Иван Серафимов
Бране на слънчогледи

Никой не е докосвал цветенцето,

а ти го целуна!

Падна едно листенце,

разпиля се прашеца,

разпиляха се тичинките и цветовете…

Ти го целуна —

може би ще умре!

Няма такава нежност,

но има такова цветче,

което от ласка само

да диша ще спре!

Вик беше много странно момче. Винаги беше сам, странеше от децата, колкото и да го молеха да играе с тях. И в походката му, и в движенията на ръцете му имаше нещо много странно. Една особена тъга се излъчваше от лицето му, понякога като сянка се мярваше смях, но това беше само за миг. Достатъчно беше някой да зърне тези искрици смях и Вик ги сподавяше в себе си. Беше винаги добре облечен, от нищо не го лишаваха родителите му, беше много добър с всички, но почти не разговаряше с децата, в междучасията се измъкваше бързо със странната си като танцуване походка и заставаше в някой съвсем отдалечен ъгъл на училищния двор. Там рисуваше нещо върху асфалта или гледаше подир отлитащите или завръщащи се в небето птици. Децата не му се присмиваха, нито го мразеха за това, че ги отбягва. Те съзнаваха, че нещо много странно измъчва Вик, и само любопитството им растеше.

 

…

 

Всичко започна твърде отдавна, когато Вик беше съвсем малък. Беше пролет и птиците се учеха да летят. С филия в ръка, детето с часове гледаше гнездото на лястовичетата, разтревожената им майка, която ги избутваше навън и те с писъци и с безпомощно пърхане във въздуха прелитаха до първото клонче, на което могат да се закрепят крачетата им и по-леките им дори от въздуха телца. После отново литваха, правеха внезапни кръгове над шипковите храсти и нискостеблените японски рози, които цъфтяха в двора, блъскаха се в нежните черешови клони и тупваха безсилни и разтреперани на стъбълцето на двегодишната ябълкова фиданка, която беше разперила само две клончета настрани като ръце. Дръвчето се навеждаше почти до земята от тежестта на птичите телца, лястовичетата, починали си за миг-два, литваха с всичка сила към гнездото…

Вик отхапваше залък по залък и с часове стоеше така…

Внезапно от буренаците и избуялите напролет треви се понесе пронизително и остро цвърчене, майката излетя от гнездото и започна да търси падналото си птиченце. Вик се затича, нямаше нищо подръка и замери с хляба си промъкващата се гузно котка. Разрови тревите, безпомощното птиченце само се сгуши в дланта на детето. Вик го понесе внимателно към гнездото, лястовичката продължаваше да пищи от страх и да се стрелка между клоните на дърветата.

Защо пожела да го погали, ах, как не можа да спре ръката си, да я отдръпне в последния момент, преди да докосне крилцето на птичето… Видя, че то цялото се сгърчи от болка, занемя… Изведнъж се разсипа слънце, обля всичко наоколо със светлина, заискриха капките роса по листата на шипковия храст и розовите цветчета се свиха… Колко странно — ръката му оставяше белег! Сърцето на момчето занемя от тревога, удивление, страх, цялото се обля в кръв, заби с всичка сила… Вик притисна ръка до гърдите си, раздърпа ризката си и бавно допря дланта си в голата кожа. Искаше на себе си да направи белег… Но не, никаква следа не остана по леко замургавялата му от топлото пролетно слънце и вятър гръд… Може само така да му се беше сторило, може би лястовичето само да е ударило крилото си, когато е паднало на земята.

 

…

 

Чу протяжния глас на майка си. Застанала на стъпалата пред къщи, тя го викаше.

— Браво, изял си филията! — похвали го тя. — Как си раздърпал ризата си… — Погали го тя по косата и понечи да закопчае едно от копчетата.

Вик сгуши лице в ръцете й, едва сдържащ плача си, който беше готов да избухне и да го разтърси. Плач за птицата, плач за себе си, за целия свят…

Внезапно нещо се сети. Вцепени се от решителност и от страх. После повдигна ръката си бавно, внимателно, едва-едва, с безкрайна нежност допря дланта си до нежната кожа на майка си. Не разбра дали тя изпита болка, очите й бяха плувнали в сълзи от странната нежност на Вик, не, сигурно не я заболя, тя само дръпна ръката си, а там, където я беше докоснало момчето, се беше появило малко белегче, като от опарване. Кожата беше побеляла, после леко се зачерви и почти се сля с цвета на кожата на ръката, но и белегчето личеше съвсем ясно.

