Гуинет Луис
Дар

„Часовник за подарък? Времето от моя съпруг?

Как можа да ми дадеш златна гривна, която ще рани

 

така дълбоко китката ми? И накрая

въртящото се колело отвътре ще се превърне

 

в наш враг и във фитила

на бомба, която ще взриви на късчета

 

цялата любов помежду ни някой ден.

Не, не днес, но острите зъби на часовника

 

така са точни, че пътуването им

живота ни ще сдъвче, разкъсвайки

 

следите ни до небитие.“ „Времето е моят дар

за теб. Не неговият механизъм —

 

горчиво е да гледаш как косата побелява —

        а широтата, размаха му

и дълбочината, романтичната любов

        със тъмните й сенки

 

и съзнанието за смъртта.

Не, в брака любовта е буен огън

 

и секундите към него се роят

като нощни крехки пеперуди, примамени

        да се любуват

 

на светлината преди наш’та смърт.

        Но засега го остави —

носи часовника си златен, кръгъл като нула,

 

за да си спомняш, че колело сме ние и в главината му

е празнотата плодотворна, която ще се появи

        след нас.“