Иван Серафимов
Прошепнеш ли имена на цветя

Непоетична и зла любов,

и съмнение, и падение!

Мразя вечната тишина

на последното ти доверие.

И последния късен вик,

безполезната близост.

По-добре е далеч тръгни,

винаги си отивай!…

Беше обичала само двама мъже. Не даже мъже — юноши, с бистри черти на лицето, свян в движенията и мислите, в шепота. Еднакви на ръст, с еднакви движения на ръцете и пръстите, когато подават пари за цигари, кафе или вестници. С еднакви дрехи, толкова еднакви във всичко почти, че понякога мислеше: може би ще има мигове до самата й старост, когато не ще може докрай да ги различи…

Тази мисъл я ужасяваше. От самата себе си се отвращаваше. Те бяха еднакви и непреодолимо, страшно различни. Като деня и нощта, като слънцето й луната. Как е възможно всичко това? Нали и двамата търсеха и откриваха в нея едно и също. Поне пред себе си тя беше една и съща.

Представата за този, когото обичаше най-напред, се превръщаше неусетно в най-непосилното, най-сляпото отвращение, което е изпитвала някога. Той е докосвал косите й, пръстите, кожата, вслушвал се е в гласа й, тя му е отговаряла, когато е питал какво ще върши довечера, какво ще облича в празници.

Късаше просто от себе си, за да скъса до края и с нещо негово. А още по-страшно ставаше, защото вече познаваше другия и нито частица от тялото й не искаше да си спомня движения, ласки, сякаш че той ще докосне не нея, а него през дрехите й.

…

Точно в тези дни, когато пожарите на есента опустошаваха бавно цветята, клоните на дърветата, нивите, двамата се разделиха за първи път и тя щастлива, разнищена от нежност, объркана да се съпротивява на себе си и на нещо от своето минало, за да вярва в бъдещите им дни заедно, потегли за своята първа космическа експедиция.

Точността и съсредоточеността й върнаха порядъка, от който така се нуждаеше. Самозабравата и опиянението от новата работа заличиха целия й интимен бит, всичките й мисли за тях двамата, за двамата заедно и двамата поотделно. Някъде, в някаква гънка на дрехите й в кораба, снимките им се бяха слепили една в друга, не, разбира се, от небрежност. Снимката на този, когото искаше с цената на всичко завинаги да забрави, и снимката на този, без когото не би могла повече…

Беше мислила дълго. Искаше да има очертанията на лицето и на този, с когото се бе разделила вече, за да набира и тука отвращение, злоба. Трябваше й тази отсрочка от пусти, самотни и бавни месеци. Беше й необходима, за да се върне каквато сама искаше да е — недокосвана. Не! Единствена!

…

В даден момент от полета нощта и денят започнаха да се сменят така бързо, сякаш се мятаха във вселената крилата на огромна вятърна мелница…

Светлина — сянка, светлина — мрак, светлина — пустота…

Потрепери от ужас, зъбите й затракаха, помисли си, че може да не й достигне сила. Много добре съзнаваше измамността на една такава представа за времето, за миналото и бъдното, за нея самата, но искаше от себе си, с неизтощима сила искаше — от самото си тяло, от душата си — да е друга.

Захващаше се за работа, която не беше за нея. По-тежка или по-мръсна, по-продължителна или по-напрегната, груба… Само и само да заличава, да изтрива от дланите си, от нежната кожа ласки, усещания и допир. За първи път почувствува, че водата и нежността не могат да скрият — поне пред нея — полепналото по тялото усещане, завинаги да го заличат. Искаше да се отърси от нещо, да го свлече за един миг от себе си. Инак фалшът щеше да се натрупва безкрайно по тялото и душата й. И най-нежният допир ще се превръща във фалш, ще се трупа по нея.

…

Растенията, за които се грижеше и които всъщност бяха нейната пряка научна задача в космическото пространство, като че ли повяхваха, сгърчваха се пред очите й. Пробуждаше се в съня си, извикваше ужасена, сякаш някаква нейна мисъл, нещо нейно, е умъртвило клон, цвят или тичинка.

През илюминатора се мятаха неумолимите крила на безкрайната вятърна мелница. В пустотата, в покоя, където не трепваше нищо… Още веднъж, още веднъж, безспирно… Светлина — сянка, сянка, мрак, пустота, светлина — сянка… Все по-набързо, все по-начесто… Сякаш птичи крила се мятаха около пъпка на цвете, така се свиваше и разпускаше бясно сърцето й.

Едва сега си даде сметка, защо предпочетоха нея за експеримента с растенията. Сигурно имаше значение, именно тя, момичето, жената, която не беше раждала, да се грижи за диханието на тези стъбла, с нейната още детска невинност и нежност. Спомни си думите, които й казаха, преди да я включат в експедицията: „Нас ни интересува не само поведението и съдбата на растенията, продължителността на живота им в средата, в която са поставени, а и «взаимоотношенията» ти с тях, тяхното поведение в твое присъствие и твоето отношение към тях. Въобще всичко, което е свързано с общуването помежду ви…“

Тя се отнесе безкрайно сериозно към всичко това, болезнено вярваше в смисъла на една такава дейност. Искаше да отърси своята същност от всичко прежно, фалшиво. Струваше й се, че сянката на някой друг се надвесва над крехките стъбълца, когато се приближи до растенията. В определените часове от деня, когато трябваше да се докосва и грижи за стъблата, коренчетата и листата на вече линеещите растения, цялото й същество се тресеше от страх, че нещо (какво точно не знаеше), в което са вярвали толкова хора, умира без думи, без шепот, без глас. Нещо от нея самата като че ли пропадаше в бездната, ставаше вече безсмислено, зло и напразно. Може би никога в живота си друг път нямаше да има толкова важна задача, нещо толкова свято и истинско, реално, зависещо само от нея, а побрало усилията и очакванията на десетки хора, нуждаещи се от толкова средства. Винаги беше живяла бедно, не е имала точна представа за парите, за огромните суми, и сега цената на експеримента още повече сковаваше мислите й и я объркваше.

…

Тя нямаше нито капка вина. Растенията трябваше да загинат. Просто трябваше да се фиксира продължителността на живота им — определен отрязък от време по предварително очертаната орбита на космическия кораб. Значение имаше само факторът време. Не даже пространството, а времето. Не бяха я предупредили, че този краен резултат е неизбежен, именно заради успеха на работата. Просто да вземат повече от нейната нежност, да направи тя всичко, което може с дланите и диханието си. Или просто бяха забравили, защото никой не беше допускал, че всяка нежност, дори нежността към растенията, може да разпилява, да погубва…

Беше щастлива само в едно. Забравяше бавно чертите на този, когото обичаше, преди да обикне растенията и новата си работа, преди да им се отдаде докрай, преди да обича каквото и да е повече — птици, облак, вода, преди да обикне другия. Толкова си приличаха, а единият вече не съществуваше. Нищо не и напомняше в мигновените дни и нощи за него, нито гласна от името му, макар че и имената им бяха еднакви и тя всяка вечер сама шепнеше дълго скъпите звуци.

…

Растенията издържаха още няколко дни. Тя не успя. Мяташе се в леглото, късаше дрехите си, сякаш искаше от себе си да изтрие нещо… И шепнеше името на момчето, молеше му се, викаше го…

Вече летяха обратно…

…

Тогава Главния се реши на последното средство, което имаха право да използуват в такива случаи. Вкарването на лекарства в организма би нарушило стократно показанията от изследванията, необходими за експеримента, когато на Земята ще продължат обработката на данните и анализите. Можеха да въздействуват само върху психиката й.

В хаоса на помещението, в стремежа си да подреди всичко, да върне частица от порядъка, до стенещото момиче в стаята и до непомръдващия с денонощия край леглото й лекар, Главния зърна падналите на земята снимки на момче. Лекарят не се противопостави. Сам той беше объркан и обезпокоен повече от всички. Нямаха друг изход. На свръхчувствителността щяха да помогнат с още повече чувствителност, нежност и ласки. Поведението и външните белези в развитието на заболяването ги тласкаха към един такъв начин на лечение.

…

Превързаха тялото й с коланите, поставиха шлемофона за сънно въздействие върху психиката. После по единствения предмет, който тя носеше от Земята със себе си (даже за миг не помислиха, че това са различни снимки, че тя непрекъснато щеше да вижда двамата пред очите си), започнаха да „възстановяват“ мигове, желания… Да отиват по-далече от желанията, от самото сбъдване по-далече дори…

…

Беше се случило най-страшното!

…

В първия миг тя потръпна, сякаш се сви в себе си от обида, недоумение… Нищо не можеше да я успокои. После замята глава, тялото й беше безсилно и слабо. Отвращението достигаше до дъното на душата й. Не можеше да го пропъди. Той, другият, я целуваше, свличаше дрехите й, докосваше я… За миг само остана напълно без сили…

Главния и лекарят се спогледаха, побелели от напрежение, може би — срам, тъга и вина, от искрицата вяра, че й помагат всъщност. Една ръка бързо се спусна към бутона за усилване на емоционалнообразния товар върху съня и представите й…

Трепет като сриване на листа премина през нежното й тяло. После момичето бавно застина в леглото, кожените ремъци се отпуснаха… Стори им се, че чуха плач…

Тя вече свикваше, свикваше, свикваше…

И изведнъж престана да шепти името на момчето и бавно, отчетливо, тихо прошепна имена на растения и цветя…