на по-късите думи и ако срещнех отделна буква, както това често се случва (a или I например)^[11], бих сметнал загадката за разрешена. Но след като нямаше интервали, моята първа стъпка бе да определя кои знаци се срещат най-често и кои най-рядко. Преброих всичките и съставих следната табличка:

Знакът 8 се среща 32 пъти
знакът ; се среща 23 пъти
знакът 4 се среща 19 пъти
знакът ‡ се среща 14 пъти
знакът * се среща 13 пъти
знакът 5 се среща 11 пъти
знакът 6 се среща 9 пъти
знакът † се среща 8 пъти
знакът 0 се среща 6 пъти
знакът 9 се среща 5 пъти
знакът 3 се среща 5 пъти
знакът ? се среща 3 пъти
знакът ¶ се среща 2 пъти и
знакът — се среща 1 път.

И така, най-често срещаната буква в английски език е „е“. Останалите вървят по следния ред: a, o, i, d, h, n, r, s, t, u, у, c, f, g, l, m, w, b, k, p, g, x, z. „E“ преобладава до такава степен, че рядко може да се види що-годе дълга фраза, в която да не личи това.

Ето че от самото начало имаме една пътеводна нишка и няма да гадаем съвсем наслуки. Напълно е очевидно как може да се използува таблицата — но при този специален шифър ние ще прибягваме много рядко до нейната помощ. Тъй като нашият доминиращ знак е 8, ще започнем с него и ще приемем, че е буквата е от естествената азбука. За да проверим това предположение, нека видим дали 8 се среща често удвоено — защото и буквата е много често се удвоява в английския език като например в думите „meet“, „fleet“, „speed“, „seen“, „been“, „agree“ и т.н. В нашия случай виждаме, че осмицата се удвоява не по-малко от пет пъти, независимо от това. че тайнописът е кратък.

Да приемем тогава, че 8 е равнозначно на е. От всички английски думи най-обичайната е „the“^[12]; да видим тогава дали няма повторения на разположени в еднакъв ред знаци, последният от които да е 8. Срещнем ли така подредени повторения, те по всяка вероятност ще представляват думата „the“. При прегледа намираме не по-малко от седем пъти съчетанието ;48. Можем следователно да предположим, че ; означава t, 4 — h, a 8 е буквата е, което сега напълно се потвърждава. С това направихме голяма крачка напред.

Щом обаче установихме цяла дума, имаме възможност да установим един извънредно важен момент, тоест началото и окончанията на други думи. Нека вземем например предпоследното съчетание ;48, разположено недалеч от края на шифъра. Знаем, че непосредствено следващият знак е ; е началото на някаква дума и от шестте знака, намиращи се подир това „the“, ни са познати не по-малко от пет. Нека сега заместим тези знаци с известните ни вече букви, като оставим свободно място за неизвестните, и ще получим:

t-ееth.

Тук можем да махнем веднага th, понеже не съставлява част от думата, започваща с първото t; като се опитваме да поставим подред всички букви от азбуката на мястото на липсващата, разбираме, че е невъзможно да бъде образувана каквато и да е дума, от която това th да представлява някаква част. По такъв начин стесняваме думата на

t-ee

и като изреждаме, ако е необходимо, отново цялата азбука както преди, стигаме до думата „tree“ (дърво) — единствено възможното и прочитане. Така се добираме до още една буква, r, изобразена чрез знака ( и разположена една до друга в думите „the tree“.

Като погледнем малко по-нататък след тези думи, много близо до тях отново се натъкваме на комбинацията ;48 и я взимаме за край на онова, което я предшествува непосредствено. По този начин получаваме следното подреждане: the tree ;4(‡?34 the,

или като заменим с обикновени букви известните ни вече знаци, четем: the tree th‡?3h the.

Сега, ако на местата на непознатите знаци оставим празно пространство или сложим точки, четем:

the tree thr … h the,

където думата „through“ (през) се налага веднага от само себе си. Но това откритие ни дава три нови букви: о, u и g, означени чрез

‡, ? и 3.

Като огледаме сега внимателно шифъра за комбинации от известни ни вече букви, недалеч от началото откриваме следното подреждане: 83(88 или egree, което очевидно може да бъде окончание само на думата „degree“ (градус) и което ни дава още една буква, d, означена чрез †.

Четири знака след думата „degree“ виждаме комбинацията

;46(;88.

Ако заменим известните ни знаци с букви, а неизвестните, както по-рано, с чертички, прочитаме следното: th-rtee-, което съчетание ни навежда веднага на думата thirteen (тринадесет), а то отново ни дава две нови букви, i и n, означени чрез 6 и *.

Обърнем ли се сега към началото на тайнописа, намираме съчетанието 53‡‡†.

Като поставим както преди букви, четем — good (добър), което ни убеждава, че първата буква е А, а първите две думи: „A good“.

Сега, за да не допуснем объркване, време е да подредим нашия ключ, доколкото сме го разкрили, в табличен вид. Получаваме следното:

5 представлява а
† представлява d
8 представлява е
3 представлява g
4 представлява h
6 представлява i
* представлява и
‡ представлява о
( представлява r
; представлява t

По този начин определихме десет от най-важните букви и не е необходимо да продължавам с изясняване на останалите подробности по разтълкуването. Казах достатъчно, за да те убедя, че шифри от подобен характер могат лесно да бъдат разрешени, и да ти дам известна възможност да проникнеш в обосновката на тяхната разработка. Бъди обаче уверен, че образецът пред нас принадлежи към най-простите видове тайнопис. Сега остава само да ти направя пълен превод на знаците върху пергамента. Ето го:

„Добро стъкло в хана на епископа на дяволския стол четиридесет, и един градуса и тринадесет минути север-североизток главния чатал седми клон източната страна да се стреля от лявото око на мъртвешката глава права линия от дървото през изстрела на петдесет фута оттам.“^[13]

— Но — възкликнах аз — струва ми се, че загадката съвсем не става по-ясна. Как е възможно да се изтръгне някакъв смисъл от цялата тази бъркотия от „дяволски столове“, „мъртвешки глави“ и „епископски ханове“?

— Признавам — отвърна Льогран, — че на пръв поглед въпросът все още е твърде сериозен. Първо се постарах да разделя това голямо изречение на естествените му фрази, така както го е имал предвид тайнописецът.

— Имаш предвид поставянето на препинателните знаци?

— Нещо подобно.

— Но как е било възможно да се направи всичко това?

— Помислих си, че авторът нарочно е слял думите, за да направи още по-трудно разгадаването на шифъра. Немного остроумният човек непременно ще прекали, след като си постави такава задача, и когато в процеса на съчиняването стигне до място, което естествено изисква пауза или точка, той ще бъде много склонен да постави точно там думите по-близо една до друга, отколкото обикновено. Ако разгледаш внимателно ръкописа, лесно ще откриеш пет подобни случая на необичайно струпване. Като изходих от това наблюдение, разделих текста по следния начин:

„Добро стъкло в хана на епископа на дяволския стол — четиридесет и един градуса и тринадесет минути — север-североизток — главния чатал седми клон източната страна — да се стреля от лявото око на мъртвешката глава — права линия от дървото през изстрела на петдесет фута оттам.“

— Дори и при това разделяне — казах аз — всичко продължава да ми е напълно непонятно.

— И на мене също ми беше напълно непонятно — отвърни Льогран, затова в продължение на няколко дни разпитвах усърдно дали около остров Съливан няма някаква сграда, която да се нарича „Епископски хотел“, като изпуснах остарялата вече дума „хан“. След като не събрах никакви сведения, реших да разширя сферата на търсенето и да действувам по-системно, когато една сутрин ненадейно ми хрумна, че „Епископски хан“ може да има връзка с някое старо семейство на име Бесоп, което в стари времена да е притежавало феодално имение с къща на около шест километра северно от острова. И така, отидох към плантацията и започнах наново да разпитвам възрастните негри от тази област. Най-сетне една от най-старите бабички ми каза, че е слушала за едно място наречено „Замъкът на епископа“, и мислела, че може да ме заведе там, но това съвсем не било замък, нито кръчма, а висока скала.

Предложих да и заплатя добре за цялото безпокойство и след известно колебание тя се съгласи да ме придружи до мястото. Открихме го без особени затруднения и веднага след като освободих бабичката, се заех да изуча мястото. „Замъкът“ представляваше безредно струпани скали и канари, една от които бе забележителна не само с височината си, но и със странната си форма, като че бе направена изкуствено. Изкачих се на върха и и се смутих, понеже не знаех какво да правя по-нататък.

Докато размишлявах, погледът ми се спря на тясна тераска от източната страна на скалата, приблизително на един метър под върха, на който стоях. Тераската се издаваше на около половин метър и не бе по-широка от тридесетина сантиметра, а нишата в скалата непосредствено над нея и придаваше грубо сходство с онези столове с извити облегалки, които са употребявали нашите предци. Веднага разбрах, че това е „дяволският стол“, за който се намекваше в ръкописа, и сега ми се струваше, че съм схванал цялата тайна на загадката.

Знаех, че „добро стъкло“ не можеше да означава нищо друго освен далекоглед, понеже думата „стъкло“ рядко се употребява в друг смисъл от моряците. Внезапно ми стана ясно, че трябва да си послужа с далекоглед, и то от определена и недопускаща никакви отклонения точка. Не се и съмнявах повече и в увереността ми, че изразите „четиридесет и един градуса и тринадесет минути“ и „север-североизток“ показват посоката, в която трябва да се насочи далекогледът. Силно развълнуван от тези открития, аз отидох бързо вкъщи, взех далекоглед и се върнах при скалата.

Когато слязох на тераската, установих, че на нея може да се седне само в едно определено положение. Залових се с далекогледа. Разбира се, че „четиридесет и един градуса и тринадесет минути“ не загатваха нищо друго освен височината над видимия хоризонт, тъй като хоризонталната посока ясно проличаваше от думите „север североизток“. Определих указаната посока с помощта на джобен компас, после насочих наслуки далекогледа колкото може по-точно под ъгъл четиридесет и един градуса, започнах да го движа бавно нагоре надолу, докато вниманието ми не бе привлечено от кръгла пролука или отвор в короната на огромно дърво, издигащо се в далечината над останалите дървета. В средата на пролуката забелязах бяло петно и отначало не разбрах какво представлява. След като фокусирах телескопа, погледнах отново и видях, че е човешки череп.

При това откритие така се зарадвах, че сметнах загадката за разрешена, защото изразът „главния чатал, седми клон, източна страна“ можеше да се отнася само до положението на черепа върху дървото, докато „да се стреля от лявото око на мъртвешката глава“ допускаше само едно тълкувание по отношение търсенето на заровеното съкровище. Разбрах, че през лявото око на черепа трябва да се пусне куршум и като се продължи въздушната линия, с други думи, правата линия, прекарана от най-близката точка на дънера през „изстрела“ (или мястото на падането на куршума), и се измерят петнадесет метра в същото направление, тя ще посочи една определена точка, под която, както си мислех, е възможно да лежи скритото имане.

— Всичко това — казах аз — е съвършено ясно и макар остроумно, е просто и разбираемо. Какво стана, след като напусна „Ханът на епископа“?

— Какво стана: отбелязах си внимателно разположението на дървото и се прибрах вкъщи. В момента, в който обаче станах от дяволския стол, кръглата пролука изчезна и колкото и да се взирах и въртях, не успях да я открия. Цялото остроумие на плана според мен се заключава във факта (тъй като повторният експеримент ме убеди напълно, че това е факт), че въпросният отвор не се вижда от никоя гледна точка освен тази, предоставена от тясната площадка на скалата.

