Майкъл Блумлайн
Домино

За първи път видях Джейк през една нощ, когато баща ми се прибра пиян. Майка ми също беше вече пияна. Започнаха да се карат, да крещят и тя го удари с бутилка по главата. Косата му почервеня, кръвта се стече по очите му, покри цялото му лице. Страшно се изплаших от всичко това. Майка ми се втурна да му помогне, а аз изскочих от апартамента.

Изтичах до стълбите и спрях. Не бях и предполагал, че ще избягам от дома, но сега не бих могъл да се върна обратно. Поех си дълбоко дъх и се озовах на първото стъпало. След като нищо не се случи, направих и втора крачка нагоре. Изведнъж вратата на най-горната площадка се отвори. Оттам се промуши една котка. Имаше уморен вид, беше черно-бяла и с най-дългата козина, която някога бях виждал. Измяука и се стрелна надолу покрай мен. Вратата остана отворена, внезапно иззад нея се появи някакъв човек. Имаше очи на старец и много гъсти вежди, но не беше по-висок от дете.

— Глупава котка — каза човечето. — Мислиш ли, че тя вече разбира какво се случва? — Очите му ме гледаха изпитателно.

Вторачих се в него. Не проумявах за какво става дума, пък и, между другото, нямах навик да разговарям с непознати. Още повече, ако това е човекът, който живее на най-горната стълбищна площадка.

— Ти можеш да прецениш — продължи той. — Ти си достатъчно умен. Сигурен съм, че знаеш. Трябва да знаеш, че точно тази котка би могла да знае какво прави.

— Какво да знае?

— Може би вече е доста стара, обаче аз съм сигурен, че знае. Но може би и тя не може да направи нищо срещу това.

— За какво става дума, господине?

Той съсредоточено примигна. Имаше бакенбарди и разбъркана посивяла коса от двете страни на главата си. Темето му беше напълно плешиво.

— Влез, погледни какво виждаш със собствените си очи, и ми кажи какво мислиш.

Човечето се скри зад вратата, после тя се отвори широко. Цялата вътрешност на апартамента оттатък изглеждаше оранжева. Някакъв глас пееше тихичко, не успях да схвана какво. Пристъпих напред и се ослушах: беше една песничка, която бях чувал в училище и ми харесваше. В нея се разказваше за мравки, маршируващи в колона по една; най-малката от тях спира, за да се позабавлява… Припевът беше „Ура-ура-ура“ и така нататък. Влязох по-навътре, за да послушам, и веднага забелязах човечето. Беше коленичило върху едно килимче, като се взираше в него доста глуповато. Ако наистина беше човекът, който живее на най-горната площадка, не го намирах за много страшен. Във вида му дори имаше нещо печално. Приближих го. Той вдигна ръка:

— Стой! Надяваме се, че не искаш да го настъпиш. Глупава котка, този е най-любимият ми килим.

Погледнах надолу. Там личеше тъмно петно, но не чак толкова тъмно, че да прилича на петно върху килима.

— За това ли става дума, господине?

— Джейк — каза той.

— Това ли е, господин Джейк? Това ли е, което вашата котка е направила?

— Не е моята котка. Тя не е моя котка. Понякога ми се иска да е моя, но тя не е моя котка. И не би могла да бъде.

Не можах да разбера за какво точно става дума.

— Не се прави на глупав. И двамата много добре знаем какво е направила котката. Ти би ли направил такова нещо върху собствения си килим?

Погледнах го и малко се поизплаших, но все пак не чак толкова, и поклатих отрицателно глава.

— Сигурен съм, че няма да направиш такова нещо, та ти си човек с възпитание.

— Понякога и на мен ми се случва да се подмокря в леглото — признах аз.

— Разбира се, че го правиш! И на мен ми се е случвало да се напикая. Но не и върху килима и не точно върху този килим. Глупава котка!

— Тя може би не е искала. Сигурно е станала грешка.

Джейк отвори уста, за да каже нещо, но се отказа. Въздъхна и седна назад върху петите си.

— Умен си, приятелю. Печалната истина е, че действително е грешка.

— Името ми е Джони.

— Когато ти се напикаваш в леглото си, това означава, че растеш, а когато такива като мен се подмокрят, без да усетят, означава, че остаряват. Горката котка — той въздъхна отново и прекара пръсти през сплъстената си коса.

— Ще ви помогна да го почистите. Знам как става.

— Сериозно ли говориш? Моля те тогава, помогни ми!

— Ще имам нужда от малко сол.

Джейк рязко се изправи и излезе от стаята. Върна се бързо, носейки стар стъклен буркан с надпис NaCl. Махна капачката и ми го подаде.

— Това ли е солта? — попитах.

— От самото Мъртво море, Джон. Ще ми позволиш ли да те наричам така?

Свих рамене и посипах малко сол върху петното. Съвсем скоро жълтото започна да избива. Сипах още малко. И така, докато почти изпразних буркана.

