Иван Серафимов
Милиони години наред

Едно глухарче сред леда — душата

насила цъфнало, насила там засято…

Това чувство го обземаше винаги, докоснеше ли неволно с пръстите си или с извивка на тялото си жена. Така беше и много преди ЗАКОНА да влезе в сила. Един особен страх се пораждаше в него и след най-беглия допир… Разтърсваше цялото му тяло. Беше скрил кръвната си група съзнателно. С всички рискове и възможни последствия. Просто смяташе това разделение за престъпление, за насилие над самата кръв и дихание.

Пространството на стотици квадратни метри наоколо беше изпълнено с кислородни бутилки. Заредени, пломбирани, с бели етикети, лепнати накриво или отлепили се вече от вятъра, който се носеше през широко отворените врати на складовете. Отвънка беше поле. Простираше се чак до хоризонта висока, некосена с години трева, трупала се сама върху себе си, както самият въздух се трупа навред в необята.

Камионетките тръгваха в четирите различни краища на града. Комуникациите и транспортът не можеха да се съобразят докрай със ЗАКОНА, но рано или късно и това щеше да стане. Влаковете пътуваха задължително с четири вагона: „О“, „А“, „В“ и „АВ“. Местата във вагоните „АВ“ бяха винаги повече, защото там пътуваха хората от „най-общителната“ кръвна група и ползваха известни привилегии. В блестящите алуминиеви вагони на хората от кръвна група „АВ“ винаги беше малко по-широко и свободно. Така беше и с такситата. Трябваше винаги да чакаш такси от твоята кръвна група. „АВ“ минаваха най-често. Нали те можеха да вземат, но и да дават. Хората от кръвна група „О“, от „А“ и „В“ бяха все пак зависими от тях. Самата верига, безкрайните нишки от кръв, които съединяваха хората на планетата, от едно тяхно неволно разкъсване някъде, се превръщаха в непреодолима опасност за съдбата на всичко живо. Затова бяха взети и тези мерки… Ако протече някъде кръв или се смеси кръвта от две кръвни групи…

В един момент биологичните закони бяха взели връх в спора си със социалните и диктуваха зловещите си условия. Или нещо друго в социалната действителност не е било в ред и природата сама си проправяше пътища… Самата кръв!

Разбира се, на всички бензиностанции, във всеки магазин, във всяка аптека имаше банки с кръв от различните кръвни групи, но това не намаляваше опасността. Опасността от… потеклата кръв!…

Е, разбира се, никой не желаеше това разделение на труда, на самото общество на кръвни групи. Но друг изход нямаше.

Хората се набутваха в камионетките със съответните означения и те ги отвеждаха до химическите заводи.

Или другаде… Производствените процеси също бяха разделени на кръвни групи, но все още не можеше да се изгради цялостна система, която да може да осигури специалисти само от една кръвна група за целия химически завод или за цялото селище. В производството на кислород работеха от нулева кръвна група, в амонячното производство, в производството на сода, в сярното производство — от група „А“, генераторният цех, водопроводът и канализацията се поддържаха от група „В“, „АВ“ бяха в администрацията, лабораторията, кафето и ресторанта, транспорта…

Хората свикваха. Директорите си сменяха секретарките, шофьорите и охраната, свикваха волю-неволю с новото си обкръжение, с новите си подчинени и новите си любовници. Бягаха от всякакви запознанства дори в кръга на същата кръвна група, в отделното производство, цех…

Ген я завлече в тревата, просто стисна ръката й с всичка сила, пръстите му се отбелязаха на китката й, с другата си ръка отви докрай вентила на рампата за пълнене на кислородните бутилки и цялото небе над тях, звездите потръпнаха от изтичащия напразно, с неистова сила навън кислород под огромно налягане. Като че ли сводът щеше да се срути, вселената да се препълни като футболна топка от течащия с бясна сила навън кислород.

Мачка я като тесто сред тревите с голото си тяло и жилавите си ръце. Като че ли не можеха да си поемат дъх под това пространство, препълнено с чист медицински кислород до самите звезди, понесло някакво неимоверно напрежение от самото нагнетяване на кислорода.

Вятърът отнасяше полека-лека белите им дрехи встрани. Те се оплетоха в цъфналия шипков храст и останаха там.

