Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Иван Серафимов. Хокерно погребение

Фантастични етюди

Предговор: Георги Марковски

Издателство „Отечество“

София, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

Красиво отблизо лице, съвсем отблизо и само отблизо. Мярката е едно движение, едно замахване, просто една драскотина. А-а-а-а-х! И отвъд нея — най-страшното в моминството — грозотата и самотата, уродливостта на лицето или пък тялото. Дори блудството не е толкова страшно на тази възраст… Красиво отблизо, от много близо…

Само на крачка-две от отражението си в огледалото да се отдръпне и става невзрачна, непоносима. Красива отблизо, а отдалече — грозна…

 

 

Едно движение. Мигновено. Всесилно. Като движението, което в един и същи миг погубва, създава или разсипва. Само не трябва да трепва ръката ти, да не се отпуснат пръстите, колкото и да е силна болката.

Красива отблизо. По-красива, отколкото досега… Притисна ръка до гърдите си, пръстите й се впиха в плътта като чужди. Загуби сили. Политна.

Красива веднъж, за единствен човек и грозна за всички. Спомни си някакво отдавнашно четиристишие:

Няма място за тайни

между мъж и жена

в тъмнината безкрайна,

в нощната тишина.

Спокойствието се разля по лицето й. Чертите й се отпуснаха. Той ще я разбере. Ще го приближи с това движение, ще го привърже към себе си, колкото и да е далече сега… Някаква нишка ще се разплита, разплита след нея… В този миг тя е най-страшно изпъната, в мига на замахването. Не трябва да се прекъсне, не трябва…

 

 

„Посягай! По-бързо посягай!“ Започна само това да си шепне, тези няколко думи. Стисна пръстите си. Погледна се още веднъж в огледалото. Сякаш щеше да раздели красотата си на бъдна и минала, да я пресипе от нощта в деня или от деня в нощта…

Грозна в бедствието, във вярата си — изящна и нежна. На близкия — близка, на чуждите — чужда. Чужда във всичко. През деня и нощта. В опасностите и прелъстяванията на съществата от тази жестока цивилизация… Всъщност уродливостта им не беше толкова във външните белези и форми. Може би дори бяха по-напреднали от жителите на тяхната малка планета, защото изразяваха много по-кратко, спонтанно всичко. Веднага след усещането, впечатлението, разчетената мисъл или желание посягаха към това, което искаха да им принадлежи, обезличаваха съпротивата му, превръщаха я в търпимост, спокойствие, кроткост…

Нищо не можеше да ги спре. При тях нямаше разстояние, промеждутък между усещането, желанието и сбъдването. В един миг ги пронизваше тръпката, оформяше се мисълта, намерението, задоволството и даже пресищането. За мигове, секунди, час или два… По улиците, под дъжда, сред праха от срутени сгради. За къс от време пожеланото ставаше по-важно от всичко. От помисъла до утоляването не се случваше като че ли нищо друго. Не крещяха хора, не се разпиляваха ръждиво-мътни листа, не се разкъсваха дрехи, стенания не отекваха, не прелитаха птици. Странни, прииждащи непрекъснато същества, изсипващи се направо от въздуха — като че ли от небето и облаците. Постепенно фигурите им изпълваха навсякъде улиците и градовете, полята, сипеите. Като че ли не останаха никъде местни жители…

 

 

Тя застана отново пред огледалото. Приближи се съвсем, сякаш измерваше границата в пространството, отвъд, която можеше, трябваше да е грозна, а преди нея — красива… Нима може да съществува такава граница?

Най-мигновената близост задължава със същата страшна сила, както и необята, безкраят. Стръкът трева, както цяла планета!

Оцелей в помислите си, във вълненията и жеста! Оцелей в чувствата си! С рани, лъчисти обгаряния, синини по месата! С ненакърнима душа!

Няма по-светла цялост!

Тялото може да се продава най-бавно и най-дълго. Късче по късче, до опустошаване и пак да остава за тебе. То умира последно. След съвестта, паметта, след последната мисъл и ласка. До границата на отвращението може да се продава… И после отново, съвсем отначало. Сякаш че нищо не е било… Няма нищо по-възкресимо от него и нищо по-невъзкресимо…

… Границата, мярката… Момичето стисна до посиняване ножа, с който разрязваше книги: „Отново границата, мярката за нещата!“

В стремежа към равновесие, сред тълпите от нашественици на планетата, сред непоносимите им движения. Сред опустошенията, пожарите, ядрените удари това беше единственото спасение…

Жените и децата трябваше да се спасяват сами, като животните и птиците, водата и изворите, полята и пасищата. За миг изнемога обзе момичето…

Красива отблизо, само отблизо…

 

 

Нашествието продължаваше вече втора седмица. Стоварваха ракетоплани, тежки автоматично управлявани кораби. Съпротивата на хората от планетата трудно можеше вече да се изгради по най-добрия начин. Хиляди пъти можеш да започнеш отначало, но всеки път, при всеки погром трябва да опазиш от себе си нещо цяло.

 

 

Изтръпнала се свлече пред огледалото… По-близо или по-далече, по-високо или по-ниско, на устните или на челото си ще нанесе раната… Ножът звънна в краката й… Стана тихо, неизразимо тихо в онемялата й душа.