— Ти си много сръчен малък човек, Джон. Трябва да кажа този номер на Арсенио. Убеден съм, че ще му е интересно да го узнае.

— Кой е Арсенио?

— Един мой малък приятел. Допускам, че ще се видите, тоест не съм напълно сигурен, но бих могъл да те запозная с него. А сега… — той се усмихна, навярно защото разбра, че килимът му ще се оправи.

Хвана ме за ръката и започна да марширува из стаята, като ритмично повдигаше краката си. Изведнъж запя песента за мравките, само че този път вместо малката мравка, която иска да се забавлява, в текста се включи Джон, който иска да се позабавлява, и отново мравките, които пък искат да избягат от дъжда. Всеки път, когато трябваше да изпее припева, тропаше силно с крак. Аз също се присъединих към него. Изпяхме песента поне десет пъти. Накрая Джейк се беше задъхал ужасно, предполагам, от маршируването.

Отиде в единия ъгъл на стаята, пльосна се върху купчината възглавници, натрупани на пода, и затвори очи. Очаквах, че нещо ще се случи, но тъй като нищо не стана, реших да поогледам къде се намирам.

Стаята беше претъпкана с боклуци и всякакви вехтории. Разни неща висяха в пълен безпорядък по стените, от масите и дори от облегалките на столовете. Навсякъде по пода имаше разхвърляни кутии. Първото, което си помислих, беше какво ли би казала майка ми, ако моята стая изглеждаше така. Обаче бързо прогоних тази мисъл от главата си, защото не ми се и мислеше по въпроса. Вместо това разгледах кутиите. Всичките бяха дълги и тесни, всичките еднакви и все пак различни. Някои блестяха като слънце, други бяха много тъмни, толкова, че не би могло да се разбере какво има вътре. Върху капака на една от тях бяха нарисувани разни весели животинчета. Почти като тези в зоопарка, ала не съвсем същите. Например имаше кон, с опашка и въобще с всичко, каквото си е редно да притежава един кон, но освен това и с криле; и друг кон, само че с глава на жена с много дълга коса — колкото на едно от момичетата, с които ходех на училище. Върху капака имаше нарисуван дракон и някаква птица, политнала над буен огън. Отначало ми се искаше да ги разгледам по-подробно, но после ми се стори глупаво да се занимавам с животни, които хем са животни, хем не са истински. Избрах си друга кутия. Беше синя и блестяща. Светваше и изгасваше, също като лампите върху покривите на полицейските коли, когато пуснат сирените си. Опитах се да я отворя, обаче не успях и затова само я разклатих. Нещо във вътрешността й започна да трака. Уплаших се, бързо я оставих на мястото й, а после отстъпих настрани. Не ми се щеше Джейк да разбере, че съм я пипал. За щастие очите му продължаваха да са затворени. И все пак не бих могъл да кажа дали спи, или не. Реших да проверя, но стаята действително беше абсолютно претъпкана. Без да искам се спънах в една масичка, ударих си крака, спрях се да го разтъркам. И тогава забелязах онази кутия.

Тя беше най-черното нещо, което някога съм виждал. По-черна дори от бенката на моя приятел Джой. Толкова черна, че се усъмних дали изобщо я има. Беше тъмна като дупка. Протегнах ръка, за да се уверя, че наистина съществува, и точно в този миг Джейк се събуди.

— Не пипай това нещо — каза той. Отдръпнах ръката си и го погледнах.

— Ти си добро момче — пресегна се, взе кутията и я скри под възглавниците. — Какво ще кажеш, да пийнем ли по едно мляко? Малките момчета обичат да пият мляко.

— Трябва да се прибирам.

— Вярно, трябва да си ходиш. Какъв съм поспалив. Родителите ти сигурно отдавна се притесняват. — Джейк се усмихна и бръкна в джоба си. Извади оттам нещо непознато: — Ето един подарък за теб — каза той.

Не очаквах такъв жест от негова страна, но това, което държеше в ръката си, не ми се стори опасно. Взех го. Беше значка — представляваше малка плочка с две бели полета, съединени помежду си с черна черта. Във всяко от тях имаше по няколко точици.

— Домино — каза Джейк. — Можеш ли сам да си я сложиш? Кимнах и му показах, че мога. Накрая се прибрах у дома.

След това известно време не се виждахме с Джейк, но аз непрестанно си мислех за него. Най-често в главата ми се въртеше черната кутия, която той скри от мен. Трудно бих могъл и да го посетя повторно, защото онази нощ майка ми си събра багажа, взе ме и се преместихме при приятелката й Джини. Нейното жилище обаче беше по-малко и от нашето, затова доста скоро тя ни каза, че трябва да си ходим. Майка ми се съгласи бързо, тъй като междувременно пак беше започнала да се среща с баща ми. Те били влюбени един в друг — така твърдеше и татко, когато се събрахме отново. Силно ме прегърна, почти ме заболя.

