Иван Серафимов
Приказка за снежната царица

… Как я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не беше виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена…

 

Кай се протегна в креслото, допи си кафето, поиска образ в монитора и зачака, поставил шлемофона и отпуснал ръка на превключвателя. Няколко нервни движения… Все още се чувствуваше съвсем добре в своята „сантиментална работилничка“, както наричаше на шега пред себе си клиниката за „заличаване“ на паметта. Още се наслаждаваше на откритието си, още свикваше с него, още не бяха започнали да му опротивяват престорените изповеди на разглезени дъщери, които пожелаваха да изтрие от паметта им неосъществимо желание или поне подбудата за него (едва сега Кай откри колко много неосъществими желания може да има в света), или образа на човек, или спомен за разминаващата се сякаш от повей на вятър трева, за напразно събличане, за катастрофа, в която са загинали близки, за всичко, свързано с тях, за обир в дома с предварително прекъсната сигнализация, за любимо животно, с което се е случило нещо непредотвратимо, за гълъб, на който децата са счупили с прашка крилото. Изповедите за години на бедност и унижения в младостта на замогващи се личности, бързащи да скъсат със спомените си за тези дни.

Идваха хора на всякаква възраст. Старци, които мечтаеха да забравят това, което им беше най-нужно. Милиардери, правителствени лидери, които искаха да изтрият от паметта си страхове (почти винаги основателни), натрапчиви мисли, болезнени спомени, скъпи неща… Кай се ужаси от това, каква странна цена за всеки човек може да има нещастието и щастието, мигновеното увлечение, споменът.

 

…

 

Операцията често пъти беше съвсем проста, почти безболезнена. Заличаваше се само определено петно, отрязък от време, час или миг. Разнищената памет имаше неподозирани съпротивителни сили, но обикновено никой не съжаляваше за незаличеното докрай. Това улеснение беше съвсем неочаквано, но добре дошло. Кай се шегуваше, че в службата за химическо чистене имат много повече рекламации, отколкото в тяхната клиника. По-голямо затруднение им създаваше друго — осъществяването на връзката преди и след намесата. Нишка по нишка завързваха оцелелите дрипи на спомените, желанията и травмите. Работеше се с приблизителни стойности, но с изключителна интензивност на информацията от емоционален характер, която се комбинираше в оптималния за дадения тип натюрел, пол, за дадената възраст или професия вариант. Обикновено оставаха незасегнати звена във веригата от асоциации, представи, възпоминания. След напускането на клиниката пациентите в даден момент изненадваха околните с позоваването в странен порядък на лица и събития, които помнят, но това неусетно взе да се приема като артистична приумица, склонност към парадокса, абсурда. Ако се забележеше, разбира се, а за да се забележи, трябваше да е особено драстично.

Всъщност промиването на петна от паметта засягаше много други дейности. То беше свързано и със заличаването на материални неща — лични вещи, предмети в дома, автомобили или създаване на такова обкръжение около пациента, когато се върне в къщи, че да „узакони“ разработените в клиниката представи, запълващи празнотата. Понякога „отнемаха“ от паметта, а прибавяха нещо ново в уюта, в бъдещото ежедневие на пациентите си. Той намираше вещи в своята стая, които никога не са били там, но ги приемаше като неотделими от своя минал живот. „Отнемането“ от паметта много често и почти задължително беше всъщност „прибавяне“ на памет, познания, интереси. Често това прибавяне беше едно безкрайно сложно „овеществяване“ на хаоса в съзнанието на болния, едно педантично трупане от художници, психолози, дърводелци, градинари, мозайкаджии на проекти, приумици, обикновени предмети. Грехът, престъплението се облагородяваха до възможно най-невинната форма. Превръщаха се в нещо хармонично, изтъкано от нежност и смисъл (доколкото е възможно, разбира се).