В тази експедиция до „Хотелът на епископа“ ме съпровождаше Юпитер, който без съмнение беше забелязал странното ми поведение през последните няколко седмици, взимаше специални мерки и не ме оставяше нито за минутка сам. Но на следващия ден станах много рано, успях да му се изплъзна и отидох сред хълмовете да търся дървото. Открих го с голям труд. Когато се прибрах вечерта у дома, моят слуга искаше да ме набие. За всичко останало от приключението вярвам, че си запознат не по-зле от мене.

— Предполагам — отвърнах аз, — че при първото копане не улучи мястото поради глупостта на Юпитер, който спусна бръмбара през дясното вместо през лявото око на черепа.

— Точно така. Тази грешка дава разлика от около седем сантиметра по отношение на „изстрела“, тоест положението на най-близкото до дървото колче, и ако съкровището се намираше под „изстрела“, грешката щеше да има малко значение, но „изстрелът“ заедно с най-близката до него точка на дървото са само два пункта, които установяват посоката на линията, и колкото и да е незначителна разликата в началото, тя нараства с увеличаване на разстоянието; когато сме се отдалечили вече на петнадесет метра, тя ни отпраща по лъжлива следа. Ако не бях така дълбоко убеден, че съкровището действително е заровено някъде там, нашият труд можеше да отиде напразно.

— Ами надутото ти красноречие и поведението ти, докато размахваше бръмбара — що за странно чудачество! Бях сигурен, че си се побъркал. И защо настоя да се спусне бръмбарът през черепа вместо куршум?

— Откровено да ти кажа, дотегнаха ми явните ти подозрения относно разсъдъка ми и реших да ти се отплатя по мой вкус с малка и отрезвяваща мистификация. Ето защо размахвах бръмбара и казах да го спуснат от дървото. Впечатлението ти, че е много тежък, ми подсказа последната мисъл.

— Да, разбирам; озадачава ме само едно нещо. Как да си обясним скелетите в ямата?

— На този въпрос мога да отговоря толкова, колкото и ти. Струва ми се обаче, че тук има само едно правдоподобно обяснение, макар то да предполага такава жестокост, че дори е страшно да си го помисли човек. Ясно е, че Кид — ако Кид действително е скрил това съкровище, в което аз не се и съмнявам не е могъл да се справи без чужда помощ. Но когато работата е била свършена, той навярно е сметнал, че е по-уместно да се отърве от участниците в неговата тайна. Може би два удара с кирката, докато помощниците му са се трудели в ямата, са били достатъчни; а може би са потрябвали и цяла дузина — кой би могъл да каже?

Бележки

[1] Форт Моултри — в този форт По е прекарал повече от една година по време на службата си в армията на САЩ (от 18. XI. 1827 г. до 11. XII. 1828 г.). ↑

[2] Ян Свамердам (1637–1680) — холандски естествоизпитател. ↑

[3] Мида (лат.) — Б. пр. ↑

[4] Човекоглав бръмбар (лат.). — Б. пр. ↑

[5] Рязкост (фр.). — Б. пр. ↑

[6] Сам (лат.). — Б. пр. ↑

[7] Бързина (фр.). — Б. пр. ↑

[8] Уилям Кид (ок. 1650–1701) — капитан на британския флот, станал по-късно пират. Заловен в Бостон и обесен в Лондон. Съществуват предания, че е заровил из разни места на американското крайбрежие заграбените от него съкровища — Б. пр. ↑

[9] На английски kid означава козле — Б. пр. ↑

[10] Голконда — град в Индия, разположен близо до Хайдарабад и известен със скъпоценните си камъни. ↑

[11] „А“ е неопределителният член в английския език, а „I“ — личното местоимение „аз“. — Б. пр. ↑

[12] Определителният член в английския език. — Б. пр. ↑

[13] Оригиналът на английски гласи:

„A good glass in the bishop’s hostel in the devil’s seat

forty-one degrees and thirteen minutes northeast and by north

main branch seventh limb east side shoot from the left eye of the death’s-head

a bee line from the tree through the shot fifty feet out.“

Бел. Борислав. ↑

Гледайте! Гледайте! Това момче танцува като лудо: сигурно тарантула го е ухапала.

„Никой не е прав“^[1]

Преди много години се сприятелих с някой си мистър Уилям Льогран. Той произхождаше от старо хугенотско семейство и по-рано е бил богат, но редица несполучливи предприятия го опропастили. За да избегне унизителните последици от това нещастие, той напуснал Нови Орлеан, града на своите прадеди, и се заселил на остров Съливан, близо до Чарлстън в Южна Каролина.

Това е един доста странен остров — почти целият се състои от морски пясък. Дълъг е три мили, а най-голямата му широчина никъде не надминава четвърт миля. От материка го отделя едва забележим проток, който се процежда през пустош от тиня и тръстика — любимо свърталище на блатните кокошки. Растителността, както би могло да се предположи, е оскъдна или във всеки случай ниска; дървета със значителна големина не се виждат. Само в западните краища на острова, където се извисява укреплението Моултри и се намират няколко жалки паянтови постройки, обитавани лятно време от бягащите от градския прах и треска чарлстънски жители, може да се срещне, разбира се, и бодливата дребна палма; но с изключение на това място и ивицата твърд, бял пясък покрай брега, целият остров е покрит с гъст храсталак от миризлива мирта, която се цени толкова много от английските градинари. Тези шубраци тук често достигат до петнадесет-двадесет фута височина, като образуват почти непроходим гъсталак, и изпълват въздуха с благоуханието си. В потайните глъбини на този миртов гъсталак, недалеч от източния, най-отдалечения от материка край на острова, Льогран си построил малка хижа, където и живееше, когато аз съвсем случайно се запознах с него. Познанството ни скоро прерасна в приятелство, понеже много черти в характера на отшелника възбуждаха интерес и уважение. Аз се убедих, че той е получил солидно образование и има необикновено прозорлив ум, но е заразен от мизантропия и страда от странно редуващи се пристъпи на ентусиазъм и меланхолия. Той беше донесъл със себе си много книги, но рядко ги ползуваше. Обичаше да се развлича главно с лов и риболов, да скита по морския бряг и сред миртовите храсталаци, търсейки раковини и ентомологични образци. На неговата колекция от насекоми би завидял дори и Свамердам^[2]. При тези обиколки обикновено го съпровождаше един стар негър, Юпитер, който бил освободен от робство още преди семейството да се разори. Обаче нито заплашванията, нито обещанията не можеха да принудят Юпитер да се откаже от това, което той считаше за свое право: да върви подир своя млад „масса Уйл“. Твърде вероятно е роднините на Льогран, обезпокоени от психическата му неуравновесеност, да се бяха изхитрили да поощряват упоритостта на стария негър, за да наглежда и пази беглеца.

На ширината, на която се намира остров Съливан, зимите рядко биват много сурови и през есента наистина е цяло събитие да се запали огън в помещенията. Обаче по средата на октомври 18… се случи един необичайно студен ден. Точно преди залез-слънце аз се промъкнах през вечно зелените храсталаци към хижата на приятеля ми, когото вече няколко седмици не бях посещавал. Тогава живеех в Чарлстън, на девет мили от острова, а съобщението между тези два пункта по онова време съвсем не беше така удобно, както сега. Щом се добрах до хижата, почуках, както обикновено, но не получих отговор и потърсих ключа там, където знаех, че го крият, отворих вратата и влязох. Ярък огън пламтеше в камината. Това беше много приятна изненада. Съблякох си връхното палто, придърпах едно кресло по-близо до весело пращящите пънове и започнах търпеливо да чакам завръщането на домакините.

Те пристигнаха наскоро след настъпването на мрака и най-радушно ме поздравиха. Юпитер, ухилен до уши, се разшета, за да очисти убитите блатни птици и да приготви вечерята. Льогран се оказа в един от своите пристъпи — как другояче бих могъл да нарека това? — на ентусиазъм. Той бе намерил неизвестна още двукрила раковина, образуваща нов род, и което го радваше най-много — беше проследил и хванал с помощта на Юпитер един съвършено нов, както той твърдеше, бръмбар, за когото щеше да иска мнението ми на другия ден.

— А защо не тази вечер? — попитах аз, като потривах ръце пред огъня и мислено пращах по дяволите всички бръмбари.

— Ах, ако знаех само, че сте тук! — отговори Льогран. — Но вие толкова отдавна не сте ме посещавали; как можех да предположа, че ще дойдете именно тази вечер? Връщайки се към къщи, срещнах поручик Г. от укреплението и имах глупостта да му заема бръмбара, така че вие до утре сутринта не ще може да го видите. Останете да нощувате тук; при изгрев-слънце ще пратя Юп да го вземе. Няма нищо по-прекрасно в целия свят!

— От кое? От изгряващото слънце ли?

— Глупости!… Та аз говоря за бръмбара! Той има ярко златист цвят — на големина е колкото едър орех — с две черни като въглен петна на горния край на гърба и трето, по-дълго, на долния. Мустачките му…

— Не е то работа в мустачки, послушайте на мене, масса Уйл — прекъсна го Юпитер, — бръмбар златен, цял от злато, отвътре и отвън, само крила незлатни. Никога през живот не виждал бръмбар дори и с половин негов тежина.

— Да допуснем, че си прав, Юп — отвърна Льогран, както ми се стори, с много по-сериозен тон, отколкото обстоятелствата изискваха, — но нима от това следва, че трябва да оставиш дивеча да изгори на огъня? Действително — продължи той, обръщайки се към мене — цветът му почти оправдава мисълта на Юп. Вие едва ли сте виждали такъв ярък металически блясък, какъвто горните твърди криле излъчват… Но впрочем за това не можете да съдите до утре. А сега искам да ви дам само известно понятие за формата му.

С тези думи той седна при една масичка, на която имаше перо и мастило, но нямаше хартия. Потърси в чекмеджето, но и там не намери.

— Нищо — каза най-сетне той, — и тази ще стане.

И като извади от джоба на жилетката си парче много зацапана хартия, започна да нахвърля с перото груба рисунка. Докато се занимаваше с това, аз както по-преди се греех на огъня, понеже все още ми беше студено. Щом свърши рисунката, той ми я подаде, без да става от мястото си. В тази минута се зачу лай и дращене по вратата. Юпитер отвори и грамадното нюфаундлендско куче на Льогран се втурна в стаята, хвърли лапи върху раменете ми и ме обсипа с ласките си: аз се бях сприятелил с него още при по-раншните си посещения, тъй като му оказвах голямо внимание. Когато кучето се умири, погледнах хартията и, право да си кажа, бях много озадачен от рисунката на приятеля си.

— Да — промълвих аз, като я съзерцавах в течение на няколко минути, признавам, наистина странен бръмбар; съвършено неизвестен на мене; никога не съм виждал подобно нещо… освен може би череп или мъртвешка глава, на които той прилича повече, отколкото на каквото и да било друго, което аз съм имал случай да наблюдавам.

— На мъртвешка глава ли? — повтори Льогран като ехо. — О, да… вярно, на рисунката без съмнение изглежда донякъде като череп. Двете черни петна на горния край приличат на очи, а продълговатото на долния напомня уста, и при това общата форма е овална.

— Може да е така — отговорих аз, — но, Льогран, страхувам се, че вие не сте никакъв художник. Ще почакам, докато видя самия бръмбар, щом трябва да си съставя някаква представа за външния му вид.

— Е, не зная — каза той малко раздразнено. — Струва ми се, че рисувам сносно или поне трябва да рисувам сносно. Имах добри учители, пък и сам аз се лаская от мисълта, че не съм съвсем загубен.