— Добре дошъл, Джони!

Приготви ни страхотна закуска — яйца с препечени филийки и палачинки. Подари ми нов оловен войник, а на мама даде чисто нова къса нощничка. Като закусихме, бях помолен да си поиграя за малко самичък. Те двамата се заключиха в спалнята и веднага се разкикотиха. Ясно ми беше какво ще става. Реших да погледам телевизия, но телевизорът не работеше. След това се заиграх с оловния войник и другите, които вече имах, само че много скоро ми писна — тези бойници не можеха да правят нищо друго, освен да се удрят и блъскат и да си разкървавяват главите. През цялото време си мислех за Джейк и кутията.

Това, което се чуваше откъм спалнята, ми подсказа, че няма да липсвам много на родителите си. Заповядах на оловните войници да пазят пълно мълчание и тихичко се измъкнах навън. Когато стигнах до апартамента на Джейк, потърсих с очи бутона за звънеца, но такъв нямаше, нито пък открих на вратата дръжка или поне следа от брава. Не ми се искаше да чукам, защото се страхувах, че ще вдигна шум. Просто не знаех как да постъпя. И в този момент долових тиха музика. Тя идваше отдалече и звучеше много меко. Затворих очи, притиснах се към вратата, но въпреки всичко не чувах добре.

И все пак това бяха „Мравките“. Само че сега маршируваха в колона по четири и вместо онази, която се спира, една от тях започваше да чука по някаква врата. Усетих се, как чукам по вратата. Нищо не се случи. Почуках отново — вратата, без да проскърца, се отвори сама.

— Влез, влез! — обади се някой, но дори и от разстояние аз познах гласа му. Влязох, а вратата се затвори зад гърба ми. Минах през вестибюла и прекрачих прага на оранжевата стая.

— Здрасти — казах аз, щом го видях.

Той ми направи знак да приближа. Беше легнал върху възглавниците и изглеждаше точно така, както и първия път, с тази разлика, че сега имаше лула в устата си. Тя беше много дълга, почти колкото тялото му. Трудно би могъл да я запали самичък, а именно това се опитваше да направи. В ръката си държеше дълга, тънка кибритена клечка. Най-сетне успя да я поднесе над отвора на лулата, но тъкмо тогава тя угасна, така че му се наложи да започне всичко отначало. Накрая все пак запали. Облегна се назад и ме погледна.

— Принуден съм да използвам разни пиротехнически способи. Обаче бих могъл и да запаля къщата. Дай си ръката.

Застанах като омагьосан пред него.

— Дай си ръката! — повтори той. — Ти май не ме чуваш?

Протегнах ръка, или поне мисля, че това беше ръката ми. Джейк запали една кибритена клечка и ми я подаде.

— А сега я постави ето там, над отвора.

Сторих това, което ми каза, и той енергично запафка. В отверстието тютюнът гореше с червена светлина. Джейк извади лулата от устата си и духна клечката.

— И аз бих могъл да го направя — казах му.

Джейк си дръпна още няколко пъти от лулата, през цялото време ме наблюдаваше с премрежен поглед. Взе друга кибритена клечка и започна да си играе с нея, като я въртеше между палеца и показалеца си. Щом спря да я върти, тя се запали сама. Аз стоях и я гледах като онемял. Страхотен номер, толкова се смаях, че дори забравих да я угася. Джейк я държа в ръката си, докато опари върха на пръстите му. Чак тогава се усетих и я духнах.

— Извинявай — поде той, — ако ти се струва, че не съм в добро настроение, но котката пак свърши онази поразия. Изглежда, че преди посещенията си ти й влияеш по някакъв особен начин.

— Не съм направил нищо, господин Джейк. Честна дума!

— Разбира се, че нищо не си направил. Така е, Джон. Но хайде вече да ме наричаш само Джейк, а?

— Мога отново да почистя, както миналия път.

— Току-що приключих и тази работа. Или по-точно, Арсенио се зае с нея.

И преди да съм попитал кой е Арсенио, в стаята влезе едно момче. То беше по-малко от мен и имаше вид на богатско дете. Също като онези, които понякога можете да видите в скъпите магазини. Носеше косата си сресана назад, както правят възрастните хора. Тя беше плътно пригладена и много лъщяща, разделена на път точно по средата на челото му. От това цялата му физиономия ставаше доста забавна. Беше облечено в тъмни панталони с подходящо по цвят сако, обувките му бяха не по-малко лъскави от косата, а на всичкото отгоре носеше и папийонка. Много ми приличаше на момчето от една картина в музея.

— Арсенио, това е Джон. Джон, запознай се с Арсенио.

Детето леко се поклони:

— Изключително се радвам да се запозная с теб.

Не знаех какво да направя. Хванах ръката му и силно я разтърсих. Излезе много глупаво. Детето се обърна към Джейк.

— Постъпих точно така, както ми каза. Почти привърших солта, но затова пък петното, мисля, се изчисти.

— Джон е човекът, от когото научих този номер.

— Значи на теб трябва да сме благодарни — ми каза детето. — Адски ми е трудно всеки път да измислям нови начини за чистене.

То не само изглеждаше и говореше странно. Имаше още нещо: все ми се струваше, че вече съм го срещал някъде, или че би трябвало да съм го срещал.

— Арсенио е половината на един чифт двойки — каза Джейк. — Другата половинка е Джудит. Къде ли се е скрила?

— Затворил съм я в килера, онзи със старите дрехи, хартии и цветните моливи.

Джейк кимна и продължи да си пафка лулата.

— А защо не я запознаеш с Джон?

Детето направи такава физиономия, че ако аз я направех вкъщи, непременно щях да си изям боя. Джейк обаче дори не се и помръдна.

— Хайде, вървете — каза.

— Не ми се ще много.

— Виждам, но трябва. Сигурен съм, че вече е направила големи поразии.

— Необходимо ли е?

Джейк подмина този въпрос с огромно безразличие. Просто се облегна назад върху възглавниците и започна да зяпа във въздуха. Арсенио въздъхна, обърна се и тръгна. Последвах го. Излязохме от стаята и попаднахме в коридор с няколко врати. На пода видях купчинка сол, опитах се да не стъпя в нея. Детето спря пред една от вратите и се зае да оправя папийонката си, приглади и косата си с ръце. Никак не му се влизаше вътре и аз го съжалих.

— Живея в този вход — казах му.

— Аз също.

— С майка ми и баща ми живеем в 206-и апартамент.

— А аз живея тук — детето ми посочи коридора.

— Значи ти живееш тук? Заедно с Джейк?

Детето кимна:

— И Джудит живее тук. Ние живеем заедно.

— Тя сестра ли ти е?

— Тя е моята половинка. Живее от другата страна.

— А коя е твоята стая?

Арсенио махна с ръка към оранжевата стая, което много ме учуди. Почти се канех да го попитам къде там е леглото му, когато иззад вратата се чу крясък, силен и уплашен. Арсенио незабавно влетя в помещението. То се оказа напълно разхвърляно, цареше ужасен безпорядък. Най-отзад, под купчина кутии и стари дрехи, видях момичето — имаше дълга сплетена коса, а лицето му беше мръсно и червено. Сигурно защото плачеше.

— Кракът ми… заклещи се… много ме боли…

Арсенио без колебание скочи между кутиите и дрехите. Освободи заклещения й крак, след което отново поправи папийонката си.

— Джудит, как можеш да създаваш такъв хаос?

— Че какво от това? — отговори тя. Взе някакви хартии от пода и ги подхвърли над главата си. Докато се стелеха наоколо, тя се заизвива като същински червей. След това започна да дърпа и вади дрехи от купчината.

Беше облечена с рокля, но върху нея обу панталон, след това облече една риза, и втора отгоре, а накрая и една жилетка. Извади и няколко чорапа, като независимо че всичките бяха с различни цветове, обу и тях. Сложи си шапка и нахлузи някакви обувки. От вътрешната страна на вратата имаше огледало. Огледа се в него и се ухили. Чак тогава ме забеляза.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — отговорих аз.

— Аз се казвам Джудит.

— Аз се казвам Джон.

— Искаш ли да ти дам един чорап?

Подаде ми един червен чорап, а след него и един зелен.

После ми хвърли шапката си. И преди да осъзная какво става, беше съблякла всички дрехи, толкова бързо, колкото и ги беше облякла. Сваляше ги от себе си и ги мяташе нагоре. Дрехите падаха, но Арсенио ги улавяше още във въздуха и ги подреждаше грижливо. Тя започна да сваля и бельото си. При това избяга, силно крещейки в коридора.

— А не, само това не! — сепна се Арсенио. — Трябва да я спрем! И хукна след нея. Успя да я хване, но тя му се измъкна и нахълта в оранжевата стая.

— Твърде късно — изпъшка той.

Джудит пресече тичешком стаята. Хвърли се върху възглавниците и започна да се премята по тях през глава, като се смееше високо и закачаше Джейк, който също се разсмя. Чудех се защо ли Арсенио е такъв глупак, та не се включваме и ние във веселбата.

— Сега се забавляват — унило каза той, — но след малко на него ще му мине. И тогава ще ни върне обратно.

Не издържах и се присъединих към Джудит и Джейк Тримата се търкаляхме и скачахме по възглавниците. Страхотно интересно беше! Скоро обаче Джейк се задъха и отказа да си играе повече с нас. Подвикна ни и ние да престанем. Само че на нас никак не ни се искаше играта да свърши. Джудит продължи да скача, пък и аз не се поколебах да продължа. Джейк повтори да спрем. Напомни на Джудит, че е време да си ходи.

— Не, не! — възкликна тя. — Моля те, не ме превръщай!