Вик вече не можеше, а и не искаше да спре своя плач. Цялото му тяло се тресеше, трепереха раменете му. Майка му продължаваше да го гали…

Тя не откри веднага белега. Вечерта чак на масата се загледа в ръката си, поразтри няколко пъти с длан мястото на белега:

— Сигурно съм се опарила, като съм готвила!

Вик не смееше да вдигне очи от масата, не поглеждаше никого, само ронеше трохи от хляба и дори не докосна яденето…

 

…

 

Момчето неусетно привикваше с всичко. Беше се уверил, че и така може да се живее. Измъчваше го само, че на никого не бива да каже, че с никого не трябва да сподели своята тайна. Белегът от ръката на майка му постепенно изчезна, но Вик и с нея не смееше да заговори за това. Странеше от всички, играеше само такива игри, в които не се докосваха ръката или тялото на друг. Не се гонеше с другите деца, не се криеше с тях… Постепенно свикваше…

Есента дойде и лястовичетата от двора и улиците наоколо отлетяха, отлетя и малкото птиченце, което беше паднало сред тревата.

Вик дълго ги гледа как се събират по жиците и небивал страх сковаваше сърцето му, че неговото птиченце няма да отлети. Но то летеше като всички останали, беше заякнало и радостно цвърчене огласяше простора…

Наближаваше началото на училищните дни, това тревожеше момчето, защото се чувствуваше по-добре само. Неговата тайна го измъчваше все по-силно.

В един такъв миг дойде Айя.

— Ей, Вик, защо си пак сам?

Момчето искаше да й каже, че не е сам, че само да докосне някого и той му става безкрайно близък и може за цял живот да го помни, но само с тъжна усмивка поклати глава.

— Искаш ли да отидем да берем цветя? — продължи Айя. — Хайде, моля те!

Вик тръгна на няколко крачки след нея. Цялото небе беше потънало в птици. Те бавно се носеха над момичето и момчето, като че ли цялото небе, цялата земя, всички треви и цветя, плодове и жита, облаци, хълмове, води и поля летяха на юг…

— Колко много птици! Във всяка частица от небето има птица.

Вървяха бавно, раздалечени малко един от друг, защото Вик се страхуваше да не я докосне неволно с длан. Малко говореха, гледаха птиците и бяха безкрайно щастливи.

 

…

 

В обятията си Айя беше обгърнала огромен букет цветя. Тя едва ги побираше с двете си ръце и продължаваше да бере.

Бяха навлезли в една изоставена слънчогледова нива и макар че беше есен, слънчогледите продължаваха да цъфтят, бяха с по-къси стъбла от обикновените, с по-малко цветове, но заедно в прегръдката на момичето, натрупани един върху друг, грееха със зноя и светлината на самото слънце, на самото небе… Понякога отделен стрък се откъсваше от ръката й, падаше сред пръстта. Айя береше нови цветове, не спираше, не се насищаше на стихналите в есенното поле жълти пламъци…

— Вик, набери ми и ти!…

Момчето се усмихваше. Наблизо се чуваше грохотът на есенното море, на нарастващите в пустотата и тишината вълни…

— Моля те, Вик, откъсни ми този слънчоглед. Ще си разсипя целия букет, ако протегна ръка до земята…

Момчето се поколеба, после едва-едва, с безкрайна нежност, допря върха на пръстите си до острите като езици на пламък листа. И в същия миг те се сгърчиха, посивяха. Сърцето му лудо биеше от тревога… недокоснатите от него листа продължаваха да трептят и да светят в мекотата на въздуха.

— Вик, Ви-и-и-и-и-к, какво им направи? — наведе се смаяна Айя над тях.

— Айя, на всичко, до което се докосне ръката ми, оставя белег! Не знам защо е така… Искам да кажа — до всичко живо… И може би всичко, което докосна, го боли…

— Вик, нима затова не играеш никога с нас и си толкова странен, толкова сам и вървиш винаги настрани, изчакваш другите, прибрал ръцете до себе си, извиваш се на една страна, за да не докоснеш никого?

