Робин Люелин
Бяла звезда на бял фон

Беше след книжната революция, в нощта, когато извоювахме свободата си, започнаха моите мъки. Градският площад бе претъпкан цял следобед, та дори и вечерта, тъй като кръчмите буквално преливаха навън. Бях вторачил очи, за да те открия, като пресичаш улицата и не обръщах внимание на хората, които ме сочеха с пръст или се подсмихваха с презрение, като минавах край тях. Беше ми все едно, докато Дей Дин Уиа не ме ръгна с лакът в ребрата и не ми намигна лукаво. Тогава го прочетох не само в очите му.

— Още си на свобода, а? — само това ми каза.

— За какво намекваш? — попитах, но той се беше шмугнал отново в тълпата. Повъртях се още малко наоколо, послушах речите, които се лееха от мегафоните по висините на кулите, и тъй като нямах и капка уиски, за да се стопля, вдигнах яката до ушите си и потеглих. Отначало реших да отида до Караг Елин, за да те видя, но как можех да ти обясня нещата, скъпа Анис, когато думите помежду ни се бяха превърнали в оръжия? Преминавах през подлеза, когато отново се натъкнах на Сифрид Хелиг. Превита на две, хлипаща в сълзи, с коси паднали над лицето й, с рана през цялата й буза, тя се мъчеше да събере мънистата от някаква огърлица, които се бяха разпилели по бялата бетонна настилка.

— Какво е станало, Сифрид? — попитах ей така. Бях я заговорил преди малко на площада, макар че нямаше кой знае какво да си кажем. Ама това момиче сякаш винаги изпада в някаква беда, все едно каква.

— Остави ме на мира — загледа ме като тигрица и тогава забелязах как гримът от очите й се стичаше по страните й в две черни вадички. Сифрид Хелиг Ралт може да бъде опасна, по-добре да не й се мяркаш, когато не е на кеф.

— Но, Сифрид… Аз само…

— Махай се. Върви при твоята Анис Бах и Галон — злобно изсъска тя, — и виж дали и тя няма да те отпрати.

Тръгнах си и се отправих към вкъщи. Не съм от тези дето ще се размислят при такива гадни обстоятелства.

Точно пред Денонощното, мярнах Уил Чил, седнал на тротоара и стиснал глава в ръце. И дума не разбрах от онова, което каза, не разбрах и защо подпря показалец под брадичката си и ми се ухили грозно с уста пълна с черни зъби.

— Какво ще ми дадеш, за да се стопля, Бетсан? — обърнах се към Бетсан Боб зад тезгяха. — Как си с новата си работа?

— Имаме моряшки кепап и си гледай работата.

Казват, че Бетсан Боб сега движела с Джил Сгрин Бах и затова сега работела нощем на бара в Денонощния, а не по гръб в заведението, както беше досега. Тогава вратата се отвори, Уил Чил увисна на нея и се строполи през масите.

— Вън! — викна Бетсан Боб като грабна метлата и го прасна с дръжката през раменете. Уил Чил не помръдна. Тогава тя запрати дръжката по него и се върна зад тезгяха. — Изненадана съм, че все още се въртиш около това място — обърна се тя към мен.

— Виж, вече взе да ми писва — казах и наистина почнах да се безпокоя. — Ще ми кажеш ли какво значат тия приказки по мой адрес, така изведнъж?

— Идваха преди малко тука и питаха за теб.

— Кой е идвал?

— Те те търсят, нали? Аз нищичко не казах, добре да знаеш!

— Какво има да им кажеш? За какво ще ме търсят? — Бетсан Боб обичаше да се заяжда, да дразни хората, затова не повярвах на думите й. Уил Чил се доближи до масата и започна да бръщолеви, да се пени и прави гримаси, затова платих на Бетсан за храната с два енергийни купона и си тръгнах. Не че очаквах нещо, но се прибрах право вкъщи, просто за всеки случай.