— Та ние току-що дойдохме — обади се Арсенио.

— Моля ви! — присъединих се и аз към увещанията. — Не бихме ли могли да поостанем още мъничко поне?

Джейк изпитателно погледна всеки от нас и въздъхна дълбоко. Очите му странно блестяха.

— Е, добре. Ще поиграем малко на домино. Арсенио, донеси го! Много се зарадвахме. Арсенио бързо отиде до масата, където стоеше синята кутия — тази, която ту просветваше, ту угасваше и нещо в нея потракваше, когато я разклатиш. Взе я много внимателно с две ръце и я донесе при нас. Сега тя ми заприлича на морски вълни, облени със слънце.

Джейк придърпа иззад гърба си чаша с вода. Помислих си, че е жаден, но той не я изпи, а я вдигна високо и я изля върху капака на кутията. Тази постъпка ми се стори лекомислена, тъй като означаваше, че после отново ще трябва да се чисти. Но какво беше учудването ми, когато открих, че водата всъщност не се разлива по пода. Бях свидетел на нещо невиждано — щом се докоснеше до него, тя се връщаше обратно към капака и попадаше там, откъдето бликаше синята светлина. Изведнъж отвътре изригна стълб, водна пара, само че студена. Въздухът в стаята се изпълни с нея, замъгли се, а когато картината отново се проясни, забелязах, че кутията е вече отворена. Страшен номер беше! Много ми се искаше да попитам Джейк как го прави, но се разсеях, защото Джудит и Арсенио започнаха да изваждат нещата, които се намираха в кутията, пък аз никога преди не бях виждал истинско домино. Плочките му бяха бели, с черни точки по тях, като върху някои имаше много точки, а върху други — само по няколко или дори нито една. Предвкусвах хубава игра, но изчаквах да разбера какво ще стане по-нататък.

— Всеки трябва да си избере игра — каза Джейк. — По една за всеки и после си заминавате вкъщи.

Първа се обади Джудит:

— „Керван“ — каза тя.

С Арсенио веднага се заеха да нареждат отделните плочки върху тесните им страни и на известно разстояние една от друга. Аз побързах да направя същото, но те вече бяха толкова напреднали, че за мен останаха най-малко плочки. В края на краищата „керванът“ на Джудит стана най-дълъг, а моят — най-къс, като при това не беше и съвсем правилен; правеше малък завой настрани. Никой обаче не каза нито думичка по този въпрос.

— Ти си първи — подкани ме Джудит.

— Добре — отговорих аз. — Как става?

— Ето как! — и тя побутна с пръст своята най-крайна плочка, така че да падне и удари следващата, която пък удари последващата, и като по верига всички плочки изпопадаха толкова бързо, че едва забелязах движението им. За част от секундата целият „керван“ лежеше на пода. Джудит доволно се провикна, Арсенио се смееше. Аз само седях и гледах. Всичко ми приличаше на някаква магия.

Арсенио направи същото с неговите плочки, ефектът беше както при Джудит. Тогава бутнах и моите, те направиха дори завой. Много ми хареса как паднаха, но най-вече ми стана приятно от звука, който издаваха, когато се докосваха. Всички заръкопляскахме, включително и Джейк.

— А сега е ред на моята игра — заяви Арсенио.

Събра купчинката си и започна да подрежда отделните плочки една върху друга. Получи се кула, висока почти колкото него. На самия й връх той се опита да закрепи още едно домино, но изглежда тъкмо то дойде в повече и кулата се срина с трясък.

Джудит построи своята кула, но преди да стане прекалено висока, престана да слага нови плочки, а направи още една кула до нея и когато тя стана толкова висока, колкото първата, седна до тях. Ъгълчетата на устата й дяволито помръдваха и аз се приготвих да наблюдавам това, което предстоеше да се случи. Ръката й се стрелна бързо като бягаща мишка, удари най-долните плочки и кулите тозчас рухнаха.

Дойде и моят ред. Аз построих три кули една до друга, а след това огледах стаята, за да избера какво да закрепя на върха им. Искаше ми се да е нещо по-специално и първото, за което си помислих, бе черната кутия. Тя се намираше от другата страна на масата: стори ми се още по-черна отпреди. Имах чувството, че просто ще ме засмуче, така силно ме привличаше. Станах и отидох до нея. Хем се страхувах да я докосна, хем не можех да се удържа. Посегнах, но Джейк неочаквано започна да си свири с уста.

Разнесе се бавен, студен звук, също като звука на зимния вятър. Спрях и се заслушах. Джейк постави ръце срещу устата си и звукът се промени. Стана по-ясен, по-красив, сега с нещо напомняше звуците, които бях чувал в парка, и изпълни цялата стая. Тогава Джейк отдръпна ръцете си. В дланта му имаше малко синьо птиче. Човчицата му беше разтворена и от нея се лееше чудно хубава песен.