Кислородът продължаваше да тече от тръбопровода със страшна сила. Но те бяха заедно, бяха сами. Не помнеха, а и не искаха да помнят какво е било преди…

Преди…

Всеки ден се качваха в една и съща камионетка, спираха в края на града, минаваха по един, раздалечени достатъчно през портала, вземаха си кафе или чай, после потъваха в реката от кислород, в странната тухлена сграда, накрая някъде на химическите заводи, в самите треви и полето. Обличаха белите си дрехи, минаваха през залата за пълна стерилност, преди това изпиваха набързо глътките кафе или чай, слагаха ръкавиците и марлите на устата си… После беше нощта, самотата, неспирните им движения…

Както пишеше в учебниците, от които бяха учили доскоро: „Кръвта се намира в непрекъснато движение в затворена система. Тя разнася постъпилите хранителни вещества и отнася непотребните вещества от отделните органи. Чрез нея се пренасят кислород и въглероден двуокис, а в нея постъпват хормони от жлезите с вътрешна секреция и редица други вещества…“

Той се събуди преди нея. Слънцето изгряваше като че ли между самите й налети от нежност гърди. Понечи да я събуди, протегна ръка, но не посмя да я докосне. Като че ли нямаше толкова сили в себе си, толкова нежност. Като че ли трябваше да събуди сам цялата равнина, всички стъбла и треви по земята!

Кислородът, нагнетяван от компресорите, ехтеше със страшна сила над тухлената сграда. Беше пълнил пространството безспирно, през цялата нощ. Въздухът наоколо тръпнеше от напрежение, като че ли в този миг всичко щеше да се срути, да се натроши като стъкло от едно-едничко движение.

Повя вятър, птица припляска с крила. Ятата с мъка се вдигаха далече над нивите.

Тя се събуди сама. Притисна се в тялото му, принудена от хладината на утринта, от падналата по тялото й роса. Плъзна ръката си по гърдите му, после я свлече надолу, докато в един миг видя на слабините му, там, където обикновено е детското белегче от апендикс, малката, ясно изписана буква „А“. Той беше от кръвна група „А“. На нейното тяло нямаше знак, единствената привилегия на хора от кръвна група нула. Нулата си е нула. А на другите нарочно я изписваха на слабините, като последно предупреждение. Вечерта, в мрака, тя дори не помисли за всичко това, нали толкова време вече работеха заедно, нали непрекъснато преминаваха през десетки проверки и кръвни проби…

Кислородът течеше с неистова сила. Компресорите го нагнетяваха далече, далече и още никой не беше разбрал, че цялата нощ е текъл напразно в атмосферата…

Обзе я още по-силен студ. Кожата й настръхна. Вятърът пилееше косите й на всички страни. Облаците се носеха съвсем ниско като късове от планински масиви, като огромни планини, през които изведнъж се мярваше синевата, небето като огромна бездна.

Пропълзя през тревите, взе дрехите си и ги притисна до тялото си.

По шосето се мяркаха вече камионетките за новата смяна. С големи яркочервени букви, изписани отстрани. Идваха сякаш от четирите посоки на света. Огромни зелени площи разделяха двете платна на пътя, приближаваха ги неимоверно близко, хората се вглеждаха в лицата си изпитателно и студено през масивните стъкла. После потъваха в огромните лабиринти и тунели, изсипваха ги на портала, пред четирите отделени със стъкло врати. Хората тръгваха по алеите сред дима и парата, писъците на локомотиви, натрупаните планини от сяра.

Облече се, прибра си косата и я пристегна със сух стрък трева. Ген беше буден, щастливо отпуснат сред високата като гора трева, покрил едва-едва с длан буквичката „А“ на слабините си.

Страхът й я караше да трепти като листо. Нямаше сили да закопчае дрехите си, полите й се мятаха от вятъра и оголваха коленете й, тя ги притискаше с длан. После посегна към тревата, откъсна с усилие жилавите стъбла. Едва не извика, притиснала тревите до себе си. Той не чу вопъла й. Затича след подплашените от стъпките им яребици, размахал ръце, с тържествуващ вик.

— Той е луд! — помисли си тя, но го помисли с радост, от щастие.

Когато се обърна, за да прикрие тялото си от нов повей на вятъра, видя, че тревите, които беше откъснала, капките влага, които изтичаха от стъбълцата, се бяха съсирили, както се съсирва кръвта от раната на човек.

…

Беше щастлива, че на слабините й не беше изписан никакъв знак. Това поне за известно време можеше да й помогне. Можеше да се укрива сред която поиска кръвна група, където и се наложеше да попадне. Набра няколко стъбла млечка и се опита от вътрешната част на ръката си да направи малка, бледа чертичка, но видя как сокът от стъблото започва да се съсирва, още щом го откъсна и нахлу кислород по поричките на разкъсаното стъбълце.

Загърна се в бялата манта. Това не беше дреха, с която можеше да отиде много далеч. Кри се в лозята до края на смяната, после се нареди на спирката, изчака камионетката с надпис нулева кръвна група и се хвърли изнемощяла на първата свободна седалка. Обгърна букета с набрана трева, за да прикрие нещо от себе си, притисна го в скута си, едва дочака да спре колата, отвори, побягна към къщи, тревите захвърли по пътя на един по-малко осветен ъгъл. Свари си кафе, после трескаво се заоблича, натъпка една чанта с пуловери, взе си храна, консерви, не заключи вратата и не затвори въобще прозорците. В джоба на чантата напъха химикали, пинцети, ножче, за да може да татуира буква на тялото си, ако й се наложи… Затича по стълбите, закъде бързаше и можеше ли въобще да избяга някъде… Залутана, объркана, свикнала да отива на определеното място и да се прибира оттам, пак стигна до спирката на камионетките за нулева кръвна група, отвеждащи я до химическите заводи. Видя недокоснатите от никого цветя, които сама беше захвърлила…

Наведе се, коленичи над тях. Краищата на стъбълцата им бяха започнали да се съсирват…

…

Ген се опипа по слабините и разбра всичко. Огледа се сред полето, беше отишъл далече-далече. Двете яребици чакаха търпеливо сред избуялите треви, за да се върнат и покрият с топлите си тела яйцата, които мътеха. Чу се провлачен писък на птица. Облаците се бяха пръснали, небето бе синьо и чисто. Ген още веднъж напипа буквата „А“, изписана на слабините му, посегна с ръка да оправи русата си коса и тръгна обратно. Някъде сред тревите бяха дрехите му. Облече се. Едва сега съзря тръбопровода над кислородния цех, бълващ под огромно налягане чист кислород… Затича се с всичка сила, тревите го шибаха по лицето, той късаше и захвърляше стръковете и само докато стъпките му затихнаха, там, където бяха пръснати стъбълцата, се появиха жълти тежки съсиреци. Съсирваше се самото дихание на треви и стъбла, безпомощни, безсилни сред утринта и тежките преспи от кислород, разстилащ се на тласъци над земята.

Завъртя крановете докрай. Компресорите не издържаха на напрежението, което се създаде в един миг в затворената от тръбопроводите система, просветнаха червените сигнализационни лампи, зазвъня звънецът и после всичко утихна, отекна само като въздишка последният тласък на кислород някъде в пространството. Машините се бяха самоизключили.

Ген пое бавно сред ширналата се сред полето трева. Като капки роса блестяха пчелици по нея… Насмете цял наръч стъбла, които, се изтръгнаха с корените си. Само там, където стъблата се бяха прекъснали, бавно диханието на тревите започна да се съсирва. Захвърли ги гневно и пое безсилен към спирката.

Качи се в първата камионетка, не погледна дори надписа й. Ушите му тътнеха от изтеклия кислород през нощта, както биха тътнали от изтекла от него самия кръв… Чакаха, докато се зареди площадката пред спирката с други коли, но никой не се качи при тях и те тръгнаха. Шофьорът беше надул радиото докрай. Трупаха се облаци, заваля, Ген, притиснал челото си в стъклото, заспа… Събуди се отново на спирката пред завода, кой знае колко пъти се беше въртял в кръг през нощта, идвал бе и се бе връщал, хората са слизали и са се качвали, но никой не му е обърнал внимание, а и водачите нямаха право да влизат в контакт с пътниците. Всъщност сега зад бронираното стъкло имаше друг шофьор, радиото отдавна беше замлъкнало, цигарите от пепелника — изхвърлени.

Пое през ивицата трева. Откъсна няколко стръка, вдъхна диханието им сред дъжда и с нямо примирение видя как се сгърчват крайчетата на стъбълцата, как се съсирват като кръвта във венички на деца, разпрострели се, нежни, върху топлата му ръка. Отлепи съсирека, хвърли го върху асфалта. Къса стъбла няколко пъти и няколко пъти на прясно откъснатото място диханието на тревите се съсирваше.