 

…

 

Птиците продължаваха да летят с крясъци по небето…

 

…

 

— Сигурно е много страшно да не смееш до нищо живо да се докоснеш! — промълви Айя, притиснала слънчогледите до стихналите си гърди.

Опияняваше ги това безкрайно бране на слънчогледи, на зной, на тъга и на есен…

 

…

 

Те вървяха дълго през полето… От време на време Айя го молеше да докосне с ръката си неразпилелите се от вятъра листенца на полски мак или тревичка, разцъфтяло глухарче, което и без това вятърът скоро щеше да разпилее. Всичко се сгърчваше под ръцете му, изсъхваше…

— Само камъните и пръстта не се променят! — промълви внезапно момчето.

Птиците продължаваха бавно и безспир да летят над тях. Може би бяха минали час или два, може би много повече време беше минало, а птиците все летяха на юг и хоризонтът от край до край беше изпълнен с едва потрепващите им крила и бързите им мигновени сенки.

Една от птиците долетя съвсем ниско, след нея друга, още една, може би не им стигаха сили… Кацаха по тях, сгушваха се на гърдите им…

Айя извика с безумна радост в гласа:

— Виж, кацат сами по нас. Ето тази на тебе. Вземи я в ръка, Вик! Вземи я в ръка!…

Вик тъжно поклати глава, замръзнал неподвижно на мястото си, разперил ръце встрани, за да не се докосне до тях птицата с удрящите го по гърдите и раменете крила.

— Не смея! Ще я боли. Ще й остане завинаги белег.

Айя крещеше:

— Птиците ще политнат, Вик… Погали само една от тях. Може повече никога да не се върнат.

— Не бива, Айя, ще я боли!

 

…

 

В същия миг птиците отлетяха, събраха сили и се издигнаха нависоко в небето, намериха своето място в ятото и постепенно се сляха с другите птици.

— Вик, хайде да тичаме подир тях, до края на земята да тичаме!

Без нищо да кажат повече, двамата полетяха през равната пръст. Слънчогледите се разсипваха по земята, но момичето вече не мислеше за тях. Един по един стръковете се изплъзваха неусетно от ръцете й и оставаше дълга следа от слънчогледи след момичето и момчето… Когато и последният стрък падна в пръстта, Айя разпери ръце щастлива и волна… Вик едва я догонваше. И той беше така щастлив, така радостен, така волен. Нищо не му тежеше… Сърцето му радостно биеше. А в небето продължаваха да летят птиците…

 

…

 

Под тях отекваше грохотът на морето. Айя се спускаше по стръмния песъчлив бряг, камъните се разсипваха под нозете й, политаха надолу, повличаха подир себе си други… Птиците се изнизваха във вериги далеч над вълните.

Вик почти беше достигнал морето, когато един къс скала се откърти и полетя към онемялото тяло на момичето. Той направи само едно движение, дори не крачка, тялото му се изви и заслони прилепналата към почти отвесните скали Айя.

Усети удар, стори му се, че небосводът се срути и всички птици потекоха като порой през очите му. Някаква болка се вмести в гърдите му. Там, където по-рано имаше само тревога, страх и тъга. Почувствува се още по-волен, още по-щастлив, още по-радостен. Айя нежно вдигна тялото му, Вик се подпря с ръка и се премести на по-равно място. Момичето внимателно погали с ръка челото му.

Вик беше щастлив. В един къс от небето продължаваха да летят птиците.

— Не биваше, не биваше заради мене, Вик!

— Исках да ти подаря нещо, без да те докосвам. Толкова много исках!…

— Ти ми спаси живота!

Вик беше опрял главата си на коленете на Айя, усещаше топлината на тялото й, свелата се над него нежност, готова цяла да го обгърне и побере в себе си.

Замечтан, изведнъж Вик се усмихна:

— Ако се върнат птиците, ще помилвам една от тях, дори да я заболи!

Плач разтърси нежното тяло на Айя. Косите й се посипаха върху лицето му и като в просъница момчето чу:

— Целуни ме, Вик!