Джейк повдигна птичето, духна към него и то излетя във въздуха. Започна да кръжи из стаята, продължавайки да чурулика, след това кацна върху кулите ми. Завъртя се към Арсенио и Джудит, попя им, а накрая попя и на Джейк, който от своя страна му отговори с абсолютно същата мелодия. После изведнъж разтвори устата си, птичето политна отново и се мушна право в нея. Това ме стресна, но не се случи нищо лошо, просто птичето изчезна. А Джейк затвори устата си и ние изръкопляскахме.

— Не е необходимо да ръкопляскате — каза той. — Това не представлява никаква трудност. А сега е ред на играта на Джон.

Всички насочиха вниманието си към мен, но аз наведох глава и свих безмълвно рамене.

— Измисли нещо — каза Джудит.

— Да, да, измисли нещо — настоя и Арсенио.

— Измисли ти нещо — отговорих му аз.

Двамата погледнаха въпросително Джейк.

— Добре тогава — кимна той. — Аз ще бъда последен. Ще изиграем нашата игра.

— За кибрита ли имате предвид? — попитах аз, надявайки се, че пак ще палим клечки.

— Изслушай ме внимателно и ще ти стане ясно за какво става дума. Всяко домино има една или повече точки върху себе си, само едно е без никакви точки. То се нарича двойно празно или „Душа“. Останалите също си имат имена. Общо в кутията са двадесет и осем плочки. И на всеки човек в света му съответства определено домино. След „Душата“ идва „Слънцето“ — това е доминото, което от едната страна има една точка, а от другата, зад черната линия, няма нищо. Казват му още „Луната“, а понякога и „Окото“. След него е наред доминото с по една точка и от двете страни. Името му е „Лунни очи“ или „Змийски очи“, по някои места го наричат и „Писъкът“. Следващото домино има една точка срещу две. То е „Веселият човек“, а може и „Сакатият“. А ето и чифта двойки.

— Това е нашето домино — казаха заедно Джудит и Арсенио.

— „Близнаците“ или „Огледалото“ — поясни Джейк. — И все така точките нарастват до шест от едната страна и шест от другата. Общо дванадесет, което е двойната шестица, „Следите“, „Пътешествието“ или „Скръбта“.

Взрях се в плочките, като се опитвах да схвана казаното дотук. Но след малко те започнаха да се въртят пред очите ми и да се смесват. Трябваше да примижа, за да ги спра. Вярно, имената им ми се понравиха, обаче ми харесваше повече да си строя кули от тях. Не исках да засягам чувствата на Джейк, но все пак му признах, че ми е все едно.

— Вие сега се забавлявате, а аз трябва да мисля за бъдещето. Аз съм този, който трябва да мисли за него — каза той. Подреди плочките от доминото така, че съответните полета да съвпадат, и добави: — Ти не си длъжен да помниш имената им. Това, което всички сме длъжни да правим, е да се стремим те да съвпадат. Ето така.

Той постави „Душата“ на пода и допря от едната страна доминото с празното поле и едната точка, а от другата — онова, с празното поле и двете точки.

Джудит веднага си избра нейното специално домино, чифта двойки, и го сложи до доминото с двете точки. След това Арсенио взе домино с две точки в едното поле и с шест в другото.

— Как му е името? — попита той.

— „Глупакът“ — отговори Джейк. — Или „Хлъзгавото щастие“.

— „Глупак“ — повтори автоматично Арсенио и го постави до съответстващото му на пода.

Огледах се, за да избера най-подходящото, и взех това, което има шест точки от едната си страна, и нищо от другата. Вдигнах го високо.

— „Следи в снега“ — каза Джейк. — „Душа в лед“, „Домът“.

Поставих го до доминото с шест точки. След това Джейк постави друго, после Джудит, и съвсем скоро всичките плочки се подредиха в стройна редица. Изглеждаха елегантно, приличаха на дълга змия с петниста кожа. Джудит ги разбърка.

— Нека още веднъж! — помолих аз.

Джейк се усмихна:

— Разбира се, но друг път. Сега трябва да го оставим и дори няма да спорим по този въпрос.

Заедно прибрахме доминото в кутията и щом я затворихме, капакът й отново започна да светва и угасва.

— Време е да си ходите — обади се Джейк.

Нямаше как, казах неохотно довиждане на всички и поех към вратата. Като стигнах до нея обаче се досетих, че съм пропуснал да съобщя нещо важно и се обърнах назад. Джейк, Арсенио и Джудит участваха в някаква особена, бих казал дори интимна сцена, така че реших да не им преча. Но и не можех да си тръгна. Просто нямах сили за това. Арсенио и Джудит стояха прави, облегнати с гръб един към друг в средата на стаята. Очите им бяха затворени, а Джейк беззвучно им шепнеше. Наведе се и ги целуна по челата. После отиде до масата с черната кутия, направи нещо, не видях какво, и отново се върна при тях. Кутията беше отворена. В ръцете си Джейк държеше доминото „Близнакът“.