Ген си спомни за преживяната нощ, за тази жена, за въздуха, който се беше натрупал над тях от бесните тласъци на компресорите. Преспите бавно се бяха разстилали върху настръхналата им от хлада, от нощта кожа, върху вдишващите им и издишващите им го гърди. Същият въздух, който вдишваха и издишваха всяка трева, всяко глухарче. Кръв или въздух носеха вените им, стъблата им.

…

Камионетката я отведе отново до химическите заводи. Упорито чака в дъжда камионетката за кръвна група нула, макар че вече нямаше никакъв смисъл.

Слезе, оправи си шлифера, огледа се, свърна встрани покрай прашните акациеви дървета и ивиците трева. Полека потъна в подгизналите от дъжда стъбла с високите си обувки в меката почва, като внимаваше да не счупи и да не скърши нито един стрък трева.

Всяка трева е част от един скачен съд, всеки мъж, всяка жена, всяко дете, родено или мечтано. Всички треви и стъбла бяха като разпрострени безкрайно, нахалост пъпни върви по този свят. Тя намери, без да се лута много, мястото, където бяха преспали с Ген, макар че след дъжда полегналата от телата им трева беше започнала да се изправя. Тя търсеше кръвта, потекла от нея, тя я зовеше и затова я намери. Започна да разделя с ръце преплетените стъбла, да ги изправя едно по едно. Внимателно, бавно, едва докосвайки ги.

След като не я откри в цеха, Ген се върна на спирката, блъсна вратата на първата камионетка с надпис „А“ и зачака шофьора да потегли. Нещо в поведението на Ген му се стори подозрително и шофьорът си помисли да сигнализира, но после се отказа, включи на скорост и пое бавно по магистралата… Ген изхвърча от колата, когато стигнаха в града, броди до късо през улиците, локвите и калта, отбива се в кръчми, пита бармани, прави несръчни описания на тялото й, косите й, после отново обикаля трескаво улиците, блъска се в електрически стълбове, стени и огради. Трябваше да я намери на всяка цена, поне да умрат заедно. След пропиления кислород, след всичко пропиляно и пусто в този живот…

…

Къде отива тая кръв,

която и в съня изтича…

Тя лежеше в тревата сама, събрала бе цяла шепа щурци в полата си. Отдаваше се на земята сама и искаше да й пренадлежи. Без да прекъсне диханието даже на стръкче трева. Разстлала бе шлифера си така, че да не прекърши нито една трева. Дояждаше сандвича си, хапките й доставяха истинска сладост и щеше да заспи със сипещ се и звънтящ в нейното тяло сън, както се сипе звънът на щурци. Мъчително дълго, без памет…

По пътищата се носеха камионетките с огромните надписи „О“, „А“, „В“, „АВ“. Прахът по пътищата се стелеше подир тях, процепваха въздуха с клаксоните си, гонеха се и не се настигаха.

Огромна пътека се образуваше подир следите му.

Свличаха се съсирени стъбла на треви и цветя. Понечи да се върне на асфалта, но това го отдалечаваше от нея. Вече нямаше никакво значение колко треви ще измрат. И разперил ръце, се втурна през закриващите го до плещите треви.

Свлече се бавно на шлифера й, целуна я. Зарови ръце в пръстта. Далече компресорите бълваха своите преспи от кислород…

Разсъблече я волно, както ни разсъблича въздухът. Тя не се противи, няма жена, която да се противи на светлината и въздуха. Няма жена, която сама да не е светлина и въздух… Слънцето сипеше лъчите си върху голите им тела, въздухът докосваше рамената, гърдите им, затрупваше ги. И всички треви и стъбла наоколо бяха от този скачен съд, дишаха един и същ въздух.

Слънцето падаше тежко над нивите. Зноят превръщаше в прозрачно разчленимо всичко, като че ли уголемено, наблюдавано под лупа.

Струята свистеше, задъхваше се в тръбопровода, отвеждащ над покрива на цеха. Ген видя как кислородът замръзва по тръбите от огромно налягане, как се самозадушава… Изправи се, изтупа дрехите си и бавно потъна в тревите. Тя стана след него, постоя миг-два изнемощяла под слънцето, разтри лицето си с ръка и тръгна в противоположна посока. Направи няколко крачки, после събу обувките си и ги захвърли далече зад себе си. А земята, тревите щяха да умират по малко, глътка по глътка… Безкрайно, милиони години напред!