Иван Серафимов
С разперени ръце

В детските ти длани

нима ще се сбере

и капката дъждовна,

и цялото поле,

и слънцето,

и птицата,

и синьото небе,

че тичаш по земята

с разперени ръце?

Ужасяваше се, че само да си помисли нещо, и то се случваше. Не мигновено, не изведнъж, но неизбежно…

В детството ужасът е съвсем странно чувство. Всеки го е изпитвал и на неговата стихийност от тези години наподобяваме някои много по-трагични и страшни неща, несравними с действителните си превъплъщения и в най-зрялата възраст, в старостта дори. Приемаме го почти като природно явление, като бедствие. Като запомнено наводнение, придошла река с щуращи се жени покрай повлечената от тинята покъщнина, като безсилие пред обзелата ни немота в невероятен, бавен и нестихващ до полудяване залез. Като самата стихия, стихия, родена от нашите чувства, а направила нас самите безсилни, нищожни и слаби. Едно смаляване пред самите нас, което е всъщност действителното детство на човешката същност.

Гледаше хората с по-други очи от останалите деца по улицата. Втренчено, без да вижда всичко, без да вижда дори най-важното, но до болезненост смайван, учудван или объркван от петънце по дрехата на някой, от прах върху кожата на лицето, от зашити една върху друга кръпки на стари обувки, зигзагообразната линия по ръкавите на фланела, от трепване в нечий поглед, от сянка на птица, потънала в неговите зеници.

Хората отвръщаха очите си от детето, навеждаха погледи смутени. Странна история, много странна! То не можеше да си представи нещо по-естествено, по-просто от това да гледа, да докосва с пръстчетата си привляклата го силно с мекотата си топла материя, раздипляща се около кръста на млада жена, да разглежда дупчиците, които оставя в пясъка тежък бастун на старец, да си пъха пръстчетата в тях, докато едно, обикновено най-малкото, съвпадне с процепчето съвсем точно. Да разглежда женските накити, залавяйки за ръка първата срещната жена по пътя си, да коленичи пред обувките на насядалите по пейките в парка хора, да ги опипва, да развързва и връзва връзките им…

Ходеше винаги с овехтели дрехи. Не едни и същи, а различни, кога успяваха само да овехтеят. Като че ли за един миг ставаха прашни и сиви. Всяка вечер майка му закърпваше по една кръпка, сякаш Их й донасяше по една рана от детските битки, а дрехите просто го правеха неуязвим. Той се срастваше с тях мигновено и ги събличаше, както змията сваля кожата си (все едно че не са съществували), мръсни и непотребни, за да остане същият, до втръсване същият. Парцалив, чорлав, раздърпан и най-невероятното — хората не само се отдръпваха от него, но му правеха път, свеждаха очи, усилваха крачките си, обезпокоени забързваха. Нещо от своето детство ли зърваха, от своята същност ли виждаха? Нещо разголено, волно, щастливо под слънцето.

 

…

 

Их беше Их! Самият Их — крясък, тичане, едно започнато и изоставено, за да подхване друго, което никога няма да бъде свършено, или да разруши нещо, което за миг са закрепили пръстите му — къщичка от клечки, пясъчна кофичка… И после — набързо изпито сурово яйце, съборено гнездо, завързана възел по възел носна кърпичка. И в един от тях — няколко монети за хляб, които трудно ще бъдат намерени, защото цялата вечер баща му и майка му трябва спокойно, от срещуположните краища, да я развързват…

Их никога и за нищо не лъжеше, както не може да те излъже въздишката, по-точно стенанието и вопълът, викът, в който всичко — от първото нямо повдигане на гърдите до последния съсък дълбоко в гърлото — е съпротива и желание да го задушаваш в себе си. Да не разсипваш излишно в пространството дъх, защото и с нещо твое, макар и малко, можеш да го препълниш. Като че ли светът може да рухне и от въздишка.

 

…

 

Их беше с руса коса, сини очи и странно правилни, бистри черти на лицето. Не смееха да говорят за него, да казват на глас името му, както за смърт и за нова, незнайна болест, сключваха устни или се насилваха да мълчат, колкото и да е трудно това понякога. А Их беше дете. Криви крачета, слабо телце, мигли, очички, пръстчета, шепички. С всичко по себе си и преди всичко — дете!