 

 

Когато се събуди, вече се беше смрачило съвсем. Впери поглед навън през прашните, заслонени прозорци. Летяха закрити коли навсякъде, всъдеходи се изнизваха в непонятна посока. Нашествениците разблъскваха хората. Унищожаването на случайна жена по пътя с един лъч на светлинните им пистолети изведнъж правеше пространството на десетки метри наоколо пусто. Колоните се изнизваха все по-бързо…

 

 

Още в първите дни на нашествието отряза дългите си коси. Нещо загуби от своята красота, но за ужас на самата себе си придоби ново обаяние. Още нещо трябваше да направи. Белег на лицето си, рана… Нещо в себе си да накърни, за да опази чувствата си към един човек цели…

Ако сгреши, ако малко повече от същността си сама накърни? Как се страхуваше само…

Уродливостта бавно вървеше към полуразрушената й стая, нямаше да я отмине.

Минаваха нови колони. Сутринта някой блъсна вратата, но не погледна вътре. Онемяла, свита в ъгъла, с часове слуша писъците и стенанията на изнасилена през нощта жена, без да може с нищо да й помогне, без да могат да й помогнат лутащите се старици, изпълзели от съборените през тези два дни сгради…

Бяха разкъсани връзките между хората, като че ли самите човешки взаимоотношения не издържаха, късаха се брънки от тях, родствени линии…

 

 

Най-недостижима е точността, когато посягаш на своето собствено тяло, на собствената си душа. Сякаш пред изтръпналата ти ръка всичко твое се оказва сянка на истинската ти душа, на тебе самата.

С часове си мислеше за платната на Ван Гог. За светлината, която е жива в тях с всяка своя частица и от всяка капка въздух извират милиарди зрънца. Сякаш са се множили едновременно под пръстите на ръката му всички тичинки на света, оплождали са се и са цъфтели едновременно. Това е единственият път към сбъдването. Напред! В името на едно равновесие. Колкото бъдно, толкова вечно.

А когато ти е нужно равновесие в днешното? Колко е нужно понякога то? Колко е нужно. Тръгвай обратно тогава. Към себе си. Направи собственото си лице и собствените си черти уродливи и грозни, както са уродливи и грозни в очите на спекулантите, търговците на картини, проститутките в кръчмата…

Носиш ли светостта, пази я!… Замахваш. Руква кръв по лицето ти, някъде пада отрязаното ухо… За миг си като останалите. Безформен и грозен. Отдъхваш си. Само за миг. И това е някакво просветление. Страшно измамно, но просветление… Равновесие няма. Никога не е имало равновесие…

Светлината тече, продължава, напира през кожата ти, плътта…

 

 

Взе длетото с ръка. Тихо се свлече през вече съборените почти напълно стени и мина под светлината на последните отблясъци на пожари, сред разрушените и разсипани скулптури. Изчисти праха от рамото на момиче, погали някаква птица с ръка. Нещо свято беше загинало. В целия свят, в светлината и зрака дори.

Върна се. Напразно застана пред огледалото, дори очертанията на тялото си не различи. Някаква сянка — колкото нейна, толкова чужда, се утаи там. По-добре в тъмнината… В абсолютния мрак или безпощадната светлина на утрото. Все едно. Когато посягаш на себе си, нищо не може да ти помогне… Замахна с ръка. Нещо в цялата й снага се раздели на две. Пукнатината стигна сърцето й. То потръпна, забави ударите си и продължи да тупти, все едно че нищо не е усетило, че нищо не е било…

 

 

Възстановителните работи вървяха с изключителни темпове. Момчето с военна униформа дори се обърка сред новите профили на сгради, извивки на покриви и фасади. Откри квартала. Ужас сграбчи сърцето му, когато зърна разрушените скулптури на момичето, съборените донякъде стени на къщата, запомнила толкова много от дните им заедно… Затича се… Никога тъй мъчително не се е приближавал към нещо. Сякаш изминаваше път през самия себе си, себе си още не можеше да достигне. А беше близо, съвсем близо.

 

 

Някакви старици го гледаха с уплаха, тревога. Отупа неволно праха от дрехите си… Спря се пред фигурите на момичета, тела на птици, извити ръце, китки от глина, стъкло, гипс, метал…

Жените край него прошепнаха нещо…

Рязко изви глава. Далече по пътя вървеше момичето. С бяла, до полудяване бяла рокля сред съсипните, строителството, кипежа. С къси все още коси, с белег, с разсипващи се цветя от препълнените ръце.

Вървеше сама. Едва видимо помръдваше устни. Пееше някаква странна песничка:

Аз съм момичето с нежния белег.

От мене го имам и тъй се гордея…

Белег земята ни има си всъщност,

белег земята ни има си всъщност…

И този ред повтаряше няколко пъти, докато думите ставаха шепот на устните. Взираше се трескаво в най-различни посоки, сякаш щеше да си спомни и още нещо.

Жените наведоха бавно глави. Прекръстиха се…

Младежът гледаше ням и изтръпнал: „Божичко, колко е хубава!“

Беше далече все още от нея, а не смееше да помръдне.

 

 

Момичето с нежния белег застана почти до него. Втренчи очи, гледа го миг-два, после унесено продължи, помръдвайки устни, сбръчквайки веждите си или усмихвайки се, като че ли в един и същи миг…

Гърдите му сами се повдигнаха и повтори отново на себе си, непрестанал да усеща дъха, близостта, топлината на раменете й: „Божичко, колко е хубава!“

Но сам нищо не чу!

Край