То беше бяло и сияеше също като облак на небето. Беше толкова сияйно, че почти ме заслепи. Джейк го вдигна над главите на Арсенио и Джудит, след това отдръпна ръката си. Не знам защо, но доминото увисна във въздуха. Продължаваше да стои над децата, светейки като облак над главите им. Започна бавно да се върти.

При всяко негово завъртане Джудит и Арсенио се смаляваха. Не можах да разбера точно по каква причина, но постепенно станаха съвсем мънички, не по-големи от мишка. Тогава Джейк взе доминото и го постави на пода до тях. Те се качиха върху него и щом всеки застана в собственото си поле, доминото засия още по-силно. Накрая дори бях принуден да сведа погледа си. Последва светкавица и когато отново вдигнах очи, децата вече ги нямаше.

Джейк сложи обратно доминото в кутията, а аз реших, че това, което се случи, е далеч по-важно от това, което имах да съобщавам. Измъкнах се от квартирата и побягнах към къщи.

Прибрах се и веднага установих, че щастието ме е пооставило. Майка ми и баща ми вече бяха излезли от спалнята. Попитаха ме къде съм бил толкова дълго време. Отговорих им, че съм бил на стълбището. Скараха ми се и ме обвиниха, че лъжа. Баща ми извади колана от панталона си. Опитах се да не рева, защото знаех, че това ще го раздразни още повече. Мислех си за Джейк и неговото домино, за Арсенио и Джудит, за кутията и така не ме болеше чак толкова.

След известно време нещата се промениха. Баща ми го уволниха, а мама си взе почивни дни и тримата си стояхме по-дълго у дома, което всъщност беше много добре. Баща ми поправи телевизора, майка ми готвеше и постоянно говореше какво хубаво семейство сме. Понякога обаче започваше да се безпокои от безпаричието и баща ми се чувстваше принуден да излиза. След това започнаха да се напиват всеки ден. Аз си гледах телевизия и се занимавах с оловните войници и другите човечета, които имах. Сега им давах нови имена — Арсенио, Джудит, Змийски очи, Глупака. Изобщо, всички бяхме щастливи, докато дойде сбиването.

Както винаги, започна се от дреболии, но татко излезе и не се върна до късно. Майка ми пощуряваше все повече и повече. Загасих телевизора и оставих настрана играчките си. Стараех се да пазя тишина, доколкото е възможно. Все пак той се прибра, само че толкова пиян, колкото никога досега. Двамата се развикаха. Майка ми си свали едната обувка и го замери с нея. Той престана да крещи и започна да се смее насреща й. Тогава тя си свали и другата обувка и го удари по главата. Сега пък той престана да се смее, бавно разкопча колана си. Плесна я с него по лицето, тя се опита да го сграбчи, но не успя. Той я удари отново. Страхотно се уплаших. Молех ги да спрат.

— Заминавай в стаята си! — викаха ми те.

Невъзможно беше да ги оставя. Стоях като вцепенен и ги гледах как се бият. Беше невиждано жестоко и противно. Разплаках се за малко и все пак отидох в стаята си. Но и там не успях да се разплача истински. Нещо ми стана и внезапно всичко са промени. Представете си, че дълго време слушате един и същ звук, който вече изобщо не ви прави впечатление, просто забравяте за него. Точно така стана и с мен — престанах да чувам родителите си и тяхната проклета разправия. Наоколо изведнъж стана спокойно и тихо и тогава долових песента за мравките… Те отново маршируваха в колона по четири.

Изтичах навън, качих се нагоре по стълбите. Вратата на жилището му беше отворена. Влязох. Той беше полегнал върху възглавниците и пушеше лулата си, от устата му излизаха малки облачета дим. Усмихна се и ме покани с ръка да вляза. Котката се беше наместила в скута му и мъркаше, защото Джейк я галеше. Беше същата котка, с дългата черно-бяла козина.

— Седни — каза ми той и аз седнах. Тогава започнах да плача. Сълзите ми извираха като река, опитах се да престана, но от това се разплаках още по-силно. Джейк избърса носа ми с носната си кърпа. Предупреди ме, че слъзните ми кладенчета могат да пресъхнат при такова реване. Не ми се стори твърде убедително — беше пролет и снегът навън се топеше. Оказа се обаче, че е знаел какво ми казва, защото действително скоро плачът премина и сълзите ми изсъхнаха. Почувствах се много по-добре. И първото, за което попитах, беше къде са Арсенио и Джудит.

— Вкъщи — отговори ми Джейк.

— Мога ли и аз да отида при тях?

Той дръпна от лулата си, изпусна малко дим и ме погледна.

— За теб винаги ще се намери стая.

— Искам да отида при тях.

— Търпение, момчето ми. По света има много домове и ти знаеш това.

— Но аз искам да видя Арсенио и Джудит.