— В такъв случай, драги мой, вие просто се шегувате — възразих аз. — Това е доста сполучлив череп, дори мога да кажа — превъзходен, като имам пред вид обикновените представи за такива анатомически образци, и ако вашият бръмбар прилича на него, той наистина е най-странният бръмбар в света. Ами че той може да подтикне човек към твърде вълнуващо суеверие! Вие, предполагам, ще го наречете scarabeus caput hominis^[3] или нещо подобно — такива названия често се срещат в естествената история. Но къде са мустачките му, за които споменахте?

— Мустачките ли? — сопна се Льогран, който, изглежда, без причина се горещеше на тази тема. — Сигурен съм, че трябва да ги виждате. Нарисувах ги така отчетливо, както са у самото насекомо, и се надявам, че това е достатъчно.

— Добре, добре — отговорих аз, — може би сте ги нарисували, само че аз не ги виждам.

И с тези думи подадох на Льогран хартията без по-нататъшни забележки, тъй като не желаех да развалям настроението му. Но много ме изненада обратът, който взе цялата тази история, и ме озадачи раздразнението му, защото на рисунката действително нямаше никакви мустачки и общият й вид изумително напомняше обикновена мъртвешка глава.

Той пое ядосано хартията и се канеше да я смачка и хвърли в огъня, когато един случаен поглед върху рисунката прикова внезапно вниманието му. В миг лицето му силно почервеня, после страшно побледня. Без да мръдне от мястото си, в течение на няколко минути той подробно разглежда рисунката, сякаш я изучаваше. Сетне стана, взе свещта от масата и седна на морския сандък в най-отдалечения кът на стаята. Там той с видимо нетърпение отново се вдълбочи в разучаване на хартията, като я въртеше на всички страни. През цялото време обаче нищо не каза и макар че поведението му много ме заинтригува, сметнах за благоразумно да не усилвам раздразнението му с въпроси. Най-после той извади от джоба на палтото си портфейла, грижливо прибра в него рисунката, пъхна го в чекмеджето на бюрото и го заключи. Вече се беше поуспокоил, но и предишният му ентусиазъм беше изчезнал. Впрочем Льогран изглеждаше по-скоро замислен, отколкото сърдит. С напредването на вечерта той все повече и повече потъваше в някакъв унес, от който никакви мои остроти не можеха да го изкарат. Аз възнамерявах да пренощувам в хижата, както често правех това досега, но като видях, че хазаинът е в такова настроение, предпочетох да се сбогувам. Той не настоя да остана, ала когато си тръгвах, стисна ми ръката много по-сърдечно, отколкото обикновено.

След месец (в течение на който нищо не бях чул за Льогран) в Чарлстън ме навести слугата му Юпитер. Никога не бях виждал добродушния стар негър толкова отчаян и не на шега се разтревожих да не би да се е случило някакво нещастие с приятеля ми.

— Какво има, Юп? — попитах аз. — Как вървят работите? Какво прави господарят ти?

— Право да кажа, масса, господар не добре, не така здрав.

— Не е здрав ли? Виж ти беля! Но от какво се оплаква?

— Там работа, я! Той никога не оплаква! Но при това много болен.

— Много е болен? А защо не ми каза веднага, Юпитер? На легло ли е?

— Не, не. Все ходи. С копой не мож намери него… Там беда, я! Душа боли мене, много страхувам за мой беден масса Уйл…

— Какви ги бръщолевиш, Юпитер, нищо не разбирам. Казваш, че господарят ти е болен. Какво го боли? Не ти ли разправи?

— О, масса, не бива сърди. Масса Уйл казва, нищо няма на него… Но защо тогава скита с наведен глава, сгърбен и цял бял като гъска?… И все прави цифри…

— Какво прави, Юп?

— Цифри и знакове по плоча… Такъв странни знаци никога не виждал… Право да кажа, мене хваща страх… Все пазя него, не пущам от очи. Но онзи ден се измъкнал от мене преди изгрев и до тъмно се губил… Отрязал хубав пръчка да натупа здравата него, но той върнал тъй тъжен, че мен, глупак неден, сърце не даде…

— Как?… Какво?… Е да! Все пак, струва ми се, добре си направил, че не си бил много строг с бедния… Не го бий, Юпитер… Той може би не ще понесе това… Но как мислиш ти, каква ще е причината за тази болест или по-скоро за тази промяна в поведението му? Да не е имал някакви неприятности, след като се виждах с него?

— Не, масса, след това нямал неприятности, но дотогава имал… Да, мене страх, че в същи този ден!…

— Как?… Какво имаш пред вид?

— Ами искам да кажа за бръмбар, масса — ето що!

— За какво?

— За бръмбар… Сигурен, че златен бръмбар ухапал масса Уйл някъде по глава.

— Кое ти дава основание да мислиш така, Юпитер?

— Щипци яки, масса, и уста огромни. Никога не виждал такъв дявол бръмбар: рита и хапе какво стигне. Масса Уйл хванал негов крак, но веднага пуснал — и аз казва: тогава той сигур ухапал него. Не харесва никак мен уста тоз бръмбар още кат видял — затуй взел не с пръст, а хванал с парче хартия, дето намерил. Увил в хартия и край пъхнал в негов уста — ето така направил!

— Значи, ти мислиш, че бръмбарът наистина го е ухапал и той се е разболял от това?

— Нищо не мисли аз, а знае. Защо тогава все злато сънува, ако златен бръмбар не ухапал? Аз и по-рано слушал за тоз златен бръмбар.

— А откъде знаеш, че сънува злато?

— Откъде знае ли? Ами защо на сън все злато бълнува — ето отде знае!

— Добре, Юп, ти може би си прав, но на какво щастливо обстоятелство дължа честта на днешното ти посещение?

— Какво казал, масса?

— Поръчал ли ти е нещо господин Льогран?

— Не, масса, аз носи само ей тоз писмо — и с тия думи Юпитер ми подаде една бележка, която имаше следното съдържание:

„Драги мой,

Защо не ме посещавате от толкова дълго време. Надявам се, че не сте били тъй безразсъден да се обидите от някоя моя малка brusquerie^[4]. Но не, това е невероятно.

Откакто се видяхме, голямо безпокойство ме е обхванало. Искам да ви разкажа за една работа, но съвсем не зная откъде да започна и изобщо дали би трябвало да ви я разправям.

През изтеклите няколко дни не се чувствувах много добре и Юпитер ме измъчи до смърт с грижите си. Ще повярвате ли? Вчера той си приготвил грамадна тояга, за да ме напердаши, понеже съм се измъкнал, без да му се обадя, и съм скитал цял ден solus^[5] сред хълмовете на материка. И аз наистина мисля, че само болезненият ми вид ме спаси от боя.

От последната ни среща нищо ново не съм прибавил към колекцията си.

Ако имате и най-малка възможност, много ви моля да дойдете с Юпитер. Елате! Искам да ви видя още тази вечер по важна работа. Уверявам ви, по извънредно важна работа.

Винаги Ваш,

Уилям Льогран.“

В тона на записката имаше нещо особено, което сериозно ме разтревожи. Целият й стил беше съвсем необичаен за Льогран. Що за фантазия му е влязла в главата? Каква нова химера е завладяла крайно впечатлителния му ум? Каква „извънредно важна работа“ можеше да има той? Разказът на Юпитер не предвещаваше нищо добро. Страхувах се, че постоянните мисли за постигналото го нещастие в края на краищата съвсем са помътили разсъдъка на приятеля ми. По тази причина, без да се колебая нито за минута, аз се приготвих и веднага тръгнах с негъра.

Когато пристигнахме на пристана, забелязах коса и три лопати, очевидно съвсем нови, да се въргалят на дъното на лодката, с която трябваше да отплаваме.

— Това пък какво е, Юп? — попитах аз.

— Ами коса за него, масса, и лопата.

— Виждам, но защо са тук?

— Масса Уйл заповядал да купи на него от град коса и лопата и аз заплатил дяволски много пара за тях.

— Но в името на всичко тайнствено в света, обясни ми какво ще прави твоят „масса Уйл“ с косата и лопатите?

— Това аз не знае и дявол да вземе мене, ако и той сам знае. Всичко бръмбар забъркал!

Като разбрах, че от Юпитер, на когото мислите се въртяха все около „бръмбара“, нищо свястно няма да науча, аз скочих в лодката и вдигнах платната. Свежият силен вятър бързо ни откара в заливчето на север от укреплението Моултри, а оттам, като извървяхме пеша към две мили, стигнахме до хижата. Беше около три часа следобед. Льогран ни очакваше с голямо нетърпение. С нервна трескавост и empressement^[6] той ми стисна ръката и това още повече ме разтревожи и усили първоначалните ми подозрения. Лицето му ме порази с призрачната си бледност, а дълбоко хлътналите му очи светеха с неестествен блясък. Осведомих се за здравето му и като не знаех какво друго да кажа, попитах го дали е получил бръмбара от поручик Г.

— О, да — отговори той, като почервеня силно, — още на другата сутрин. Аз за нищо на света няма да се разделя с този бръмбар. Знаете, ли, че Юпитер излезе съвсем прав по отношение на него?

— Как тъй е излязъл прав? — попитах аз и сърцето ми се сви от някакво лошо предчувствие.

— Ами защото твърдеше, че бръмбарът е от чисто злато.

Тези думи, които Льогран произнесе с дълбоко убеждение и напълно сериозно, ми причиниха неизразима болка.

— Този бръмбар ще ми донесе щастие — продължи той с тържествуваща усмивка, — ще ми възвърне наследствените имоти. Чудно ли е тогава, че тъй много го ценя? Съдбата ми го изпрати и аз трябва да съумея да го пусна в ход, за да намеря златото, което той ще посочи. Юпитер, донеси ми бръмбара!

— Какво? Бръмбар ли, масса? Аз предпочита да не пипа тоз проклет бръмбар — вземете него сам!

Тогава Льогран стана с важен и величествен вид, извади бръмбара от една стъклена кутийка, в която го пазеше, и ми го показа. Бръмбарът, по онова време още неизвестен на естествениците, действително беше много красив, и, разбира се, представляваше извънредно ценна находка от научно гледище. Близо до единия край на гърба му имаше две кръгли черни петна, а на другия — едно, но продълговато. Извънредно твърдите му блестящи горни криле горяха като полирано злато. Насекомото беше необикновено тежко, така че, като се вземат под внимание всички тези обстоятелства, аз едва ли можех да упрекна Юпитер за мнението му; но решително не разбирах как е възможно Льогран да се съгласи с подобно твърдение.

— Пратих за вас — започна той с надут тон, — след като разгледах бръмбара. Пратих да ви извикат, за да ви помоля за съвет и помощ при осъществяване на предначертаното от съдбата и бръмбара…

— Скъпи Льогран — възкликнах аз, като го прекъснах, — вие положително не сте здрав и трябва да вземете мерки. Най-добре си легнете, а аз ще остана при вас няколко дни, докато се поправите. Вие имате треска и…

— Проверете ми пулса — предложи той.

Аз го проверих и право да си кажа, не открих ни най-малки признаци на треска.

— Но вие може да сте болен, макар и да не сте трескав. Послушайте ме поне един път. Най-напред си легнете. После…

— Грешите — прекъсна ме той, — аз съм здрав, доколкото мога да бъда здрав при възбудата, в която се намирам. Ако вие действително ми желаете доброто, помогнете ми да се избавя от това състояние.

— А как ще стане това?

— Много лесно. Ние с Юпитер се каним да предприемем експедиция сред хълмовете на материка; в тази експедиция се нуждаем от помощта на трети човек, на който бихме могли да се доверим. Вие сте единственият такъв човек. Ще сполучим или не, не зная, но във всеки случай възбудата ми ще мине.