Кай не се интересуваше от подробности, това беше извън задачите му, струваше време, напразни рискове, ненужни скандали. Тази Снежна царица — науката, не търпеше разколебаването, съмненията, съчувствията. Или поне в обществото, в което живееше, беше така… Често се озадачаваше защо толкова сложно се влиза в клиниката, защо е тази пределна секретност. Имаше свое твърде правдоподобно обяснение, но това не го удовлетворяваше. Пациентите се подлагаха непрекъснато на явни и тайни проверки с тестове, машини за подслушване на мислите. Няколко пъти в последния миг, когато вече бе включил монитора, здравеняците от дежурната група за опазване на реда ги отвеждаха навън. Не се питаше хуманна или не е тази насилствена мярка, както не се питаше хуманна или не е работата му. Сам знаеше, че няма да се наслаждава безкрайно дълго на изобретението си.

Няколко пъти настояваха да си подготви заместник, но той все протакаше. Те можеха вече да довършват сеанса, да го удължават, да проследяват процеса, да го контролират, но не им беше понятна същността му и операциите от началната фаза.

Кай ясно съзнаваше, че това надхитряване не може да продължава вечно, както и че премахването на късче от паметта на някой бе всъщност умъртвяване на късче от съвестта му. Разбира се, всички заличени представи се „съхраняваха“, всеки можеше да си ги поиска обратно… Плащаше се отново. „Това и в химическото чистене не го могат — помисли си Кай, — да ти направят петно на дрехата точно на същото място, където е било вече. И то точно същото… При нас поне не мирише!“

Искаше да продължи и научната си работа, но това значеше да разкрие тайната на машината до края и да няма повече на какво да залага…

 

…

 

Чувствуваше как отвращението нараства в него. Няколко пъти се помъчи да се намеси по-решително с опита си на единствен познавач на машината, но го отстраняваха посред самия сеанс, като по този начин пациентът се обработваше по-продължително или по-кратко, но не толкова, колкото Кай смяташе за необходимо. По подобен начин го отстраняваха, след като почнеше работа при определени случаи и при определен тип лица…

Кай усещаше, че машината му се изплъзва, че на някои „образци“ паметта се заличава с неизвестно за него предназначение. Беше благодарен, че може да експериментира, че са му дали тази възможност. И гонеше търпеливо своята крайна цел. Въпреки всичко страшно щастливо беше тръгнал животът му… За момент си помисли, че това щастие тепърва ще започне да му тежи. Предчувствия го караха да изтръпва при мисълта не са ли напред грижите, паденията, погромите, няма ли някога да плаща за всичко… Или беше платил? Кога, как?… С това нарастващо всеки миг отвращение? Малка цена е това, малка цена… И отново стигаше до задънена улица, махваше с ръка и продължаваше да слуша изповедите за лица, дни, събития, които в различна степен болезнените или недоловими шокове и импулси щяха да заличат.

 

…

 

Взря се в монитора. В залата сред цветята, кипарисите, ниските треви и прозрачната светлина бяха довели близначките, осиновени от известен мултимилионер, нямащ свои деца и решил да заличи представите на двете момиченца за досегашния им живот — огорчения, глад за изоставилата ги майка.

Това беше един от лесните случаи, с почти еднотипно разработени връзки между заличените отрязъци в асоциативните вериги. Трудното беше това, че децата обикновено „скриваха“ в някакво късче на паметта си по нещо, както в сиропиталището са криели корички хляб между вещите и играчките си…

… Кай се усмихна с тъга на искрените им отговори. Беше нащрек през цялото време. Знаеше, че тази искреност най-много подвежда, най-лесно потулва нещо жестоко, важно, трупа се върху него…

 

…

 

Следващият пациент беше катастрофирала млада жена, която искаше да забрави загиналите, случайно пътуващи с нея спътници. Не беше трудно, защото жената знаеше съвсем малко за тях, беше ги взела по пътя и макар че носеше някаква вина за смъртта им, заличаването премина бързо. Нанесоха усещания и представи за едно весело и забавно пътуване по същата магистрала, в същата част на пътя, с флирт, половинчасов престой в крайградски къмпинг и въобще до последна подробност изпипаха всичко.

Кай йезуитски си помисли дали да не си позволи волността да внуши на жената повече интимност от общоприетото в такъв случай; ласки, преживявания, дори протегна ръка към един почти стереотипен запис от този тип, но се сдържа, все пак благоразумието му надделя.

