Иван Серафимов
Предупреждението

… Изведнъж всичко започна

да се стреми към рождение —

гръмотевици нейде тътнат

и пробождат пръстта растения.

Ветровете цвета оплождат

на дърветата едновременно

и реките край теб преливат,

чезнат мрачни съмнения!

Ти си пустинята, във която

всичко е много нужно —

житното зрънце, водата,

живата твар, влечугото!

Миг не знаеше защо бяха нарекли тази планета Съвестта на вселената. Никой не можеше да му обясни точно от къде идваше името й, всичко загадъчно, тайнствено, свързано с нея, и най-важното — защо няколко поредни експедиции дотам не се завърнаха. Шумът около случая беше огромен. Изказваха се хипотези, че на тази неведома, странна планета беше единствено красотата. Красотата като материя и чувство, като движение, начало и край. Тя се раждаше и умираше сякаш в себе си и чрез себе си и на неотменимото си движение напред подчиняваше всичко. Миг усещаше красотата направо с вътрешностите си — никога не си бе помислял, че красотата може и така да се възприема. Някакви бавни томителни ласки преминаваха през тялото му, сякаш реките, тежките пясъци течаха с цялата си безкрайност и с целия си товар през него. И точно в този момент изпита за първи път страх. И премала от щастие. Знаеше, че му стига за цял живот, че изпита всичко възможно дотук.

Беше съвсем млад, почти дете. С онази упоритост и святост на характера, които се оказаха решаващо условие, за да го изпратят след няколкото безследно изчезнали експедиции до Съвестта на вселената… Всъщност това беше сломяващата материализирана красота, красотата в тази форма и вид, в които не съществуваше другаде или нямаше сетива, способни да я осмислят така. Не се е родил човешки опит, който може да си я представи такава.

„Няма нищо по-жестоко от красотата!“ Миг се изуми от нелепостта на тази мисъл, тя го прониза внезапно, но той имаше чувството, че винаги е знаел това. Тук красотата се разрастваше непрекъснато и обземаше всичко. Пространството, облаците, водите, тревата. Направо се трупаше, смазваше го. Той беше единствената опорна точка на нейната тленност или нетленност, единствено със своята детска душа трябваше да я осъзнава. И непрекъснато да я забравя. А това просто е невъзможно, никой на този свят няма такава сила. Усещаше още в гърдите си задъхването от възхищение пред всяка промяна в пространството, чуваше шепот вместо думи, спираше дъхът му на устните. Усещаше забавеното си и трудно дишане, щастието…

Само си помисли всичко това и видя изведнъж как цялото пространство наоколо почна да тътне, да се променя, да засиява с нови причудливи и неописуеми цветове. Кафявата пръст стана бяла, облаците ръждивозлатни, дърветата — сини…

Красотата на всичко наоколо го разтърсваше. И най-странното — не оставаше нито секунда една и съща. Нищичко — нито тичинките, нито прашецът в чашките на цветята оставаха същите. Живееха по хиляди, милиарди начини, с милиарди нюанси и нито веднъж хармонията в това, което потъваше в очите на земния човек, не се разрушаваше. Съградена с удивителна простота, от най-светите и предвечни неща — светлина, сянка, вода и суша, облаци и дървета, трева, камъни, пръст. Растеше, всяка минута ставаше едно непосилно изпитание на неговите преливащи от щастие сетива — да гледа, да гледа безкрай. Тялото му се тресеше, но не загубваше нито частица от разсъдъка си, без да стихва възхищението му. Без да рухва от изнемогата си напълно, без да може да се разсипе цялото негово същество на прах, вятърът да го разпилее, както би му се искало хиляди пъти до края на тази история. А и подир това…

…

Миг разбра, че във всяка промяна в пространството, в самото въздействие на красотата има и нещо негово. Че започва от него. Че негова мисъл, движение, тръпка преобразяват нещата: поляните, планините, небето, водата. Той създаваше красотата и тя в същия момент още по-трайно си отмъщаваше. Връхлиташе върху тялото му, врязваше се в зениците, вдишваше я с дробовете си. Искаше чрез него да се осъществява непрекъснато.

Миг си спомни внезапно защо е тук…

Разсипаха се пера на птици като захвърлени от човешка ръка в някаква част от пространството късчета пух…

Миг много добре разбираше какво се е случило с другите преди него…

Появиха се нови сияния около меките обли хълмове…

Мисълта за бягство оттук го прониза като нож. Изпита страх и вина…

Изведнъж птиците започнаха да се множат с всяко махване на крила. Всяка от тях ставаше двойна, двете ставаха четири, четирите — осем… Пред очите му, във въздуха… Изведнъж сякаш в стремежа си да летят, късаха от себе си точно половината.

Притисна с ръка сърцето си. Искаше да забави дишането си, да спре едно дихание, което от красотата и неизтощимостта на живота тук се превръщаше в болка…

… Внезапно цял облак глухарчета се посипа в краката му. Избуяваха мигновено, цъфтяха, разсипваше се пухът от стъбълцата им, оставаха голите пъпчици на върха. После никнеха нови растения, разпростираха се навсякъде.

Сърцето на Миг лудо биеше. Задъхано, ще се пръсне…

Потекоха алени облаци към хоризонта…

Тежки, огромни дървета замахаха клоните си, после бавно се изтръгнаха от земята, с пукот се късаха корените им, ронеха се бучици пръст. После едно след друго дърветата се устремяваха в небосвода. Летяха бавно, в една посока, полюшваха клоните си, листата потрепваха. Далече, далече… Смаляваха се съвсем, някакви черни забрадки в дъното на небето, като пометени от вихрушка гарвани. Сенките им се мятаха по земята и всичко, което докоснеха, се променяше, засияваше или повяхваше, но красотата като лавина растеше навсякъде. Сякаш се трупаше в пространството, засипваше самата себе си и избуяваше от преспите — могъща и неудържима…

Миг съзнаваше, че всичко това се стоварва със страшна сила върху капките кръв във вените му, върху всяка глътка въздух, която вдишваше с дробовете си. Засяга тялото и душата му. Къса от нея и със стократна сила се връща обратно. Стоварва се върху него, както върху всичко наоколо, за да затрепти още по-силно — неизтощима и яростна…

И точно тогава се откъснаха от земята заедно с коренчетата си стъбълца на треви и цветя, бледи, едва изправили се фиданки. Летяха като ята в пространството, изпълваха всичко.

И се движеха, променяха се, политаха нанякъде, късаха се мъчително бавно от почвата, после с листата или сянката си се докосваха до земята и се превръщаха в нещо друго, засияваха с нови, невиждани досега цветове.

…

Красотата се трупаше, като че ли самият въздух набъбваше и растеше, увеличаваше се многократно, раждаше се от само себе си, от всяка своя частица, капка…

Не избягаше ли, го чакаше смърт, най-красивата, най-жестоката, най-страшната, която човек може да си представи. Колкото и млад да беше, сърцето му нямаше да може да издържи. Красотата на планетата въздействуваше върху сетивата му с такава сила и такава власт, с каквато нито една мелодия, нито едно стихотворение, мито една картина не са му въздействували. Първична, дива и безпощадна тя нахлуваше в същността му като в катедрала и продължаваше да ехти там или да свети, докато нова тема или мотив, нов цвят или звук тласнеха кръвта в тялото му, ударите на сърцето му още по-бързо към самото начало или край на всичко.

Чувствуваше всяка частица от себе си, сърцето, диханието, мислите си като разпръснати в тръбичката на калейдоскоп стъкълца и някаква трескава детска ръка ги преобръща в различни посоки. Те се разсипват, политат нагоре или надолу, но от тях непрекъснато се получава нова, завършена и чудна картина, с различни цветове, светлини, гласове и звуци.

…

Красотата се трупаше непрекъснато. Затвори очи. Дори ги притисна с пръсти, разтри внимателно слепоочията си. Не искаше да вижда нищо повече. Тогава започна да расте грохотът на водата, звуците на отронени капки отекваха в каменни пещери, сливаха се с шепота на щурчета в летни нощи, звучаха ведно в някаква проста и тъжна до изнемога мелодия. Камбанките на цветята, разлюлени от вятъра, дълго и светло ечаха в ушите му… Струваше му се вече, че полудява…

Трябваше да избяга. Длъжен е да се върне и да предупреди хората на Земята…

Няма да може дълго да издържи. Всяко забавяне вече бе гибелно…

С камък направи една драскотина на ръката си, за да върне болката реалните измерения на нещата, да го отблъсне от красотата, да го тласне нанякъде… Алена струйка кръв бавно се спусна надолу. Капките падаха върху топлата пръст. Като от обрив, от тежък пожар листата на тежки дървета ставаха жълти, но не падаха, не се сгърчваха на земята както през есента…

Болката не му върна нищо, не му помогна. Красотата на съзряното не помръкваше, не затрупваше нищо прежно, не свършваше. Той не можеше да я спре. Да я забрави дори. Красотата на всичко наоколо щеше да го разтърсва, докато от лудото биене на сърцето, трудното дишане от вълнение и от щастие нещо в него не се прекъсне, безсилно пред огромния й товар. Сърцето му се свиваше и разпускаше, голо, само като новоизлюпена птица пред безкрайността на материалния свят. Пред сушата и водата!

…

Красотата не може да умъртвява както пространството и времето. Поне красота като тази — всесилна като самото творчество. Тя винаги ще избликне отнякъде, ще обземе всичко и ще го подчини на себе си. Миг осъзна, че с нито едно свое движение не може да я спре, да я забави. Той не издържаше повече на нейните тласъци, на необратимостта й.

Помисли само: колко сетива има човек? Може би седем пъти ще трябва на себе си да посегне… Засмя се. Завя силен вятър. Миг потръпна от хлад. Цветовете наоколо започнаха да се сливат. После бавна синя светлина заля всичко.

Няма нищо по-жестоко от красотата за този, който сам я създава. Или не тя, а самотата, неизразимостта и понякога, нейната несподелимост. Усещането за нея, преди още да се е родила, и как нараства в теб и чрез тебе… Страшно е…

…

Най-трудното беше с очите, последните сетива, на които посегна. Сякаш всичко беше загубено завинаги. Навеждаше изнуреното си лице към гърдите, извиваше се с цялото си тяло, но не можеше да натисне с пета издадения бутон върху пода на кораба, който щеше да включи двигателите и откъсвайки се от тази планета, да полети обратно.

Красотата продължаваше неизтощимо да тътне в него.

…

Вече летеше обратно. Само че нито можеше да напише, нито да прошепне, нито да нарисува или наподоби с нещо ужаса и щастието, които изпита и които бавно стихваха в душата му.

Щеше да предупреди хората на Земята, но за какво точно, не знаеше…

…

Всичко в този разказ е измислица от начало до край. Истина е само това, че на космодрума за далечни космически полети в слънчогледовите ниви край Арл през лятото на 2468 година се приземи непокътнат космически кораб и единственият човек, който бе в него, застана пред очите ни ням и безмълвен, с разкъсани и празни до лактите си ръкави, нечуващ ни дума и извръщащ празните си очи надясно и наляво, ориентирайки се за мястото на говорещия единствено по движението на въздуха и докосналата се до лицето му струя.

Някой от нас бавно запали цигара и я постави внимателно в пресъхналите му и попукани устни…