— С удоволствие ще ви помогна, доколкото мога — отговорих аз, — но кажете: този проклет бръмбар има ли връзка с експедицията ви сред хълмовете?

— Да, има.

— В такъв случай, Льогран, аз не мога да взема участие в такова безсмислено предприятие.

— Жалко, много жалко, ще трябва да се опитаме сами да свършим всичко.

— Да се опитат сами да свършат всичко! Не, този човек наистина си е загубил ума!… Чакайте!… Много ли време ще отсъствувате?

— По всяка вероятност, цяла нощ. Ще тръгнем веднага, а ще се върнем във всеки случай на разсъмване.

— Дайте ми честната си дума, че когато вашият каприз бъде удовлетворен и историята с бръмбара… господи!… се уреди, както вие желаете, ще се приберете в къщи и ще ме слушате безпрекословно, както бихте слушали лекаря си.

— Да, обещавам ви; а сега на път, защото нямаме никакво време за губене.

Със съкрушено сърце последвах приятеля си. Към четири часа ние — Льогран, Юпитер, кучето и аз — тръгнахме. Юпитер взе косата и лопатите. Той на всяка цена искаше да носи сам инструментите, и то, както ми се стори, не толкова от усърдие, колкото поради това, че се страхуваше да ги довери на господаря си. Той беше зъл като куче и единствените думи, които се откъснаха от устата му през целия път, бяха: „Тоз проклет бръмбар!“ Аз бях натоварен с два фенера, а Льогран се задоволи с бръмбара, когото той беше завързал на връв и размахваше вървешком с вид на заклинател. Когато забелязах това ново и явно доказателство за безумието на приятеля ми, едва се сдържах да не се разплача. Но все пак намерих за по-добре да не противореча на прищявката му поне засега или докато не ми се удаде удобен случай да взема някакви по-енергични мерки с надежда за успех. Между това аз се стараех, макар и съвсем напразно, да узная от него целта на пътуването ни. Ала след като беше успял да ме убеди да го придружа, той очевидно не желаеше да говори за по-маловажни неща и на всичките ми въпроси, благоволяваше да отвърне само с едно: „Ще видим!“

Когато стигнахме до носа, преминахме протока с лодка и като се изкачихме на високия бряг на материка, тръгнахме в северозападна посока през страшно дива и унила местност, където сякаш никога не бе стъпвал човешки крак. Льогран уверено ни водеше напред, като само сегиз-тогиз се спираше за миг да провери пътя по белезите, които, изглежда, бе направил през време на една от предишните си обиколки.

Така вървяхме около два часа и слънцето тъкмо залязваше, когато се озовахме в една безкрайно мрачна местност, каквато никога не бяхме виждали досега. Това беше своего рода плато близо до върха на почти непристъпен хълм, от горе до долу обрасъл с гъста гора и осеян с грамадни канари, които като че ли лежаха свободно на земята и сякаш биха се свлекли в долините, ако не ги задържаха дърветата, о които се опираха. Дълбоки клисури се виеха в различни посоки и придаваха на пейзажа още по-суров и тържествен изглед.

Естествената площадка, на която се покатерихме, беше цяла обрасла с къпини и ние скоро открихме, че без помощта на косата е невъзможно да се мине. Юпитер под ръководството на своя господар започна да ни прави пътека към подножието на един гигантски лиролист, който се издигаше сред десетина дъба, като далеч ги превъзхождаше, както и всички останали дървета, които бях виждал дотогава, по красотата на листата и формата си, по широко разперените си клони и общия си величав вид. Когато достигнахме до дървото, Льогран се обърна към Юпитер и го попита дали може да се покатери на него. Старецът, изглежда, доста се смая от този въпрос и не отговори веднага. После се приближи до огромния дънер, бавно го обиколи, взирайки се внимателно в ствола. След като свърши огледа, той каза простичко:

— Да, масса, Юпитер качи всяко дърво, кое през живот види.

— Е, тогава качвай се по-скоро, защото ще се стъмни и няма да успеем да свършим работата.

— Колко високо трябва да качи, масса? — попита Юпитер.

— Най-напред се покатери на главното стъбло, а после ще ти кажа коя посока да хванеш… Ей, чакай! Вземи бръмбара със себе си!

— Бръмбар ли, масса Уйл? Златен бръмбар? — извика негърът, като се стъписа ужасен. — Защо ще катери бръмбар на дърво? Да пукне, ако прави това!

— Слушай, Юп, ако ти голям и преголям негър се страхуваш да пипнеш това мъничко безобидно мъртво същество, то можеш да го държиш за връвта, но във всеки случай ще го вземеш със себе си, инак ще бъда принуден да ти счупя главата с тази лопата.

— Ама, що тъй, масса? — смънка Юп, очевидно засрамен и поради това станал малко по-отстъпчив. — Вие всякога ругае стар негър. Аз само пошегувал. Мене да страх от бръмбар! Плюя аз на бръмбар! — И той предпазливо улови края на връвта и като се мъчеше, доколкото обстоятелствата позволяваха, да държи бръмбара по-далеч от своята собствена особа, се приготви да се покатери на дървото.

Лиролистът, или Lirodendron Tulipiferum, един от най-великолепните американски горски представители, когато е млад, има необикновено гладко стъбло и често достига значителна височина, без да пусне странични разклонения, но с годините кората му става чвореста и неравна, понеже по ствола се появяват множество къси израстъци. По тази причина в дадения случай не беше тъй трудно да се покатери човек на дървото, както това изглеждаше на пръв поглед. Като обхвана огромния цилиндър колкото се може по-плътно с ръце и колене, залавяйки се с пръсти за всяка издатина и опирайки босите си ходила о грапавините на кората, на два-три пъти едва не падна, Юпитер най-после се добра до първия голям чатал и седна на него, очевидно смятайки, че е изпълнил задачата си. Действително главната опасност беше вече минала, макар че катерачът все пак се намираше на около шестдесет или седемдесет фута височина над земята.

— Къде сега да върви, масса Уйл? — попита той.

— Продължавай нагоре по най-дебелия чатал, ето онзи от тази страна — извика Льогран.

Негърът веднага се подчини и, изглежда, без особена трудност започна да се катери все по-нагоре и по-нагоре, докато тумбестата му фигура не изчезна в гъстата шума, която го погълна. Най-после гласът му долетя като ехо:

— Колко още да качи?

— Къде си сега? — попита Льогран.

— Високо, много високо — отговори негърът. — Вижда вече небе през върха на дърво.

— Остави небето на мира и внимавай какво ти казвам. Погледни надолу и преброй колко клона има на чатала от стъблото до мястото, дето седиш. Колко клона си минал?

— Един, два, три, четири, пет — на шести стои, масса.

— Тогава изкачи се на следния клон!

След няколко минути Юпитер извести, че седмият клон е достигнат.

— А сега, Юп — извика Льогран, очевидно силно развълнуван, — искам да се придвижиш по този клон колкото се може по-нататък и ако видиш нещо особено, обади ми.

В този миг и онова мъничко съмнение, което аз още се стараех да запазя у себе си относно лудостта на моя беден приятел, окончателно ме напусна. Аз не можех да направя друго заключение, освен че той е умопобъркан, и с голямо безпокойство започнах да мисля как да го отведа у дома му. Докато съобразявах какво е най-добре да предприема, отново се чу гласът на Юпитер.

— Много страх да катери напред по тоз клон — той цял сух, докрай.

— Казваш, че е сух ли, Юпитер! — извика Льогран с треперещ от вълнение глас.

— Да, масса, сух като клин на врата — загубен работа, — съвсем нежив, ами готов за онзи свят.

— Господи, какво да правя сега? — възкликна Льогран, както изглежда, в извънредно голяма тревога.

— Какво да правите ли? — подхванах аз, радвайки се на случая да се намеся. — Вървете си в къщи и си легнете. Хайде! Бъдете умен и не се бавете. Вече е късно и при това си спомнете за обещанието, което ми дадохте.

— Юпитер! — извика Льогран, без да обръща ни най-малко внимание на думите ми. — Чуваш ли ме?

— Да, масса Уйл, все тъй ясно чува.

— Тогава опитай дървото с ножа и виж, според тебе, много ли е гнило?

— То масса, че гнило — доста гнило — отговори след няколко мига негърът, — ама не чак толкоз гнило колко мож да бъде. Би рискувал и по-нататък малко да катери, но сам… тъй де!

— Сам ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами за бръмбар говори. Бръмбар ужасно тежък. Ако хвърли долу, тогаз клон няма да счупи само от негър.

— Ах ти, мошенико проклети! — извика Льогран с видимо облекчение. — Какви глупости ми дрънкаш? Врата ти ще извия, ако се опиташ да хвърлиш бръмбара. Ей, Юпитер, чуваш ли ме?

— Да, масса няма защо да крещи така на беден негър.

— Добре де, сега слушай хубаво: ако ти се придвижиш още мъничко напред по този клон, доколкото, разбира се, можеш да направиш това, без да се излагаш на опасността да паднеш, и ако не пуснеш бръмбара, ще ти подаря един сребърен долар веднага щом слезеш долу.

— Придвижва, масса Уйл — много бързо отвърна негърът, — ето вече почти на сами край.

— На самия край! — бясно зарева Льогран. — Ти искаш да кажеш, че си на самия край на клона?

— Скоро ще бъде на край, масса. Ой-ой-ой-ой! Господи боже мой! Какво това на дърво?

— Ей! — извика с голяма радост Льогран. — Какво има?

— Нищо, само череп — някой оставил глава на клон, а врани окълвали месо до сушка.

— Череп ли, казваш? Отлично! Как е закрепен за клона? С какво?

— Ей сега, масса, трябва да види. Я глей, колко странно — бога ми, — гвоздей в череп, голям гвоздей, с него държи на дърво.

— Добре, Юпитер, прави сега каквото ти казвам, чуваш ли ме?

— Да, масса.

— Тогава слушай внимателно: намери лявото око на черепа.

— А! Е-е-е! И таз добра! Ами че то съвсем очи няма.

— Их, да ти се не види и глупостта макар! Знаеш ли коя ти е лявата ръка и коя — дясната?

— Да! Знае! Добре знае! Ето тази лява, с коя реже дърва.

— Е да, ти си левак, и лявото ти ухо е на същата страна, на която е лявата ти ръка. Сега, надявам се, ще намериш лявото око на черепа или по-скоро мястото, дето е било лявото око. Намери ли го?

Настъпи продължителна пауза. Най-после негърът попита:

— Нали ляво око на череп там, дето лява ръка на череп? Ами че на череп съвсем няма ръка — нито парченце!… Ах, да, намерил ляво око — ето ляво око, — какво да прави с него?

— Пропъхни през него бръмбара и го спусни, доколкото позволява връвта, само гледай да не я изтървеш.

— Готово, масса Уйл, то било много лесен работа да провре бръмбар през дупка — следете там, кога той покаже долу.

Докато се водеше този разговор, Юпитер оставаше закрит от шумата на дървото, но бръмбарът, който бе пропуснал през орбитата на черепа, скоро се появи на края на връвта, блестейки като топче полирано злато в последните лъчи на залязващото слънце, тъй като някои от тях още озаряваха със слаба светлина възвишението, гдето се намирахме. Бръмбарът свободно висеше между клоните и ако Юпитер го пуснеше, би паднал в краката ни. Льогран веднага взе косата, разчисти едно кръгообразно пространство от три-четири ярда в диаметър точно под насекомото и заповяда на Юпитер да пусне връвта и да слезе от дървото.