 

…

 

Всъщност ролката потрябва за следващата жена, позастаряваща хубавица, която искаше да замени едно любовно разочарование с префинената всеотдайност на млад мъж, с анонимна и бездушна любвеобилност, която да я погълне за седмици, да нахрани до пресищане въображението й. Никакви проблеми — то пък едно въображение! Кай потръпна от отвращение, но потърси подготвения вече запис. Ужаси се от мисълта, че всичко това за миг-два ще се превърне в истина, в болезнена истина, истина, макар за един-единствен човек, пожелана от него, утоляваща го докрай.

 

…

 

Това беше като че ли всичко за днеска. Повече от четири сеанса на ден им бяха абсолютно забранени. И без това приходите растяха в баснословни размери. Кай въобще не се интересуваше от доходите, беше достатъчно осигурен, никога не бе правил сметка за бъдещето, даже научните си занимания не виждаше в по-далечна перспектива. Живееше единствено с това, което в момента правеше или начеваше, очакваше от себе си или виждаше само във въображението си.

 

…

 

Влезе млада жена с измъчено докрай изражение на лицето. Кай се взря жадно в монитора. Нещо в тази жена го разтърси, някакво белегче върху устните й. Като че ли само такава жена би могъл да обича, където и да я срещне, за колкото ще и да са години и дни. Всичко би било подарено с такава жена. Тя се взираше трескаво в цветята и кипарисите около себе си, сякаш търсеше вещ, предмет или знак, който да й напомня за някого. Отпуснала се безпомощно, няма, безсилна в напрежението, с последната си рокля и прашни обувки. Кай си помисли, че е продала всичко, за да плати този сеанс за заличаване на нещо скъпо от паметта й. Беше сигурен, че е точно така, че иска да заличи безкрайно скъпо късче от паметта си…

 

…

 

Тя не го виждаше и съзнателно промененият му от разслояваните и фокусирани звукови вълни глас всеки път я изваждаше от унеса, за да я хвърли в още по-безпощадно и безмилостно напрежение. Кай усети как това състояние завладява и него, как като че ли късче лед се преобръща в сърцето му, разрязва мускулестата топчица с въображаемите си остри ръбове… Опита се да се овладее…

Науката не търпи сантименталността. Дали само в тази жестока страна е така, в тази жестока до полудяване цивилизация, в кошмарната, втръсналата му, противна действителност…

… Отново му се изплъзваше нещо осезаемо, мигновено, внезапно…

 

…

 

Още първите думи на жената го накараха да усети, че ще му разказва измислена от начало до край история. Необяснимо и за него защо от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение. Понятно му беше желанието да скрие нещо. Твърде логична постройка имаше разказът й, неотклончива, методична. Нямаше съмнение, че дълго е разработвала варианта си, за да преодолее препятствията на предварителните разпити на комисията за допускане до сеанса.

Кай въобще не проумяваше нейните съображения. Но защо тя искаше да заличи в паметта си нещо измислено? Ученият знаеше, че все пак ще има действително нещо непреодолимо, вярно, което жената не ще пропусне в един миг. Ще го преплита с условности, обяснения, излишни подробности, скрупули…

Този път Кай се излъга. Разказът беше прекалено къс: мъж (назоваването на имена беше абсолютно забранено, а пациентката се стремеше да спазва педантично всяка точка от инструкцията, за да не я отстранят насила в последния миг от сеанса), скъп за нея човек, доуточни тя, месеци наред бил под наблюдение. Било следено всяко негово действие, всяка негова реакция. Тя не назова престъплението му. Арестуването и следствието се провели за няколко часа. Неговото собствено изобретение се превърнало в средство за екзекуция, всъщност заварили го, когато той експериментирал машината върху себе си. Изглежда, съвсем не случайно са избрали този миг…

 

…

 

Кай като че ли въобще не виждаше жената, макар че непрекъснато се взираше в лицето й. Никак не можеше да си представи как е прозвучал в предварителните разговори този момент от разказа й, имало ли го е въобще… Тя внасяше нови детайли всеки миг…