— Освен тях има и много други деца, хиляди. Изгубени деца, тъжни деца, болни деца, деца, преживели всички войни, които ти знаеш. Има деца от Шумер, от Саксония, от Бомбай и Перу. От всички краища на света и всякаква възраст.

— Как така?

— Всяка личност си има своя плоча, Джон.

— Плоча ли?

— Домино. Ти също имаш домино. Вече съм ти казвал това.

— Искам да ги видя! — настоявах аз.

— Ще ги видиш, но щом ще живееш тук, необходимо ти е място. Той бавно се изправи, котката увисна върху него, но не успя да се задържи и скочи на пода. Джейк пресече стаята и взе черната кутия, седна отново. Промълви няколко думи, чийто смисъл не разбрах. Повтори ги, и черната дупка, каквато всъщност беше тази кутия, като че ли се изпълни с още повече чернота. Чу се съскане и тя се отвори. Вътре лежеше доминото. То беше подредено така, че всички плочки отговаряха на реда си — започваха от „Душата“ и свършваха със „Следите“. Бяха бели като сняг, който вали и още не се е докоснал до земята, за да се изцапа. Блестяха като новопоникнали детски зъби, а точките върху тях бяха черни като въглени. Джейк изсипа доминото на пода пред нас.

— Сега, Джон, ти трябва да направиш своя избор.

— Не разбрах какво трябва да направя.

— Вземи си едно домино.

Това поне не беше трудно, предварително си бях решил кое ми се иска да взема, затова посегнах направо към „Близнака“. Но когато го хванах, забелязах, че изобщо не е доминото, което ми се иска да държа в ръка. Беше онова с шест точки от едната страна и нищо от другата.

— „Големият лед“ — каза Джейк. — „Палатът“.

— Но аз не исках да избера него!

— Действително — каза той и сведе очи надолу.

— Искам да избера „Близнака“, ето това — посочих го с пръст. Джейк се почеса по врата. Разбърка бавно всички плочки.

— Хайде, опитай още веднъж. Последен шанс — каза той.

Преди доминото да ме омагьоса както първия път, аз открих с очи това, което исках да взема. „Всичко е наред, то е моето“ — казах си наум, поех дълбоко дъх и го вдигнах от пода. Беше пак другото. Много се притесних. И понеже Джейк се правеше, че не ме гледа, пресегнах се да върна нежеланото домино обратно, но с огромно учудване установих, че то е залепнало за ръката ми. Не можех да разбера какво става, не знаех дали е някаква магия, но във всички случаи цялата работа не ми харесваше. Почувствах, че отново ще се разплача.

— Помогни ми, Джейк!

Джейк се усмихна. Взе доминото от ръката ми. С показалеца си опипа всяка една от шестте точки и каза:

— Това е твоето домино, Джон.

— Но аз не го искам!

— Въпреки това, то е твоето…

— Искам да се прибера у дома.

— Разбира се, няма нищо по-лесно.

Изправих се и започнах да крача към вратата, но продължавах да стоя на едно място. Когато се огледах наоколо, ми се стори, че стаята е по-голяма. Столовете, масите, възглавниците също изглеждаха много по-големи. И доминото беше увеличило размерите си. Плочките, които лежаха на пода, вече бяха като кутии и още нарастваха, докато накрая станаха огромни. А над мен нещо се движеше във въздуха. То проблясваше подобно на огледало, в което се отразява слънцето, изпращаше светлина и сгряваше тялото ми. Учудих се какво ли може да е, но в този момент то се махна и някой го сложи до мен на пода. Тогава разбрах какво е това. Сетих се и какво се случи с Джудит и Арсенио. Аз се бях смалил толкова много, колкото и те. Но този факт не ме притесняваше, напротив — чувствах се смел и готов на всякакви приключения.

Хванах се за ръба на своето домино, напрегнах се и се покатерих върху него. За малко не паднах в една от дупките, каквито бяха за мен сега черните точици. Другото поле изглеждаше по-безопасно, но за да стигна дотам, трябваше да прескоча линията в средата. И в нея щях да падна. Внезапно доминото започна да сияе. Все по-силно, наложи ми се да закрия очите си с ръка. После проблесна светкавица и сиянието изчезна. Озърнах се, очаквайки, че ще видя Джейк или котката, дори може би майка ми или баща ми. Но около себе си видях само огромно поле, покрито със сняг. Някъде в далечината се издигаше висока сграда. По снега имаше следи от стъпки и много деца, обаче недейте да си мислите, че ще би разказвам за тях. Бих го направил, ако и вие живеехте в домино, но не и при това положение. Защото всъщност всеки човек винаги има своето домино, както казва и Джейк, а това означава, че всеки от вас също знае или би могъл да узнае тези неща, ако иска. Така че, те ми харесват, понеже не е необходимо аз да ви ги казвам. И изобщо, няма значение за какво става дума, важното е, че не съм длъжен да ви го казвам.