Като заби старателно едно колче точно на мястото, дето падна бръмбарът, приятелят ми извади от джоба си земемерна ролетка. Той прикрепи свободния й край към стъблото в най-близката до колчето точка и започна да развърта лентата, догдето стигна до колчето, а оттам нататък продължи да я развива в посоката, определена вече от двете точки на дървото и колчето, като премери по такъв начин едно разстояние от петдесет фута — в това време Юпитер разчистваше отпреде му къпинака с косата. Тук той заби ново колче и използувайки го като център, описа около него един груб кръг, почти четири фута в диаметър. След това взе лопата и като даде по една на мене и на Юпитер, помоли ни да копаем колкото се може по-бързо.

Право да си кажа, никога не съм имал особена склонност към подобен род забавления и тъкмо в този момент с радост бих се отказал от това удоволствие, понеже настъпваше вече нощта, а аз и без това бях много изморен от пътуването ни, но не виждах начин да се отърва и се страхувах с отказа си да не разстроя душевното равновесие на бедния си приятел. Разбира се, ако можех да разчитам на помощ от страна на Юпитер, аз не бих се колебал и щях да се опитам да отведа насила безумеца в дома му, но твърде добре познавах характера на стария негър, за да мога да се надявам при каквито и да било обстоятелства на подкрепата му в случай на лично стълкновение с неговия господар. Аз ни най-малко не се съмнявах, че Льогран се е заразил от някоя от безчислените и тъй разпространени на Юг истории за заровени съкровища и че тази химера се е загнездила в ума му под влияние на намерения бръмбар или може би на упоритите твърдения на Юпитер, че този бръмбар е „от чисто злато“. Мозъкът, предразположен към умопомрачение, лесно се поддава на такива внушения, особено ако те хармонират с обхваналите го фиксидеи, а аз добре помнех думите на клетника за бръмбара, който „ще му донесе щастие“. Въобще бях ужасно разстроен и озадачен, но в края на краищата реших да се покоря на неизбежността, да хвана лопатата и да копая с добра воля и по такъв начин по-бързо и нагледно да убедя фантазьора в несъстоятелността на мечтите му.

Запалихме фенерите и започнахме да копаем с усърдие, достойно за по-разумно дело. Осветени от ярката светлина на фенерите, която струеше по лицата и инструментите ни, ние без съмнение представлявахме твърде живописна група и неволно си помислих колко странна и подозрителна би се сторила работата ни на някой пътник, който случайно би се натъкнал на нас в това кътче.

Копахме упорито в течение на два часа, като рядко разменяхме по някоя дума. Пречеше ни главно лаят на кучето, което проявяваше извънредно голям интерес към дейността ни. Накрая то нададе такъв силен вой, че започнахме не на шега да се страхуваме да не вдигне тревога и да привлече някой скитник, който се намира в околността. Собствено страхуваше се Льогран, тъй като аз бих се радвал на намесата на други хора, които щяха да ми дадат възможност да отведа пътешественика у дома му. Впрочем шумът скоро беше твърде ефикасно прекратен от Юпитер, който с решителен вид изскочи от ямата и завърза муцуната на кучето с едната от презрамките си, след което с тъжна усмивка се върна и пак се залови за работата си.

Когато споменатото време изтече, бяхме достигнали пет фута дълбочина, но никакви следи от съкровище не се виждаха. Спряхме и аз започнах да се надявам, че комедията е вече свършена. Обаче Льогран, макар и очевидно много смутен, изтри потното си чело и отново хвана лопатата. Ние изкопахме целия кръг с четири фута диаметър, след което лекичко разширихме границата и увеличихме дълбочината с още два фута. Но и тук нищо не се оказа. Най-после златотърсачът, когото искрено съжалявах, изпълзя от ямата и започна бавно и неохотно да облича палтото си, което беше снел преди започването на работата. Във всяка чертичка на лицето му прозираше горчиво разочарование. Между това аз мълчах, пазейки се да правя каквито и да било забележки. Юпитер по знак на господаря си се залови да събира инструментите. След това той развърза муцуната на кучето и ние поехме към къщи в дълбоко мълчание.

Не бяхме изминали може би и дванадесетина крачки в тази посока, когато Льогран внезапно с гръмко проклятие се хвърли върху Юпитер и го хвана за яката. Изуменият негър облещи очи, разтвори широко уста, изпусна лопатите и падна на колене.

— Ах ти, безделник такъв! — засъска Льогран, като изтласкваше с мъка сричките през стиснатите си зъби. — Проклет черен негодник! Казвай, заповядвам ти, отговаряй веднага, без извъртания! Кое… кое ти е лявото око?

— О, господи, масса Уйл! Нима туй не ляво око, а? — ревеше изплашеният негър, като покриваше с ръка дясното си око и я притискаше с такава отчаяна упоритост към него, сякаш се страхуваше, че господарят му ей сега ще го изтръгне.

— Така си и мислех! Знаех си аз това! Ура! — извика Льогран, като пусна негъра, и започна да подскача и танцува за голяма изненада на слугата си, който изправен на крака, втрещен, гледаше мълчаливо ту мене, ту господаря си.

— Да вървим! Трябва да се върнем! — каза Льогран. — Не всичко е още загубено! — и ни поведе отново към лиролиста.

— Юпитер — рече той, когато стигнахме до дънера на дървото, — ела тук! Как беше закрепен черепът: с лице към клона или с лице нагоре?

— С лице нагоре, масса, на врани лесно било да изкълват очи.

— Е, ти през това или през това око пусна бръмбара? — продължи Льогран, като докосна първо едното, после другото око на Юпитер.

— През това, масса, ляво, точно дето казвали — и негърът пак посочи дясното си око.

— Добре, в такъв случай трябва да започнем отново!

С тези думи приятелят ми, в чието безумие сега виждах или мислех, че виждам, известни признаци на методичност, премести колчето, което посочваше мястото, дето беше паднал бръмбарът, с около три инча по̀ на запад от предишното му положение. После опъна земемерната лента от най-близката точка на стъблото към колчето, както по-рано, и като продължи да я разгъва в права линия на разстояние петдесет фута, отбеляза и разчисти едно място на няколко ядра от точката, където бяхме копали.

Около този нов център описахме кръг малко по-голям от първия и отново се хванахме за лопатите. Бях страшно изморен, но без да си давам още ясна сметка какво беше извършило промяната в мислите ми, аз не чувствувах вече такова голямо отвращение към натрапената ми работа. По необясним начин се бях заинтересувал и нещо повече, дори изпитвах вълнение не на шега. Може би в странните постъпки на Льогран проблясваха признаци на предвидливост или преднамереност, които ми действуваха. Копаех усърдно и сегиз-тогиз действително забелязвах, че и сам поглеждам в трапа с чувство много подобно на очакване да видя въображаемото съкровище, мечтата за което бе разбъркала ума на нещастния ми приятел. В това време, когато тези причудливи мисли ме обхванаха с особена сила и бяхме работили вече може би час и половина, отново ни прекъсна яростният вой на кучето. Неспокойствието му първия път очевидно е било резултат на палавост или каприз, но сега в лая му се долавяха по-тревожни и дори злобни ноти. Юпитер се опита пак да му свърже муцуната, но то оказа отчаяна съпротива и като скочи в ямата, започна бясно да рине с лапите си земята. След няколко секунди то изрови купчина човешки кости — цели два скелета, — сред които се търкаляха няколко металически копчета и остатъци от нещо, което приличаше на изгнила и превърнала се в прах вълнена тъкан. Два-три замаха на лопатата бяха достатъчни да разкрият острието на голям испански нож, а когато продължихме да копаем по-нататък, появиха се и няколко разпръснати златни и сребърни монети.

При виждането им Юпитер едва можа да сдържи радостта си, но лицето на господаря му изразяваше крайно разочарование. Все пак той ни помоли да не прекратяваме старанията си, ала не беше успял да се доизкаже, когато аз се спънах и паднах ничком, понеже си бях заклещил носа на ботуша в една голяма, полузаровена в рохкавата пръст желязна халка.

Сега с жар се заловихме за работа и никога друг път през живота си не съм прекарвал десет минути в такава напрегната възбуда. През това време напълно изровихме един съвършено запазен и удивително твърд продълговат дървен сандък, от което можеше да се съди, че дъските му навярно са били напоени с някакво вещество, може би сублимат. Сандъкът беше дълъг три и половина, широк три и дълбок два и половина фута. Той беше плътно обшит с обръчи от ковано желязо, които се преплитаха и образуваха около него един вид мрежа. От всяка страна на сандъка, близо до капака му, имаше по три железни халки, така че едновременно можеха да го хванат здраво шест души. С общи усилия успяхме само лекичко да го поместим. Веднага се убедихме, че не можем се справи с такава голяма тежест. За щастие капакът беше затворен само с две резета. Издърпахме ги, като треперехме и се задъхвахме от вълнение. В миг несметно съкровище се откри пред нас. Когато светлината на фенерите падна в ямата, от безредната купчина злато и скъпоценни камъни лумнаха пламък и искри с такъв силен блясък, че съвсем ослепиха очите ни.

Не се наемам да предам чувствата си при вида на това зрелище. Изумлението, разбира се, преобладаваше. Льогран изглеждаше смазан от вълнение и почти нищо не говореше. Лицето на Юпитер за няколко минути се покри със смъртна бледност, доколкото това е възможно за един негър. Той беше сякаш поразен от гръм. После се хвърли на колене пред сандъка в ямата, зарови голите си ръце до лакти в купчината злато, като че ли се наслаждаваше на разкоша на някаква топла баня. Накрая с дълбока въздишка произнесе, сякаш се обръщаше към себе си:

— И всичко туй от златен бръмбар! От мил златен бръмбар! Бедно златен бръмбарче, кое тъй дивашки пустосвал и ругал! И не срамувал от себе, негър? Отговаряй де!

Най-сетне се видях принуден да събудя господаря и слугата от унеса им и да им напомня, че е време да се вдигне съкровището. Ставаше вече късно и трябваше да положим усилия, за да можем да отнесем всичко в къщи преди разсъмване. Не знаехме какво да правим и дълго обсъждахме този въпрос: така смътни бяха мислите ни. В края на краищата извадихме от сандъка почти две трети от съдържанието му, след което успяхме не без труд да го измъкнем от ямата. Изваденото съкровище скрихме сред къпините и оставихме кучето да го пази със строга заповед от страна на Юпитер под никакъв предлог да не мърда от мястото си и да не отваря уста до завръщането ни. После побързахме към дома със сандъка и след изключителни мъки благополучно се добрахме до хижата към един часа сутринта. Бяхме страшно изморени, а човешката природа има предел и си искаше своето, затова не можахме да продължим веднага работата си. Починахме си до два часа, закусихме и след това незабавно се отправихме към хълмовете, като взехме със себе си три здрави чувала, които за щастие случайно се оказаха в помещението. Към четири часа бяхме на мястото, разделихме по възможност на три равни части останалата плячка и без да заровим ямата, поехме пак обратно към хижата, дето за втори път свалихме златния си товар точно в момента, когато първите слаби проблясъци на зората замъждукаха на изток над върховете на дърветата.

Бяхме съвсем капнали от умора, но възбуденото ни състояние не ни позволяваше да си починем. Като спахме три-четири часа тежък, неспокоен сън, сякаш сговорили се, скочихме изведнъж и тримата заедно и започнахме да разглеждаме съкровището си.

Сандъкът беше пълен догоре и ние употребихме целия ден и по-голямата част от следната нощ за щателно проучване на съдържанието му. Нямаше и следа от ред или система. Всичко беше струпано безразборно.

Когато го сортирахме грижливо, ние се убедихме, че притежаваме дори по-голямо богатство, отколкото предполагахме първоначално. Тук имаше повече от четиристотин и петдесет хиляди долара в монети, като изчислявахме стойността им, доколкото това беше възможно, точно по текущия курс. Сребро нямаше никак — само златни звонкове, старовремски и от най-различни страни: френски, испански, немски, няколко английски гвинеи и някакви си други пари, каквито никога дотогава не бяхме виждали. Срещаха се тежки, големи монети, дотолкова изтъркани, че не можеше да се разбере надписът им. Американски изобщо нямаше. Много по-трудно ни беше да оценим стойността на скъпоценните камъни. Тук имаше диаманти — някои със забележителна красота и чистота, — всичко сто и десет парчета и при това нито един малък; осемнадесет рубина с чуден блясък; триста и десет прекрасни изумруда; двадесет и един сапфира и един опал. Всички камъни бяха извадени от обковките им и хвърлени така в сандъка. Самите пък обковки, които ние отделихме от другото злато, бяха смачкани и сплескани с чук, по всяка вероятност, за да не могат да се познаят. Освен всичко това в сандъка се оказаха множество златни украшения: около двеста масивни пръстена и обици; великолепни верижки — тридесет парчета, ако се не лъжа, осемдесет и три много големи и тежки разпятия; пет извънредно ценни златни кандилници; грамадна златна чаша за пунш, украсена с изваяни лозови листа и вакхически фигури; две изящно гравирани дръжки на шпаги и множество други по-дребни предмети, които не мога да си спомня сега. Всички тези скъпоценности тежаха повече от триста и петдесет английски фунта, без да се смятат сто деветдесет и седемте великолепни златни часовника, между които имаше три, струващи не по-малко от петстотин долара единият. Много от тях бяха твърде стари за хронометри, понеже механизмът им беше разяден от ръжда, но с богати инкрустации и със скъпи кутии. Тази нощ определихме стойността на цялото съдържание на сандъка на един и половина милиона долара, но впоследствие, след продажбата на бижутата и златните вещи (ние запазихме само малко работи за собствена употреба), се оказа, че оценката ни на съкровището е била твърде ниска.

Когато най-после свършихме с подреждането и първоначалната ни силна възбуда донякъде улегна, Льогран, като забеляза, че горя от нетърпение да узная разрешението на тази необикновена загадка, започна подробно разказа си, без да пропусне и най-незначителното обстоятелство, свързано с нея.

— Вие си спомняте — каза той — вечерта, когато ви показах грубата скица на бръмбара. Спомняте си също така колко много се засегнах, задето твърдяхте, че рисунката ми прилича на мъртвешка глава. Когато за пръв път направихте тази забележка, помислих, че се шегувате, но след това ми дойде наум за особените петна по гърба на насекомото и се съгласих, че всъщност сравнението ви е донякъде основателно. Но все пак надсмиването ви над моите способности ме дразнеше, понеже се смятах за добър художник, и когато ми върнахте късчето пергамент, бях готов да го смачкам и хвърля с яд в огъня.

— Късчето хартия, искате да кажете — забелязах аз.

— Не! Отначало и аз мислех, че е обикновена хартия, но още като започнах да рисувам, разбрах веднага, че това е парче много тънък пергамент. Той беше съвсем мръсен, както си спомняте. И тъй, тъкмо когато се канех да го смачкам, погледът ми падна върху скицата, която вие разглеждахте, и можете да си представите изненадата ми, когато действително видях образ на мъртвешка глава на това място, дето ми се струваше, че съм нарисувал бръмбар. В първия момент бях извънредно много изумен, за да мисля правилно. Знаех, че рисунката ми рязко се различава в подробности от това, което виждах, макар в общите контури да имаше нещо сходно. Най-сетне взех свещта, седнах в ъгъла на противоположния край на стаята и грижливо започнах да изследвам пергамента. Като го обърнах, видях скицата си на опакото точно тъй, както я бях направил. В първия момент само се учудих от наистина забележителното сходство в очертанията, от странното съвпадение, заключаващо се в неизвестния за мене факт, че на обратната страна на пергамента, непосредствено под моето изображение на бръмбара, имало череп и че този череп не само по контури, но и по размер можеше тъй точно да прилича на моята рисунка. Както вече казах, това странно съвпадение съвсем ме замая в първия миг. Такова е обикновеното действие на подобни съвпадения. Умът се старае да установи отношението — връзката между причината и следствието — и като не може да го намери, изпада в един вид временна парализа. Но щом се съвзех от това вцепенение, полека-лека дойдох до едно убеждение, което ме порази дори още по-силно, отколкото самото съвпадение. В съзнанието ми отчетливо започна да изпъква, че никаква рисунка нямаше на пергамента, когато правех скицата си на бръмбара. Бях съвършено убеден в това, понеже си спомних, че го обърнах най-напред от едната, а после и от другата страна, търсейки по-чисто място. Ако на него имаше череп, разбира се, не бих пропуснал да го забележа. Тук действително се криеше някаква загадка, която чувствувах, че не мога да си обясня, но дори в този първи миг ми се стори, че в най-отдалечените и тайни ъгълчета на ума ми слабо заблещука като светулка мисълта за истината, която така великолепно се потвърди с приключението през изтеклата нощ. Изправих се веднага на крака и като скрих пергамента на сигурно място, отложих всякакви по-нататъшни размишления, докато не остана сам.

Кога то си отидохте, а Юпитер дълбоко заспа, пристъпих към по-методично разследване на случая. Преди всичко взех пред вид начина, по който пергаментът попадна в моите ръце. Ние намерихме бръмбара на брега на материка, на около една миля източно от острова, малко над горната линия на прилива. Когато го хванах, той така силно ме ухапа, че го изтървах. Юпитер с обикновената си предпазливост, преди да улови насекомото, което полетя към него, се огледа дали наоколо няма лист или нещо подобно, за да го вземе. В този момент погледът му, а и моят също, падна върху парчето пергамент, което тогава сметнах за хартия. То лежеше полузаровено в пясъка, като само единият му ъгъл се подаваше навън. Близо до мястото, където го намерихме, забелязах остатъци от скелета на нещо, което сигурно е било дълга корабна лодка. Изглежда, отломките много отдавна гниеха тук, защото от дървената обшивка почти не беше останало следа.

И така, Юпитер взе пергамента, зави в него бръмбара и ми го подаде. Скоро след това си тръгнахме към къщи и по пътя срещнахме поручик Г. Показах му насекомото и той ме помоли да му позволя да го отнесе до укреплението. Съгласих се и той го пъхна в джоба на жилетката си без пергамента, в който беше загънат и който аз продължавах да държа в ръката си, докато той разглеждаше бръмбара. Може би се страхуваше, че ще променя решението си, и затова помисли, че е най-добре да прибере веднага трофея — вие знаете колко възторжено се отнася той към всичко, което засяга естествената история. В това време съвсем машинално съм тикнал пергамента в джоба си.

Вие си спомняте, че като седнах при масата, за да нарисувам бръмбара, не намерих в момента хартия там, където обикновено я държах. Погледнах в чекмеджето — и там нямаше. Разрових джобовете си с надежда да намеря някакво старо писмо и ръката ми се натъкна на пергамента. Описвам ви така подробно и точно начина, по който той попадна у мене, защото всички тези обстоятелства ми направиха особено силно впечатление.

Без съмнение ще ме сметнете за фантазьор, но аз вече бях установил известна логическа връзка между явленията. Съединил бях две брънки от една дълга верига. На морския бряг се търкалят остатъци от лодка и недалеч от тях пергамент — а не хартия, — на който е изрисуван череп. Разбира се, ще ме попитате: „Къде е връзката?“ Ще ви отговоря, че черепът или мъртвешката глава е добре познатата емблема на пиратите. При сражения те винаги са издигали знаме с изображение на мъртвешка глава.

Казах, че парчето излезе пергамент, а не хартия. Пергаментът се запазва дълго — почти вечно. За незначителни работи рядко употребяват пергамент, още повече че на него не може да се рисува и пише така удобно, както на хартия. Това съображение наведе мисълта ми за някаква тайна от особен характер, свързана с мъртвешката глава. Не можех да не обърна внимание и на формата на пергамента. Макар единият от ъглите по някаква случайност да беше унищожен, първоначалната му форма очевидно е била продълговата. С една дума той е бил именно такъв лист, който можеше да бъде избран за паметна бележка — за записване на нещо такова, което трябваше дълго да се помни и грижливо да се запази.

— Но — прекъснах го аз — вие казвате, че на пергамента нямало череп, когато сте рисували бръмбара. Каква връзка може да има тогава между лодката и черепа, щом последният според собствените ви признания е бил нарисуван (бог знае как и от кого), след като сте направили вашата скица на бръмбара?

— Да, около това се върти и цялата тайна, макар че в туй отношение не ми беше особено трудно да я разгадая. Ходът на мислите ми беше строго логичен и можеше да доведе само до един извод. Аз разсъждавах приблизително така; когато рисувах бръмбара, на пергамента не се виждаше никакъв череп. Щом привърших рисунката, предадох ви я и внимателно ви наблюдавах, докато не ми върнахте листчето. Значи, вие не сте могли да нарисувате черепа, а освен вас нямаше кой друг да направи това. Следователно той не е бил нарисуван с човешка помощ и все пак се намираше тук, пред очите ми.

Щом стигнах до този пункт на разсъжденията си, постарах се да си припомня и си припомних напълно ясно всичко, което бе станало през въпросния промеждутък. Времето беше студено (о, рядка и щастлива случайност!) и в огнището пламтеше огън. Аз се бях сгорещил от ходенето и седнах при масата. А вие придърпахте стола си до самата камина. Точно когато ви подадох пергамента и вие се канехте да го разгледате, Вълчо, моето нюфаундлендско куче, се втурна в хижата и скочи върху раменете ви. С лявата си ръка го галехте и отстранявахте, а дясната, която държеше пергамента, небрежно отпуснахте между коленете си съвсем близко до огъня. Един миг дори помислих, че пламъкът ще обхване пергамента, и исках да ви предупредя, но преди да успея да заговоря, вие го отдръпнахте и започнахте да го разглеждате. Като обсъдих всички тези подробности, вече ни за минута не се съмнявах, че причината, която е предизвикала появяването на черепа, който видях нарисуван върху пергамента, е топлината. Вие, разбира се, знаете, че съществуват химикали — и то от незапомнени времена, — с помощта на които може да се пише на хартия или тънък пергамент, като буквите стават видими едва когато бъдат подложени на действието на огъня. Понякога се употребява цафра, разтворена в aqua regia^[7] и разредена с четирикратно по тегло количество вода: в резултат се получава зелено мастило. А кобалтово зрънце, разтворено в азотна киселина, дава червено. Тези бои изчезват в по-големи или по-кратки интервали, след като материалът, на който се пише, изстине, но ако бъде нагрят, отново се появяват.

Тогава внимателно разгледах мъртвешката глава. Външните и контури, т.е. най-близките до края на пергамента очертания на рисунката, изпъкваха много по-ясно, отколкото другите. Очевидно действието на топлината е било недостатъчно или неравномерно. Веднага запалих огън и изложих всяка част от пергамента на силна жар. Отначало единственият резултат беше усилването на бледите линии на черепа, но като продължих опита, в ъгъла на листа, диагонално противоположен на този, дето се намираше рисунката на мъртвешката глава, се показа фигура, която взех най-напред за изображение на коза. Ала при по-щателно проучване се убедих, че прилича по-скоро на яре.

— Ха-ха-ха! — изкисках се аз. — Нямам право, разбира се, да ви се смея — един и половина милиона долара чиста пара са доста сериозно нещо, за да се шегува човек, но не ще намерите третата брънка на веригата, не ще можете да установите особена връзка между вашите пирати и козата — пиратите не се занимават със скотовъдство. Тук по-скоро нещо чифликчийско е замесено.

— Но нали току-що ви казах, че фигурата не представляваше коза!

— Е добре де, яре — не е ли все едно?

— Почти, но не съвсем — възрази Льогран. — Съпоставете презимето Kidd с думата Kid (яре). Може би ви се е случвало да чуете за някой си капитан Кид? Още щом видях изображението на животното се досетих, че това трябва да е някаква игрословица или йероглифен подпис. Казвам подпис, понеже мястото му върху пергамента навеждаше на тази мисъл. Мъртвешката глава в противоположния по диагонал ъгъл имаше също така вид на щемпел или печат. Но много ме смущаваше липсата на най-главното — на текста на моя въображаем документ.

— Значи, очаквахте да намерите текст между щемпела и подписа?

— Нещо подобно. Работата е там, че бях завладян от непреодолимо предчувствие, че ме очаква някаква огромна сполука. Защо — и аз сам не знам. Може би в края на краищата това беше по-скоро желание, отколкото истинска вяра, но представете си, глупавите думи на Юпитер, че бръмбарът е от чисто злато, силно подействуваха на въображението ми. И после цялата тази поредица от случайности и съвпадения, които бяха тъй необикновени!… Забелязахте ли, че всичко това се случи в единствения ден от цялата година, в който беше или можеше да бъде дотолкова студено, че трябваше да се запали камината, и че без огъня и без участието на кучето, което се появи точно в нужния момент, никога не бих узнал за съществуването на мъртвешката глава и никога не бих станал притежател на съкровището?

— Но продължавайте, цял горя от нетърпение!

— Добре, вие без съмнение сте слушали да се разправят много истории — хиляди смътни предания за пари, заровени от капитан Кид^[8] и хората му някъде по брега на Атлантическия океан. Тези слухове сигурно не са били съвсем без основание. И ако са съществували толкова дълго и така упорито, то е само за това — така ми се струваше, — защото съкровището и до ден-днешен не е изровено. Ако Кид е бил скрил плячката си за известно време и след това отново я извадил — слуховете надали биха стигнали до нас в сегашната им неизменна форма. Забележете, че във всички тези разкази се говори за иманяри, а не за намиране на съкровище. Ако пиратът бе изровил парите си, с това работата щеше да приключи. Аз си мислех, че някаква случайност, например загубване на плана, в който е било отбелязано мястото на съкровището, го е лишила от възможността да го притежава и че това обстоятелство е станало достояние на другарите му, които иначе не биха узнали за неговата тайна, и че те със своите напразни опити да го открият, понеже не са имали от какво да се ръководят, са дали повод за всичките тези истории, които сега са всеобщо известни. Чували ли сте на този бряг да е намирано някакво значително имане?

— Никога.

— А знае се, че плячката на Кид е била грамадна. Затова дойдох до заключението, че земята още я пази, и вие едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че у мене се породи надежда, граничеща почти с пълна увереност, че пергаментът, който така странно попадна в ръцете ми, съдържа изгубеното описание на местността, дето е заровено съкровището.

— И какво направихте по-нататък?

— Отново поднесох листа към огъня, като постепенно усилвах жарта, но нищо не се появяваше. Тогава помислих да не би причина за неуспеха да е слоят мръсотия по него. Ето защо внимателно изплакнах пергамента, поливайки го с топла вода, след което го турих в един железен тиган с рисунката на черепа надолу и поставих тигана върху печката с разпалени дървени въглища. Подир няколко минути, когато тиганът напълно се нагря, извадих свитъка и с неизказана радост открих, че е осеян на много места с някакви знаци, които приличаха на цифри, разположени в редове. Отново го сложих в тигана и го оставих така още една минута. Тогава се появи целият надпис, който ей сега ще видите.

Льогран пак нагря пергамента и ми го подаде, за да го разгледам. Между мъртвешката глава и ярето се намираха следните знаци, които бяха грубо нарисувани с червено мастило:

53‡‡+305))6*;4826)4‡)4‡);806*;48†8¶60))85:;)

8*;:‡*8†83(88)5*+;46(;88*96*?;8)*‡(;485);

5*+2:*‡(;4956*2(5*-–4)8¶8*4069285);)6+8)4‡‡;

1(‡9;48081;8:8‡1;48+85;4)485+528806*81(‡9;

48;(88;4(‡?34;48)4‡;161;:188;‡?;

— Но — казах аз, като му връщах листа — това не ми говори абсолютно нищо: аз плувам все в същата мъгла, както и по-рано. Дори и всичките диаманти на Голконда^[9] да ме чакаха за разрешаването на тази загадка, аз съм напълно сигурен, че пак не бих бил в състояние да ги спечеля.

— А всъщност — възрази Льогран — разгатването съвсем не е тъй трудно, както може да ви се стори при първия бегъл преглед на знаците. Очевидно тези писмена, както всеки лесно би се досетил, образуват шифър, т.е. в тях е скрито известно значение; но като знаех какво е представлявал от себе си Кид, не го смятах за способен да състави някой по-сложен тайнопис. Веднага реших, че шифърът ще е много прост, макар морякът с ограничения си ум да е мислил, че никой не ще може да го разчете, без да знае ключа.

— И вие наистина го разчетохте?

— Без труд; какви шифри десет хиляди пъти по-сложни ми се е случвало да разчитам! Обстоятелствата и собствената ми умствена наклонност ме подтикнаха да се заинтересувам от този вид ребуси и много се съмнявам дали човешкото остроумие може да измисли такава гатанка, която то да не е в състояние да разгадае, ако се залови както трябва. Всъщност щом документът е достатъчно запазен и шифрованият текст — без грешка, аз никога не съм се затруднявал да разгадая смисъла му.

В сегашния случай — пък и във всички други случаи на тайнопис — преди всичко се явява въпросът за езика на шифъра, понеже принципите на решението, особено при по-простите шифри, зависят от неговия дух и съответно се променят. За този, който ще го разгадава, няма друг избор, освен да опита (като се ръководи от теорията за вероятностите) всички езици, които му са известни, догдето не намери истинския. Но тук това затруднение се отстраняваше от подписа. Игра с думите „kid“ и „Kidd“ е възможна само на английски език. Ако не беше това съображение, щях да започна опитите си с испански или френски, като езици, на които подобна тайна би било най-естествено да е записана от един пират, върлуващ из испанските морета. Ето защо в дадения случай предположих, че тайнописът е на английски.

Както виждате, между знаците няма интервали. Ако те бяха отделени един от друг, задачата би била сравнително лесна. В такъв случай щях да започна със съпоставяне и анализ на най-късите знаци и ако попаднеше такъв, състоящ се само от едно обозначение, както това често се случва („a“ или „l“ например), бих сметнал загадката за решена. Но понеже нямаше интервали, оставаше ми само да определя кои знаци преобладават и кои най-рядко се срещат в този шифър. Когато ги преброих, съставих следната табличка:

Знакът	8	се повтаря	34	пъти
"	;	"	27	"
"	4	"	19	"
"	)	"	16	"
"	‡	"	15	"
"	*	"	14	"
"	5	"	12	"
"	6	"	11	"
"	+	"	8	"
"	1	"	7	"
"	0	"	6	"
"	9 и 2	"	5	"
"	: и 3	"	4	"
"	?	"	3	"
"	¶	"	2	"
"	— и .	"	1	път

Както е известно, в английския език най-често срещаната буква е „e“. Останалите вървят в следния ред: a, o, i, d, h, n, r, s, t, u, y, c, f, g, 1, m, w, b, k, p, q, x, z. „E“ господствува до такава степен, че рядко може да се види една що-годе дълга фраза, в която тя да не е преобладаващата буква.

Значи, още от самото начало имаме в ръцете си пътеводна нишка и няма да гадаем съвсем наслуки. Напълно ясно е как може да се използува тази таблица, но при този особен шифър ние само отчасти ще прибягваме до нейната помощ. Понеже нашият господствуващ знак е 8, ще започнем с него и ще го смятаме за буквата „e“ от обикновената азбука. За да проверим това предположение, да видим често ли се среща двойният знак 88, защото на английски език буквата „e“ много често се удвоява, например в думите „meet“, „fleet“, „speed“, „seen“, „been“, „agree“ и т.н. В настоящия случай макар тайнописът да е кратък, виждаме, че тя се удвоява не по-малко от пет пъти.

И така, нека 8 да означава „e“. От всички английски думи най-много се употребява определителният член „the“. Ето защо да видим дали не се срещат повторения на някакви три, разположени в еднакъв ред знака, последният от които да е 8. Ако открием точно такива повторения, те по всяка вероятност ще представляват думата „the“. При прегледа намираме не по-малко от седем пъти съчетанието „;48“. Можем следователно да предположим, че „;“ означава буквата „t“, 4 — буквата „h“, а 8 буквата „e“, която сега напълно се потвърждава. С това направихме голяма крачка напред.

Но щом установихме цяла дума, ние имаме възможност да установим един извънредно важен пункт: различните окончания и началото на някои други думи. Да вземем например второто от края на шифъра съчетание „;48“. Известно ни е, че непосредствено следващият го знак „;“ е началото на някаква дума, а от шестте знака, които се намират подир това „the“, ни са познати не по-малко от пет. И тъй, ако заменим тези знаци с буквите, които вече знаем, че те представляват, като оставим свободно място за неизвестната, ще получим:

 

t eeth

 

Сега ние сме в състояние веднага да махнем „th“, понеже не съставлява част от думата, която започва с първото t. В това лесно можем да се убедим, защото, като се опитваме да поставим подред всички букви от азбуката на мястото на липсващата, ще видим, че никаква дума не е възможно да бъде образувана, от която това „th“ да представлява някаква част. По такъв начин се съсредоточаваме на

 

t ee

 

и като изреждаме пак, ако е необходимо, както по-преди буквите на азбуката, идваме до заключение, че единственото правилно и възможно прочитане на тази дума е „tree“ (дърво). Така се добираме до още една буква, „r“, изобразена със знака „(“ и разположена в думите „the tree“.

Когато погледнем след тези думи, много близо до тях виждаме пак комбинацията „;48“ и я вземаме за край на това, което непосредствено я предшествува. По този начин имаме следния ред:

 

the tree ;4(‡+?34 the

 

или като заменим известните ни вече знаци с обикновени букви, получаваме:

 

the tree thr‡?3h the.

 

Сега, ако на мястото на непознатите знаци оставим празно пространство или турим точки, ще прочетем:

 

the tree thr…h the.

 

където думата „through“ (през) се налага от само себе си. Но това откритие ни дава още три букви o, u и g, означени с „‡,? и 3“.

Като потърсим сега внимателно в шифъра съчетания на известните ни букви, намираме недалеч от началото групата

 

83(83 или egree,

 

която очевидно може да бъде окончание само на думата „degree“ (градус) и ни дава буквата d, означавана с „+“.

Четири знака след думата „degree“ срещаме комбинацията

 

;46(;88*.

 

Ако заменим известните ни знаци с букви, а неизвестните с точки, както по-рано, получаваме:

 

th.rtee..

 

което съчетание веднага ни навежда на думата „thirteen“ (тринадесет) и пак ни дава две нови букви — i и n,— означавани с 6 и „*“.

Щом се обърнем сега към началото на тайнописа, намираме групата

 

53‡‡+

 

Поставяме буквите, както сме правили това досега, и четем

 

A good (добър),

 

откъдето следва, че първата буква е A, а първите две думи: „A good“.