Всъщност нещата се сбъдваха, само да си ги помисли Их, много преди да усети, че е така. Още от първите му игри с други деца, от първото камъче в прашката, от покатерването за първи път в клоните на дърво, от прохождането дори.

Трябваше да мине много време, най-мигновените, първите няколко детски години, за да разбере, че само щом пожелае нещо, и то се сбъдва. Преди да почувствува, че е така (не разбра, не се сети, просто почувствува), забеляза как се развалят игрите, щом започнеше да играе и той. Загубваха смисъла си още от първото му заставане зад чертата на пясъка и напрягането на възела между средния пръст и палеца, за да се разкъса в миг и силата му да тласне внезапно и рязко блестящото стъклено топче.

Най-напред по-големите започнаха да избягват игрите с него, после — по-малките, само връстниците му възприемаха несполуките си в играта без никаква друга реакция, освен злоба и жестокост до посиняване, с червени петна по бузите от яд и безсилие, с раздразнение, неукротимост…

Их тръскаше упорито глава, сякаш да се освободи от натрапчивостта на тези мисли, косата му се мяташе като пух на наведено ниско от вятър глухарче… „Не е възможно това, никак не е възможно, не може, не може…“ — шепнеше си той с детска съсредоточеност, като че ли изрича заклинание, прави магия. „Не бива, това е жестоко, много жестоко!“

Вгледал се в прозрачната, полуреална слънчева светлина (не е ли тя всеки миг полуреална), в тъмните, тежки коси на жена. Их усети как отмаляването от нежност сграбчва сърцето му пак, отново, отново… Със същата сила. Като пред изгрев, политнал сняг, разпръснати птици, странно и вечно природно явление, бедствие… Жената вървеше изтръпнала, лека, несъществуваща. С напираща радост в лицето. „Но защо с траурна лента е обгърната косата и?“ — трепна момченцето.

Само си го помисли, тръсна глава, търка минута, две, три с пръсти очите си. Беше красива и странна така, но на Их не му ставаше по-леко. С усилие, бавно, с нетърпение отвори отново очи. Отпусна се, просто така му се беше сторило. От светлината смолистото става още по-черно, чистото — още по-чисто.

 

…

 

На другия ден се събуди от ужасния писък, проточващ се като песен от къщата на същата тази жена, от наредените в непонятен ред думи, жал, клетви. Кълнеше самата себе си, своята орис… Их трясна вратата, затича се бос, разхвърлил в леглото дрехите, размятал ръце, сякаш пропъждаше преспи от своя сън… На улицата стоеше покрита метална кола. Трима мъже сваляха здраво завинтен ковчег и го носеха бавно покрай жената, свличаща се в ръцете на събралите се край входа старици…

 

…

 

Само за себе си не можеше да поиска нещо и то непременно да стане. Нито добро, нито лошо, нито за малко да бъде негово, нито да поноси или помилва нещо. Изплъзваше му се мигновено, още със самото посягане, без да остави сянка, следа, чертичка… Каквото и да било — гълъб, самотно кученце в парка, политнал цвят. Чуждо му беше, което имаше — парцалените играчки, човечетата от картон, плюшените мечоци…

Често оставаше сам. Беше повечето време сам. После разбираше с цялата мъглявост на това разбиране в детството, че това за всички, които го заобикалят, е справедливост. Че неговата справедливост не е същата, че жестокостта му, помисли ли нещо жестоко за някого, е много по-страшна жестокост всъщност за самия него. Макар че забързалият се мъж през купчината деца, коленичили в пясъка, и съборил построения от тях град, си навяхваше крака. Их миг преди това си го беше помислил, беше го пожелал. И преди още да го каже на глас, да го прошепне, преди да поеме въздух в гърдите си, за да го изрече, съзнаваше вече вината си… Извръщаше очи, за да не вижда болката в лицето на възрастния човек, кривата му походка, смеха на децата.

Их изпитваше сякаш същата болка като човека, но пак чувствуваше не нещо друго, не срам, не тревога, не милост, а вина! Тревогата идваше после. Нима всеки ден, цял живот ще е така? Както със смъртта на съседа им. Както навяхването на крака на възрастния човек, както безброй други такива неща?

 

…

 

Их не знаеше всичко за думата несправедливост. Може би затова му беше съвсем леко понякога, улисваше се постепенно в игрите, онемяваше пред падането на листата наесен, пред покълващата изведнъж трева… Изведнъж! Та той всъщност стоеше със седмици над късче черна и рохкава пръст, в която едва-едва се показваха връхчета и стъбълца…

Их не правеше нищо. Нямаше капка, прашинка вина. Просто в очите му доброто ставаше още по-добро, лошото — още по-лошо, а красивото — фантастично. Той делеше едното от другото, даже когато разгръщаше с пръсти тревата, ронеше цвят от дърветата, милваше птица.

Всяко нещо е като лява и дясна ръка, едно и също, едно и също, а всъщност безкрайно различно. И кончето от мукава, лудата топка, чашата, кристалната ваза. Всеки предмет носи следа от ръката на човека, нейната форма. Прилича на нея! Всяка вещ е огледало на друга, както всяко дърво, всяко стръкче трева си приличат. И някъде в небитието, отвъд времена и пространства, в замижаването от светлина, в яркостта на звездите, зад ветровете, разрухата е най-чистото огледало. Ръката! Потрепваща, бяла, простряна! Изваяла първия глинен съд, оставила своята форма върху всичко, от нея създадено.

 

…

 

Их нямаше друго име, нямаше друга съдба!

Поглеждаше към врабчетата, които пиеха бавно, на глътки вода от локвата върху асфалта, нагорещен внезапно от изгрялото преди миг слънце, и тя изсъхваше. Доброто ставаше свято, жаждата — страх в душата му… От погледа само или от помръдването на детските устни водата изсъхваше. Врабчовците учудено завъртаха човките си на всички страни, сякаш изплашени от чудото, от станалото. То сякаш изведнъж ги сковаваше, плашеше… Врабчето, изпило последната капка, оставаше най-дълго така, без да помръдва, разтворило господарски крачката си и объркано повече от всички, толкова много объркано, че не смееше цяла минута да полети подир другите, които се трупаха вече на фонтанчето в срещуположния край на градината, стремглаво и бързо прелитащи през самите ръкомахащи или протегнати само ръце на децата. През самите им крясъци, разпъждащи ги или подмамващи ги движения.

 

…

 

Едно момченце се целеше с прашката си в клоните на дървото със заспиващи вече птици. Их зърваше стъклата на блеснал прозорец и току-що запалената лампа зад него… Постояваше още малко така… „Дано този път се измамя, дано поне този път!“ Винаги в такива случаи една необикновена надежда обливаше сърцето му с много повече кръв, отколкото трябва. Вече стискаше с недетска, с чудовищна упоритост очи. Виждаше петънца, кръгове, точки, прашинки, златисти махове на хиляди пеперуди, гмеж от крила… От усилие, от притискането на ретината, от болката на затворените клепачи. Разтърсваше в транс глава, с рязко движение и на двете ръце едновременно запушваше с всичка сила ушите си… Късно, ужасно късно… Момчето изплашено тичаше… Вече отекваха разпилените по камъните стъкла, викове, крясъци. Стъклото се беше счупило…

 

…

 

Започна съзнателно и непрекъснато да гледа само небето. Да се извръща от всичко край себе си очи… Там нямаше смях, само листа по дърветата, върхове на елхи, гълъби, птици. Много високо лястовица гребеше с крила. „Ще падне, ще падне!“ — извика детето, препъвайки се в бордюри, камъни, късове тухли… В същия миг тя започна да се премята безпомощно, потъвайки в ниското сред антени, покрити тераси, балкони и къщи. Децата затичваха с вик да намерят мъртвото птиче тяло. Их се обърна и тръгна по-тъжен от всичко…

Спря се пред входа на техния дом. На ъгъла беше паркирала бяла кола, необикновено хубава, такава кола Их никога не беше виждал. Успокоен се усмихна… За колата можеш да си помислиш всичко, както за мечето, напълнено със стърготини, или за дървеното кубче — няма да ги заболи никога. Представи си цялата бяла и прашна кола с кръгове, знаци, цветя. Поиска да е така, вече поиска… В миг по вратите, калниците, капака се появиха ружи, лалета и други цветя. Някой крещеше от отсрещния край на улицата. „Сигурно е негова — помисли си Их — и не дава на никой да я докосва.“ Собственикът тичаше, зачервен и потен. Момчето изтри върха на пръстчето си в крайчето на ризата и си тръгна… Дожаля му за миг за старицата с пакетите и покупките срещу собственика, но поиска (защо поиска, кога успя, та той дори не го каза на глас) да се блъсне в нея, половин час да събира разпилените плодове от мрежата й, да ги трие с ръкав, да ги сбира в праха.

Само сви рамене… Натисна звънеца, отвори се бавно вратата. Их си помисли: „Колко хубава бяла кола. Всеки ден ще минавам край нея!“ Представи си я цялата на квадратчета, после в кръгове, в тънки и тесни линии, на петна като зебра, охранена, с едва очертани ребра. С тебеширени бели чертички, прекъснати, непрекъснати…

 

…

 

Их даваше всичко, което имаше — стъклени топчета, макарички, кутийки, кубчета, — на децата и посягаше и на играчките им така. Те бяха по-хубави… Някой го удряше през ръцете, в лицето, друг го събаряше в пепелта.

Ако Их успееше да помисли: „Да си удариш лакътя на ръба на пейката, да си счупиш крака, да ти влезе прашинка в окото!“, това ставаше. Детето, наказано мигновено така, хукваше с писък или почваше да се търкаля направо върху тревата… Майките се разтичваха, отнасяха пострадалото дете и Их оставаше сам с недоумението и безсилието да спре мисълта, която в момента му е хрумнала. Да я прогони, както прогонваше децата и възрастните от себе си. Их не можеше да направи така, че да сподави желанието, да стане така, сякаш никога не го е имало. Их не можеше да заличава своите пакости, макар че желаеше още в същия миг, в който ставаха, никога да не ги е извършвал. Просто беше както всички деца.

 

…

 

Една вечер поиска да падне звезда и тя падна. Дълго горя над очите му. Мигновеното беше вечно при него и вечното — мигновено!

Тежък клон, с натрупали се върху него деца, се откърти от ствола и рухна върху земята с техните писъци, уплаха, смях… Их се обърна и за първи път днес се разсмя от сърце. Не беше го искал, не беше помислял, че може да стане, беше далеч от пострадалите деца, както беше далече звездата — отлитаща, мъртва, несъществуваща вече…

 

…

 

Защо му се караха в къщи, защо всички край него крещяха. Защо хлопаха по вратите съседите и звъниха няколко пъти, шепнещи или внезапно повишаващи глас в антрето, заканвайки се на баща му, сам уморен и изнервен от работа. Защо го удари той, защо му се скара… Их поиска да падне кристалната ваза от стискащите я до посиняване бащини пръсти и тя се разби на пода… Тогава стана още по-страшно. Момчето се вдигна от масата, взе си крайщник хляб и тихо затвори вратата след себе си. Никой не го извика.

Тръгна по улиците с провлечени стъпки. Поиска отново да падне звезда… Звездата не падна… Такава радост не беше изпитвал никога досега. За миг го обзе страх… Ако се е излъгал? Поиска пак същото, даже прошепна на глас… Небето стоеше спокойно, безкрайно и тъмно… Поиска да вее вятър. Заслуша се. По-тихо край него никога не е било. Поиска да падне листо, да се мерне сянка, да изгрее слънце… Да се разсъмне, да се извие вихрушка, прилеп да зърне… Напразно, напразно…

Такова щастие го обзе, още не можеше да повярва. Поиска да се отвори прозорец, да светне лампа, да изскърца врата… Занемя цял в очакване… Миг, два или час минаха така… Разпери ръце, затича се презглава…

Далече, като от преизподнята, се мярнаха фарове на кола. Сянката на момчето нарастваше, нарастваше бързо. Их просто крещеше: „Искам да нямам сянка!“ О, тя не се отклони даже на педя от него. Срещу му реална и нереална летеше колата.

Их беше щастлив… За първи път нещо негово до отмаляване го болеше, само него болеше, единствено него в пространството между къщите… Мигът тръгна към вечността и вечността към мига…

Падна звезда… Чу скърцането на спирачките на завоя, после прошумоляха листа.

„Искам колата да спре! Искам да спре!“…

 

…

 

Но колата не спираше. Их още веднъж изпита непосилно щастие, че и той е като всички деца на тяхната улица. Че няма да се сбъдне каквото и да поиска, че никого няма да заболи, че нищо няма да се случи след едно само помръдване на устните му. Усмихна се, затвори очи, но без страх, без вина, без тревога в душата си. За първи път, откакто се помнеше. Сякаш бе неуязвим…