Людмила Стоянова
Нашият свят? Светът, в който живеем, бихме искали да живеем или в който ще трябва да живеем?…

Съставителите на предлаганата антология са целели с подбраните от тях разкази да дадат възможно най-богата представа за главните идейно-тематични и стилистични търсения в научната фантастика на ГДР. Сборникът откроява няколкото водещи сюжетно-тематични типа: разказите за космически пътешествия, фантастичния детектив, прогнозиращата фантастика, фантастиката с диаболични ефекти… Всъщност повечето от включените творби не претендират за абсолютна жанрова чистота и често прескачат границите на други разновидности на кратката проза — философската притча, психологическата новела, приказката…

Броят на участниците е сравнително скромен. В същото време кръгът на проблемите, уловен във фантастичния им обектив, е необикновено широк. Мнозинството от авторите са сравнително млади хора, така че антологията фактически ни дава поглед към една нова, съвременна картина на нещата. Като цяло тя свидетелствува за увлечението на младата научна фантастика на ГДР по новаторски форми и средства, по една нова стилистика и техника на писане и не на последно място издава стремежа за един надхвърлящ конвенциите на жанра, углъбен, философски поглед към човешките стойности и отношения.

Младите ясно си дават сметка, че с описание на блестящата наука и техника на бъдещето и с главозамайващи космически пътешествия и авантюри е трудно да удивиш съвременния читател. Актуална и съдържателна трябва да бъде самата творческа мисъл на писателя, в противен случай никакви сюжетни трикове и фантазни чудатости не биха могли да помогнат. Неслучайно новата генерация фантасти предпочита да рисува персонажите на някогашната приключенска фантастика като обществени същества, много различни от предишните клишета за героя. А също и увлечението у утопичните персонажи да се влагат заимствувани от високата литература ценности: характер, драматизъм на индивидуалната съдба, емоционален живот. Налага се образът на един нов герой, преживяващ своята авантюра в нелишен от обществени конфликти бъдещ свят, в който ние впрочем с удивление откриваме чертите на нашето собствено време, естествено ретуширани със средствата на ироничната парабола и гротеската, както е направено това във „Фа и Тво“ на Й. и Г. Браун и в „Стъкления град“ на Кл. Мьокел.

ЙОХАНА БРАУН (род. 1929) и ГЮНТЕР БРАУН (род. 1928) живеят в Магдебург. Преди да стане професионален писател, Гюнтер Браун работи като аптекарски помощник, редактор и библиотекар, а Йохана е стенографка, секретарка и репортерка. От 1955 г. двамата се ориентират изцяло към писателски труд. Дебютът им във фантастиката са два кратки разказа от 1966 и 1967 година, но истински ангажираното им участие в развитието на жанра е от 70-те години. Така че независимо от по-дългия им стаж в литературата и те принадлежат към ревизиращата естетическите вкусове нова вълна във фантастиката на ГДР.

Сатиричните си фантазии двамата пишат винаги заедно. В повествователния им маниер — едновременно мечтателно-лиричен и хапливо-ироничен, личи школовката у Е. Т. А. Хофман и Жан Пол. Днес семейство Браун са водещите писатели фантасти в ГДР, а книгите им са преведени в много европейски страни. Читателите и критиката в ГДР оценяват по достойнство още първия им фантастичен роман — „Грешката на Великия Чародей“ (1972) — колаж от научна фантастика и романтична приказка.

Опитни и можещи прозаици, семейство Браун сравнително бързо се утвърждават върху новото за тях жанрово поле. Стилът им е много личен, техен, не може да бъде сравнен с нищо в научната фантастика. Меркур Ердензон, героят на следващия им антиутопичен роман, е човек със самостоятелно мислещ, неконвенционален ум. Сатиричният елемент, който у Браунови е винаги със съвременен адрес, доминира и в сравнително по-новите им романи „Зловещите явления на Омега XI“ и „Конвива Лудибундус“ (1978).

Тематично доста разнообразни, но идейно близки до романовите им фантазии, разказите от „Липсващият фактор“ (1975) иронизират усилията с технологически и административни „патентовани“ решения да се отстранят житейските противоречия и да се постигне вечна хармония. Оригинален по форма е следващият сборник на двамата автори — „Утофант“ (1981). Решен е като вестник от бъдещето, съдържа статии, съобщения, интервюта и репортажи от… третото хилядолетие. И тук основен, повтарящ се мотив е протестът срещу предоверяването на техническия прогрес, призивът за независимо мислене и повече хуманност.

Разказът „Фа и Тво“, с който Браунови са представени в настоящия сборник, е насочен срещу сектантската едностранчивост, с която често сами по себе си разумни идеи се прилагат в обществената практика, за да се стигне до болезненото им хипертрофиране. Зад иронизирането на човешките нрави в бъдещето личи причастност към чувствата на нашия съвременник, изпитващ натиска на недоказани модни понятия и тенденции.

Още една, по-млада семейна двойка — АНЖЕЛА (1941) и КАРЛХАЙНЦ (1950) ЩАЙНМЮЛЕР — от 1980 г. работи заедно в полето на фантастиката. Анжела е математик, а Карлхайнц — физик и доктор на философските науки. Дисертацията, която той защитава, е с респектираща тема — „Машинната теория за живота. Философски проблеми на биологичния механизъм“. След защитата е привлечен за научен сътрудник в Академията на науките на ГДР, където се занимава с моделиране на екосистеми. Има много публикации в местния и чуждестранния научен печат.

Съвременната природонаучна образованост на двамата Щайнмюлер, богатото им въображение и лекотата, с която разказват, са повод за появата на ред забавно-авантюристични и същевременно социални и философски съдържателни научнофантаетични творби. Първият по-крупен резултат от съвместния им труд — космическата утопия „Андимон“ — се появява през 1982 г. Следват космическите фантазии от сборника „Наклонени прави“

(1984) и една биография на Чарлз Дарвин (1983). Характерни за разказ в аческия им маниер са неочакваните сюжетни поврати — те идват точно тогава, когато читателят вече си мисли, че е предугадил развръзката. „Под черното слънце“, разказът, с който участвуват в сегашната антология, добре илюстрира тази стилова особеност, както и органичното им чувство за фантастичен детайл.

В романа „Андимон“ се описват първите стъпки на едно утопично общество, началото, когато се градят основите, когато все още нищо не е категорично очертано и когато идейните планове търпят неизбежни корекции. Търсейки формулата на своя съвместен живот, героите водят разгорещени диспути и непрекъснато се разделят с еуфоричните идеали, залегнали в първоначалните скици и планове. Младото общество губи много от своите априорни илюзии, от нахвърлените със замах върху хартията проекти. Но то не се отказва от хуманните и демократичните цели и тъкмо затова, без да го знае, поема по отъпкания от човечеството в хилядолетната му история път — неусетно утопията е навлязла в реалността.

Романът разисква и друг парлив проблем на съвремието — напрежението между човека и хипертрофично развилата се техника. Дали задачата на техниката е да спести на човека всеки труд, всяко усилие, всеки горчив опит, носещото болка познание — питат авторите на „Андимон“. Отговорът им е недвусмислено отрицателен. Та това би означавало той самичък, доброволно да се лиши от живот. Човек може да бъде щастлив само като деятелно същество. Контактът с окръжаващия ни свят означава не само натрупване на важен екзистенциален опит, но и поражда всички ония емоции, които правят живота съдържателен, богат и достоен.

Сходни проблеми поставят впрочем фантастичните разкази от „Стъкленият град“ (198!) на КЛАУС МЬОКЕЛ. Те илюстрират нарастващото настроение срещу привидния рай на един автоматизиран живот, срещу безпроблемността, охолството и излишествата, които предлага той. Новата научна фантастика на ГДР въобще воюва яростно против консуматорската представа за свръхтехнизираното бъдеще. Тя ни препраща към идеята за свободно творящия човек като мярка за смисъла или безсмислието на всеки технически напредък. Сваля утрешния човек от трона на почти божественото му техническо всемогъщество и му отрежда място в един свят, изискващ дела, активна жизнена позиция.

Класус Мьокел е роден през 1934 г. Учи в техническо училище, а следва романска филология. За кратко време е асистент в Университета в Йена, сетне става издателски работник в Берлин. Като редактор има големи заслуги за запознаване на читателската публика в ГДР с постиженията на модерната френска литература. Заслужават внимание и силните му изяви в трудното изкуство на превода — превел е направо или от подстрочник творби на М. Марсо, П. Неруда, Евг. Евтушенко… От 1969 г. е на свободна писателска практика. Автор е на един исторически, един битово-психологически и няколко криминални романа, а също и на два тома сатирични стихове.

Новелата „Стъкленият град“ е гротескова снимка на опасното раздалечаване между генериращия идеи център и реализиращата ги провинция, иронична картина на онзи рецидивен йерархизъм, който фактически означава изолация, непознаване на действителното положение на нещата „долу“, безстрастно бюрократично администриране, далеч от реалните проблеми на обикновените хора.

Мьокел поставя героите си в утопична „лабораторна“ ситуация, за да открои по-релефно възможностите на социалната структура, както и социалната съдба, която нашият съвременник си подготвя. А тя зависи от това, какъв избор ще направи той за себе си. Дали ще остане пасивен обект, приложна точка за действуващите в обществото сили, или ще се прояви като субект на историята, активно противоборствуващ на негативното, на студения технократски рационализъм, противопоставящ му своята гореща човешка представа за истина, обществена справедливост, етична норма. И най-важното — едно диалектическо разбиране за нуждата от динамично преустройство на остарелите, щаблонизирани и вече консервативни ценностни понятия, идеи, отношения.

И друг един всепризнат майстор на гротесковопародийната фантастика в ГДР — ГЕРХАРД БРАНСТНЕР — също идва в жанра Science Fiction от „високата“ литература. Тамошната критика го представя така: „Бранстнер е изучавал философия, това се вижда, но то не ни безпокои, защото в неговата философия няма нищо сухо-академично, тя е весела, често полемична и почти винаги с практически еквивалент.“

Авторът на артистичните фантазии в „От небето нагоре“ е роден през 1927 г. Следвал е философия в Йена и Берлин. След дипломирането си е университетски преподавател, после издателски работник, а от 1968 г. минава на свободна писателска практика. Творческото му дарование е удивително многостранно. Започва като автор на афоризми и кратки анекдотични разкази още в 1959 г. През 60-те години има няколко любопитни изяви в криминалния жанр. Едновременно с това пише стихове, драми, либрета и текстове за песни, сценарии, литературна критика…

С ведрия си хумор утопичните романи и фантазии на Бранстнер, едновременно забавно-комични и философски-омъдрени, откриват нови естетически перспективи за научната фантастика на ГДР. Сред по-мащабните му изяви в жанра заслужава да споменем романа „Пътуване до звездата на Крилатите“ (1968), разказ за бурното и весело пътешествие на един смешен космически екипаж до онова утопично райско място, дето, избрало веселието за свой стил на поведение, заето с изкуство и наука, някакво друго човечество живее в щастие и мир. Утопичните анекдоти в една от следващите книги на Бранстнер — „Астрокрадецът“ (1973) — обединяват влечението му към хумора и влечението му към фантастиката, а в романа „Звездният кавалер“ (1976) писателят се връща към философската идея на „Пътуване до звездата на Крилатите“: Вселената (т.е. животът) следва да бъде реконструирана върху естетически принцип. Отново едно космическо пътешествие е повод за гореща морална дискусия и иронична преценка на човешкото.

В трите разказа от сборника „Недискретният робот“ (1980) централна фигура е някакъв електронен веселяк, чието задължение е да регулира извънредните произшествия на Земята. Човешките конфликти, стоящи зад техническите аварии, са онова, което всъщност интересува Бранстнер.

Всеки четвъртък неколцината космически ветерани от цикъла разкази „От небето нагоре“ (1974) си „припомнят“ (всъщност измислят, съчиняват) случки от своята младост, преминала по космическите трасета. Трудно е да отличиш истината от лъжата в техните истории. Над всичко доминират вицът, буфонадата, смехът. Пародирайки весело жанра, строгите му правила и канони, и тук Бранстнер едновременно развлича, забавлява и дискретно внушава философската мъдрост, поуката. В космическите небивалици, разказвани от скучаещите в орбиталния си пансионат герои, сме склонни да улавяме далечен отглас от фолклорните приказки за надлъгвания, нещо от Лемовия космически хумор в „Кибериада“… И веднага след това сме готови да спорим със себе си. Та това са ярко физиономични Science Fiction — пародии, дело са на впечатляващ, много характерен авторски почерк.

Поместените в антологията разкази на Герт Прокоп и Ролф Крон предлагат възможност да проследим и отделни страни от развитието на фантастичния детектив в ГДР. У Прокоп е очевидна склонността да развива жанра по посока на социалната сатира, а Крон, запален по стила „ретро“, насища фантастичния детектив с диаболични елементи, превръща фантастичното в синоним на загадъчното, непознаваемото, ирационалното.

ГЕРТ ПРОКОП е сред най-ценените автори на криминализирана фантастика в ГДР. Книгите му излизат във високи тиражи и са преиздавани по няколко пъти. Роден е през 1932 година. Учил е два семестъра в Академията за изящни изкуства в Берлин, след което работи като журналист и кинодокументалист. На свободна практика е от 1971 г. Написал е много книги с приказки за деца и няколко криминални романа. Първият му сборник с научнофантастични разкази „Кой краде крака?“ излиза през 1977 г. Подзаглавието е „Криминални истории от XXI век“. По примера на големите майстори на жанра и той въвежда образа на невероятно талантлив и честен частен детектив, който практикува знанията си в САЩ, борейки се срещу големите и малките престъпления на едно разлагащо се общество. За симпатичния самотен Тимоти разкриването на истината за извършеното злодеяние е преди всичко въпрос на морал. И най-заплетените си случаи той решава, разчитайки само на необикновения си партньор — демодирания компютър „Наполеон“, на изключителната си интуиция и на доброто уиски.

В разказа, дал заглавие на сборника, криминалната интрига отвежда към жестоката конкурентна борба между големите концерни, разгалва цинизма, агресивността и жестокостта на бизнеса. Щекотливата фантастична история прераства в сатиричен портрет на един абсурден свят с машинизираното, роботоподобно съществуване на хората в него, с жестоките му екологични кризи и с тоталното шпиониране на всичко и на всеки.

Със сравнително най-малък стаж в жанра е РОЛФ КРОН (род. 1949), физик по образование. Участвувал е в двете антологии на научнофантастичния разказ на ГДР от 1975 и 1976 година, публикувал е също в алманаха „Лихтяр“. („Светлинна година“). Две са любимите му теми: пътуване във времето, деформации на времето и паралелните светове е едната, а другата — проблемът за идентификацията на очовечените роботи и на роботизираните хора. Заедно с увлечението му по научната фантастика върви и увлечението му по историята, плод на което са излезлите досега два романа; „Гробът на легионите“ (1977) и „Лабиринтът на Калисто“ (1982). Ако първият е все още в границите на традиционната историческа белетристика, то вторият съдържа силен фантастичен, по-точно историко-хипотетичен елемент. Най-новите разкази на Крон още по-явно свързват история и научна фантастика.

Сборникът „Чужди звезди“ (1979) на ЕРИК СИМОН е поредното свидетелство за успешния десант на ироничното и сатиричното начало във фантастиката на ГДР. Симон не крие, че играе с каноните на жанра, насища типичните научнофантастични ситуации с актуален критичен подтекст, атакува характерни рецидиви на обществената практика. Любителите на научната фантастика у нас впрочем познават характерните особености на авторския му почерк — негови разкази са излизали в библиотека „Галактика“. Любопитно е, че като издателски работник в Берлин Е. Симон още през 1978 г. става инициатор и организатор на издаването на представителна антология на българската научна фантастика в ГДР.

* * *

Читателят, взел в ръце фантастична книга, е вече съгласен да съблюдава „правилата на играта“. Готов е например да се премества на всякакви разстояния във времето и пространството, да приема доверчиво най-дръзки, максималистични научни, технически или социологически допускания срещу възможно най-скромен доказателствен материал. Той лесно се съгласява с явния схематизъм и с условността в изобразяването на характерите и обстоятелствата, не търси дълбоки и изтънчени душевни изживявания, нито особено стилово изящество, но затова пък твърдо знае какво е в правото си да иска и да очаква: той непременно трябва да бъде направен съучастник в размишленията на автора върху съдбата на човечеството, върху глобалните проблеми на неговото бъдеще и настояще. Подобни размишления — даже и най-сложните — трябва да бъдат облечени в живописна художествена форма. Ето защо в научнофантастичните произведения е така важен сюжетът — напрегнат и завладяващ, имащ в основата си задължителна събитийна динамика, драматични приключения и авантюри или пък дълго и умело прикривано обяснение, разгадаване на фантастичната тайна.

Успехът или неуспехът на една фантастична творба често зависи от това, доколко строго са съблюдавани закономерностите на жанра. Разказите, включени в сборника, който е пред вас, са най-доброто доказателство, че фантастите на ГДР нямат проблеми в това отношение. Те великолепно владеят правилата на научнофантастичното и затова понякога се одързостяват да ги шаржират. Но нали всички са получили ценни уроци по иронично-фантазно сюжетостроене в голямата школа на немските романтици…