За да се избегне бъркотията, време е вече да подредим ключа си, доколкото сме го открили, във вид на табличка. Ето я:

5	означава	a
+	"	d
8	"	e
3	"	g
4	"	h
6	"	i
*	"	n
‡	"	o
(	"	r
;	"	t
?	"	u

 

По този начин определихме единадесет от най-важните букви и мисля, че не е необходимо да ви разказвам по-нататъшните подробности по разтълкуването. Достатъчно казах, за да ви убедя, че шифър от този род може лесно да бъде разрешен, и да ви дам известно понятие как се извършва това. Но бъдете уверен, че образецът, който се намира пред вас, принадлежи към най-простите видове тайнопис. Сега остава само да заменя всички знаци върху пергамента с букви, т.е. да ви дам пълен превод на шифъра. Ето го:

 

A good glass in the bishep’s hostel in the devil’s seat twenty one degrees and thirteen minutes northeast and by north main branch seventh limb east side shoot from the left eye of the death’s head a bee line from the tree through the shot fifty feet out.

 

(„Добро стъкло в хана на епископа на дяволския стол двадесет и един градус и тринадесет минути север-североизток главния чатал седми клон източната страна да се стреля от лявото око на мъртвешката глава пчелна линия от дървото през изстрела на петдесет фута оттам.“)

— Но — казах аз, — струва ми се, че от това загадката съвсем не става по-ясна. Как е възможно да се изтръгне някакъв смисъл от цялата тази неразбория за дяволски столове, мъртвешки глави и ханове на епископа?

— Признавам — отговори Льогран, — че на пръв поглед текстът наистина е доста забъркан. Затова преди всичко се постарах да го разделя на естествените отделни фрази, които е имал пред вид тайнописецът.

— Т.е. да поставите препинателните знаци?

— Да, нещо подобно.

— Но как може да се направи това?

— Сметнах, че авторът нарочно е слял думите, за да затрудни разгадаването на шифъра. Щом си постави такава задача, не много остроумният човек непременно ще прекали. Там, където в процеса на съчиняването стигне до място, където естествено се изисква пауза или точка, той ще бъде прекомерно склонен да постави думите по-близо, отколкото в останалата част на текста. Ако разгледате внимателно ръкописа, лесно ще откриете пет такива случая на необикновено струпване. Основавайки се на това наблюдение, разделих текста по следния начин:

„Добро стъкло в хана на епископа на дяволския стол — четиридесет и един градус и тринадесет минути — север-североизток — главния чатал седми клон източната страна — да се стреля от лявото око на мъртвешката глава — пчелна линия от дървото през изстрела на петдесет фута оттам.“

— И все пак — забелязах аз — дори при такова разделяне смисълът остава за мене тъмен.

— И за мене беше тъмен — отвърна Льогран, — затова в течение на няколко дни усърдно разпитвах дали няма в съседство с остров Съливън някое здание, което да се казва „Ханът на епископа“. Понеже не получих никакви сведения за това, бях вече почти готов да разширя сферата на търсенията си и да ги правя по-системно, когато една заран съвсем внезапно ми дойде наум, че думите „Ханът на епископа“ т.е. „Bishop’s Hostel“ могат да имат някаква връзка със старинната фамилия Бисоп (или Bessop), която някога — в незапомнени времена — е владеела чифлик на около четири мили северно от острова. Ето защо тръгнах нататък из плантацията и продължих разпитите си сред по-старите негри от тази област. Най-после една от най-възрастните бабички ми каза, че е слушала за едно място, което се наричало „Замъкът на епископа“, и мисли, че може да ме заведе там, но че това съвсем не е замък, нито кръчма, а висока скала.

Обещах да й заплатя добре за труда и след като се поколеба малко, тя се съгласи да ме придружи до „замъка“.

Намерихме го без много усилия и щом освободих бабичката, веднага се залових с изследване на местността. „Замъкът“ се състоеше от безредно струпани скали и канари, една от които особено се отличаваше с височината и странната си форма и правеше впечатление, както че ли е създадена изкуствено. Изкачих се на върха й и дълго стоях в недоумение, без да зная какво да предприема.

Докато размишлявах, погледът ми падна на една тясна изпъкналост от източната страна на скалата, приблизително на един ярд под мястото, дето бях. Изпъкналостта се издаваше около осемнадесет инча навън и не беше по-широка от един фут, а нишата в скалата точно над нея й придаваше грубо сходство със старинните столове с извити облегала, които са употребявали нашите прадеди. Ни за минута не се усъмних, че това е „дяволският стол“, за който се намеква в ръкописа, и сега ми се струваше, че съм схванал цялата тайна на загадката.

Знаех, че „добро стъкло“ може да означава само далекоглед, понеже думата „стъкло“ рядко се употребява от моряците в някакъв друг смисъл. Веднага ми стана ясно, че тук трябваше да се ползува далекоглед, и то от определена и недопускаща никакво отклонение точка. Не се колебаех вече и бях напълно сигурен също така, че изразите „четиридесет и един градус и тринадесет минути“ и „север-североизток“ показваха посоката на стъклото. Силно развълнуван от тези открития, аз се затекох до къщи, взех далекоглед и се върнах на скалата. Когато слязох на изпъкналостта, убедих се, че на нея може да се седне само в едно определено положение. Този факт потвърждаваше предположенията ми. Залових се за далекогледа. Разбира се, изразите „четиридесет и един градус и тринадесет минути“ можеха да се отнасят само до височината над видимия хоризонт, понеже хоризонталната посока ясно се посочваше от думите „север-североизток“. Веднага определих последната с помощта на джобен компас, насочих далекогледа приблизително под ъгъл от четиридесет и един градус, доколкото можех да направя това наслуки, и започнах предпазливо да движа тръбата надолу и нагоре, докато вниманието ми не се спря на кръгъл отвор или пролука в листата на едно грамадно дърво, което по ръст далеч превъзхождаше съседите си. В центъра на пролуката забелязах бяло петно, но отначало не можах да разбера какво представлява. Накрай, като натъкмих както трябва далекогледа и погледнах отново, видях, че това е човешки череп.

При това откритие страшно се зарадвах и сметнах загадката за напълно решена, защото изразът „главния чатал, седми клон, източната страна“ можеше да се отнася само до положението на черепа върху дървото, а думите „да се стреля от лявото око на мъртвешката глава“ допускаха също така само едно-единствено тълкувание по отношение на търсенето на заровеното съкровище. Разбрах, че трябва да се пусне куршум през лявата орбита на черепа и че като се продължи пчелната линия, или с други думи правата линия, прокарана от най-близката точка на стъблото през „изстрела“, т.е. през мястото, дето падне куршумът, и се измерят петдесет фута в същото направление, тя щеше да посочи един определен пункт, под който, както предполагах, поне е възможно да лежи скрито имане.

— Всичко това е съвършено ясно — казах аз, — макар и остроумно, но е просто и разбираемо. Какво предприехте, след като напуснахте „Ханът на епископа“?

— Забелязах грижливо разположението на дървото и се върнах в къщи. Но щом станах от „дяволския стол“, кръглият отвор в листата на дървото изчезна и не можах да го намеря, колкото и да се взирах и въртях. Цялото остроумие на плана се заключаваше, струва ми се, именно в това, че въпросният кръгъл отвор, както се убедих, когато повторих няколко пъти опита, можеше да се види фактически само от една-единствена възможна точка — от тясната издатина върху лицето на скалата.

В тази експедиция до „Ханът на епископа“ ме съпровождаше Юпитер, който без съмнение беше забелязал странното ми поведение през последните няколко седмици и за минута не ме оставяше сам. Но на следния ден станах много рано, успях да се изплъзна от него и отидох сред хълмовете да търся дървото. Намерих го с голям труд. Когато се върнах вечерта в къщи, Юпитер искаше да ме набие. За всичко останало в това произшествие, мисля, сте осведомен не по-зле от мене.

— Предполагам — казах аз, — че при първия път при копането не улучихте мястото поради глупостта на Юпитер, който пусна бръмбара не в лявото, а в дясното око на черепа.

— Точно така. Грешката дава разлика, която се равнява на около два инча и половина по отношение на „изстрела“, т.е. в положението на най-близкото до дървото колче; и ако съкровището се намираше под „изстрела“, това отклонение не би имало особено значение, но „изстрелът“ заедно с най-близката до него точка на дървото са само два пункта, които установяват посоката на линията, и колкото и да е незначителна разликата в началото, тя расте с удължаване на разстоянието, а с време ние се отдалечихме петдесет фута, което ни принуди съвсем да загубим следата. Ако не бях така дълбоко убеден, че съкровището действително трябва да е заровено някъде наблизо, всичкият ни труд би отишъл напразно.

— Сигурно пиратският флаг е внушил на Кид тази странна прищявка с черепа, в празната орбита на който е трябвало да се пусне куршум. Да си възвърне съкровището чрез зловещата емблема на пиратите — в това се чувствува някакъв поетически замисъл.

— Може би сте прав, макар аз да мисля, че практическите съображения са играли тук не по-малка роля, отколкото поетическата фантазия. Да се види от „дяволския стол“ малък предмет върху клона на дървото е възможно само в случай, че той е бял. А какво може да се сравни с черепа, който не само не потъмнява от дъждовете и бурите, а, напротив, става все по-бял и по-бял?

— Ами пищното ви красноречие и това въртене на бръмбара — що за странно чудачество са! Аз бях сигурен, че сте се побъркали. И защо настоявахте да пуснете през черепа бръмбара, а не куршум?

— Виждате ли, да ви кажа откровено, бях малко ядосан от явните ви съмнения относно разсъдъка ми и реших да ви се отплатя с мъничка мистификация по мой вкус. Ето защо размахвах бръмбара и заповядах да го спуснат от дървото. Забележката ви за тежестта му ми внуши последната мисъл.

— Да… разбирам. Сега остава още едно нещо, което ме озадачава. Отде са се взели скелетите, които намерихме в ямата?

— Е, на този въпрос и аз мога да ви отговоря толкова, колкото и вие. Струва ми се, тук е възможно само едно правдоподобно обяснение, макар че то предполага такава жестокост, че дори и да се помисли е страшно. Ясно е, че Кид — ако действително Кид е скрил това съкровище, в което аз не се съмнявам — не е могъл да мине без чужда помощ. Но когато е била свършена работата, навярно е сметнал, че е по-сигурно да се отърве от участниците в тайната му. Може би два удара с търнокоп отгоре, докато помощниците му са се трудили в ямата, са били достатъчни, а може би са потрябвали и цяла дузина — кой би могъл да каже?

Бележки

[0] За пръв път е публикуван във вестник „Долър Нюзпейпър“ (юни 1843). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[1] Като епиграф е използуван цитат от пиесата „Никой не е прав“ на английския драматург Артър Мърфи (1727–1805). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[2] Ян Свамердам (1637–1680) — холандски биолог, автор на „История на насекомите“. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[3] Човекоглав бръмбар (лат.). — Б.пр. ↑

[4] Рязкост (фр.). — Б.пр. ↑

[5] Сам (лат.). — Б.пр. ↑

[6] Бързина (фр.). — Б.пр. ↑

[7] Царска вода (лат.) — Б.пр. ↑

[8] Уилям Кид (1650–1701) — капитан от британската флота, който станал пират и завършил живота си на бесилката; според преданието, заровил на различни места награбените съкровища. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[9] Голконда — древна столица на Индия, в която шлифовали и полирали диаманти. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. На стр. 80 е използвана думата Чолконда вместо Голконда. (Бел. zelenkroki) ↑