Стомахът ми се сви, щом забелязах лампичката на телефонния секретар да мига в червено. Първото нещо, което направих, бе да отворя бележката, която намерих на изтривалката. Не обръщах особено внимание на големите промени в страната, за които напоследък се говореше в новините, тъй като нещата в моето градче си бяха все същите, а освен това бях работил навън и не разбирах промените така добре, както би трябвало.

— Господи Боже! — възкликнах като прочетох бележката. — Значи е вярно. Фишермедхен иска незабавно да ме види. Ще попадна в Ентвурдигугг палат, преди да се обърна, и Раусман ще ме одере жив.

Сигурно бях забравил за телефонния секретар и пръстите ми забарабаниха по клавишите като кълвач по дънера на дърво.

Фишермедхен не обичаше да я будят посред нощ. Но като разбра кой се обажда, тонът й се промени.

— А, най-накрая! Къде се губиш, Гуерн? — каза тя малко театрално. — Очаквах да се обадиш.

— Да знам. Виж, ще пристигна рано сутринта. Това има ли нещо общо с работата в мрежата? Чуй, казах, че не съм напълно запознат с новия софтуер! Те сърдити ли са?

— Утре сутрин в осем. Не се безпокой за нищо. Ела в осем, всичко е наред.

Бях чул Дей Дуин Уиа да говори за някой си Тинкър Сафлин или нещо подобно, който бил експерт в нелегалното прекарване на бегълци през границите и винаги се измъквал от хватките на „Бездушните типове“. „Тоя човек ми трябва“, казах си, „той ще ме измъкне до Смол Ланд“. И си помислих: „Само че той съществува само в слуховете, а това не ме грее. По дяволите с всичко“.

И макар и да вярвах в съществуването на Тинкър Сафлин както децата и старците вярват в приказки, нито знаех на какъв обществен телефон да го потърся, нито нищо. Не можех да се свържа с него и по нормален телефон, само щях да пусна котката от торбата пред Някой, Който Подслушва, и така да тръгнат на лов и за моята глава. „Ако не си силен, то бъди коварен“, казах си, сякаш ми беше ясно какво да правя от тук нататък.

Тогава реших да си стегна багажа и натъпках каквото ми попадне в едно малко сакче. Мислех наистина да ти се обадя. Но реших, че е по-добре да не го правя. Спомних си екрана и слота. Унищожих файла, за чието съществуване се предполагаше, че не бива да знам. Оставих съобщение с по-ранен час за Фишермедхен и излязох навън, без да се обръщам. Качих се на автостоп до гарата и като се прехвърлих със скок през оградата, едва успях да се метна на нощния влак.

— Билетчето, момче — чух гласа на пазача.

— Нямам — отвърнах.

— Ще си платиш, тогава. Давай.

— Спокойно, деденце, ще си платя — И като му подадох енергийната си карта с думите „за четирийсет“, получих в замяна жълтичко билетче от машинката на колана му, с още незасъхнало мастило.

Не слязох, където трябваше, а продължих в нощта покрай селища, чиито имена не бях никога чувал. Нощта бе като дълъг тунел и светлините на вагона осветяваха в жълто заспалите пътници. Някои бяха непознати, но имаше и такива от Страната на Заточението, затова притиснах лице в стъклото, зазяпан в дъждовните капки, които лудешки се надпреварваха по гладката му повърхност отвън, та дано никой не ме разпознае. Все пак успях да се изхлузя от влака, точно когато започваше да се зазорява на гарата във Флатхалт, без някой да открие, че не си бях платил билета до тук.

Големи лъскави табели оповестяваха името на градчето, но иначе — същите циментови колиби без гипс по стените като при нас и същите неспирно блещукащи неонови светлини. Изглежда и по тия места са доста нахални като при нас, защото първите думи, с които някой се обърна към мен, бяха: „А как ще продължиш от тук нататък, чужденецо?“