Кай чакаше неумолимото светване на сигналната лампа за прекратяване на сеанса. Реши да побърза, трябваше на всяка цена да побърза. Усети, че жената е страшно изтощена. От грижи, безсъние, продължителен глад може би… Не грешаха ли уредите? Имаше чувството, че трябва да спре дотук, че за нея това изпитание, предотвратяването на шока, може да бъде фатално. Болезнено скъпо му оставаше белегчето на устната й. Плач напираше в думите й, в гласа… Като че ли винаги я беше обичал, като че ли само жена с такова белегче на устните би могъл да обича… Познаваше вкуса си, вкус към единственото, към това, което можеше да се случи в природата само веднъж. И тази жена се е родила един-единствен път на този свят и той не би могъл да не бъде някога с нея. Или да не е бил вече. Кога, как, за колко време? Години и дни или само миг… Сега се раздвояваше в желанието си да прекрати питането или да побърза, беше уверен вече, че ще го прекъснат. Жената също, изглежда, съзнаваше неизбежността на такава развръзка…

 

…

 

„Той сам пожела експеримента, пожела неговото начало, изведнъж други започнаха да разполагат с последиците, обвързаха ръцете му с примитивните механични клещи, проводниците се сплетоха около него… Сам го поиска… Цялото му тяло минути наред се тресеше от шоковете… Точно тогава, точно тогава…“

Кай, във върха на раздвоението си, за да я предпази, за да я остави тя сама да реши дали да продължи, или да спре, неволно извика:

— Нещо подобно ви чака и вас, почти същият ужас…

Жената сякаш не го чу. Бързаше повече от него…

Замятаха се ярки предупредителни светлини…

„За него нямаше връщане, а можеше да се върне, можеше… Устройството вече се командваше от другаде, други разполагаха с него… Сипеше се синя, убийствена светлина покрай тялото му, неестествена, мъртвосиня…“

Ученият усещаше, че е потънал в пот. Мярна предупредителните надписи за нарушена стерилност на сеанса. Чу тихия вой на сирената. Здравеняците от дежурната група вече се бяха втурнали към залата, за да изведат насила пациентката… Явно всичко трябваше да свърши дотук. Всъщност имаше на разположение седем-осем секунди. Само тези няколко мига от неприкосновеността му над пациентката не бяха предвидили собствениците. Попита с неочаквано овладян глас:

— Този човек ли искате да забравите?

— Не, не, не…

— Тази нощ…

— Не! — почти извика жената.

— Машината, гърчовете, вплетените в тялото кабели…

— Искам да забравя синята светлина в този миг, синята светлина!

Божичко, жената не разбираше, че е предрешено прекратяването на операцията, или въобще не смяташе, че е важно. Таеше някаква страшна надежда, искаше да каже на някого нещо чрез него, да го подсети за нещо, да припомни на него самия някаква страшна истина…

Изтръпнала, ръката му натисна сама бутона. Разля се познатото синьо сияние… Усмихна се горчиво от неволно хрумналата му фраза: „Да забравиш синята светлина!“ После направи някаква нелепа връзка между тази и описаната от жената синкава светлина. Не е ли тя същата, същата, същата… Като че ли жената искаше да забрави, че има нещо забравено, да накара някой да си припомни нещо, едно да се слее с друго… Облак с облак или вода с вода…

 

…

 

Навън неспирно валеше дъжд…

 

…

 

В същия миг нахлуха мъжете с работни костюми. Специалистът в залата сред цветята изключи кабелите до маската, поставени върху главата на жената. Край… Изнесоха пациентката полужива.

… Няколко секунди Кай не помръдваше. Внезапно пронизващо започна да светва и да изгасва червената лампа на входа… Ученият пребледня, студена пот го обля отново… Включи магнетофона в преддверието да се превърти обратно… Изчака малко така. После се заслуша изтръпнал във всеки шум, стъпка, удари на врати, шепот. Прикова го безсилният вик на жената: — Кай, нима нивга не те е имало, Кай? Сърцето му болезнено се преобърна като огромно ледено късче, което не можеше да си намери място в душата му, преобръщаше се и раздираше всичко с острите си ръбове, но и не можеше да се откъсне от нея…

… Но Кай не се помръдна и продължаваше да стои все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака и топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, раздраха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало…