Иван Мариновски
Тотемът на поетите

Сега пак трябва да спра на брега на реката и да прекарам някак безсънната нощ, както стотици пъти преди това. Рогозката е прокъсана, та лежа все едно на пясъка. Отгоре на всичко съм гладен — колко храни къшей царевична питка, подхвърлена по милост? — и едва дочаквам утрото. Ето го: слънцето наименува пространството под, над и пред себе си с докрай розова дума „изгрев“.

Долу пред храма скоро ще почне да се тълпи народ, достатъчно е да се измъкна от храстите и да се уверя, че са там — мъже, жените водят и децата си. Блъскат се и сочат входа на храма.

Излиза първожрецът, не е предишният, както и хората, много време е минало, сигурно са внуците на предишните, затова не ги познавам и те не ме познават. Само жрецът ще се сети кой съм, за мен пише в свещените му книги. Той е сух старец, лицето му — нашарено с жилки и дребни старчески петна като семки от смокиня. Вдига дългите си ръце и възвестява, че е избрал за тотем котката, защото тя била ловка, бърза и лукава и имала девет живота, щяла да ги прелее в мъжете и тогава те спокойно можели да тръгнат срещу хетите. Щели да вървят на север, да спечелят нови земи и роби, от хетите ставали добри роби… Щели само да вървят на север и да помитат крепост след крепост и нямало да се намери сила да ги спре.

Говори тежко и убедително, хората като пред очите си виждат несметните богатства на хетите. Тъй е вещ в риториката, че мъжете размахват войнствено копия, един върти късия си меч, сече жестоко въздуха — наистина вижда хети наоколо и е безмилостен.

Омръзнали са ми тия обреди за обявяване на котката за свещена и неприкосновена, продължават ужасно дълго. Накрая тълпата всякога изпада в екстаз, просва се по очи на земята, коленичи, покланя се сякаш души пясъка.

И тези не правят изключение, дори са по-ревностни. Може би утре, а може би още днес ще тръгнат срещу хетите.

Оставям рогозката до палмата, няма да ми трябва повече, но нека я намери някой и си постила нощем върху студения пясък. Проправям си път през навалицата и се приближавам до храма. Каквото ще последва ми е познато, сигурен съм и как ще свърши.

— Жрецо, — питам — защо избра за тотем котката? Нима нейната ловкост, бързина и деветте ѝ живота са по-ценни качества от силата и добротата на мъжете край мен, от красотата на техните жени или от усмивките на децата им?

Първожрецът е спокоен, когато отвръща:

— Тълпата не може да бъде тотем, не може да бъде свещена. Кой ще умира в боевете с хетите?

Аз ли не знам как да разруша неговото лъжливо спокойствие?

— Тогава обяви за тотем хетите.

— Той е неверник! — Диплите на широката му дреха се поклащат, напомнят разпален огън. — Предайте неверника на огъня!

Хващат ме, повеждат ме към жертвеника, зидан от дълги и тежки като този летен ден камъни. Въжето, с което старателно ме овързват, е кораво, прежилва глезените и китките ми.

Докато струпват кладата под мен, ми остава време да се сбогувам — с кого? С деня, с финиковите палми, с мътния разлив на реката, с онова фламинго на брега, топлещо се на розовата жарава на перата си…

Времето за сбогуване свършва. Винаги е по-кратко, отколкото очаквам. Палят кладата. Тъй познато ми е припукването на разгарящите се дърва. Струйките дим бавно ме обграждат, след малко ще ги сменят пламъците.

Хората стоят около кладата в плътен обръч. Ненавиждат ме — питам се дали всички, питам се кога най-сетне ще се уморят от ненавист, защото това е цената на моето стотно изгаряне тук, да се уморят да ме ненавиждат и да ме горят и да стигнат до милост към мен и към себе си. Търся да видя поне в един поглед въпрос: ами ако този нещастник е прав?

Гледам, додето пламъците ме понасят на изток.

Пътят ми е дълъг и в мрак, но не мога да го сбъркам. Спускам се на високото плато, брадясало с гъста трева, и вече съм в страната на свещените крави, кобрите и кастите. Пресичам платото, всеки път го пресичам на изток и в подножието на сивите канари съзирам колибата. Ехей, викам, никой не се обажда и надничам вътре. Два опушени камъка правят огнището, друго като че ли няма, ала усещам нечие присъствие. От тъмните ъгли се отделят две сенки, на светлото ги разглеждам: наистина сенки, тъй са изсмукани от глада. Мъж и жена. Какви са на предишните стопани? Роднини? Потомци? Натрапници? Или техните още по-измършавели сенки? Косите им са прави, черни, падат надолу сякаш честите тропически дъждове продължават и сега да текат невидими по тях. Боязливи са — от най-ниската каста. Гледат в земята и не смеят нито веднъж да вдигнат очи. Нарочно ги питам, за да чуя гласовете им, но те безгласно ми посочват пътя към храма.

Отвън този храм е изящна пагода, лека като книжен фенер, зелена като леса наоколо. Отвътре е немислимо съжителство на каменна бърлога и благородни метали. Вони непоносимо, чак блясъкът на храмовите реликви мътнее от пълзящите влажни изпарения. Главният жрец е много едър, същински гигант в сравнение с дребната раса на своя народ. Заварвам го в неподвижната поза на съзерцание и унес.

Той знае за моето пристигане. Прочел го е в свещените книги на своите предшественици и знае. Преди няколко дни е обявил, че боговете са му дали знак: големият неверник идва и сега, понеже идвам, ще мине за пророк. Екзалтирани тълпи прииждат насам, трупат се, задушават се от тежката смрад на пот и кравешки тор. Чакат появата ми и когато се задавам, ми правят път, отдръпват се от мен сякаш съм прокажен, сякаш съм убиец на свещени крави и поругател на боговете им.

Главният жрец остава неподвижен. Той не знае какво ще кажа и как ще постъпя. Колкото пъти минавам оттук съм различен, макар че по същество питам едно и също.

Сега нахълтвам в храма разярен. С гръмък глас разбивам на парчета нирваната му.

— На север — казвам — твоят народ се бие с китайците и умират хиляди хора. Ако беше избрал за тотем воините, те щяха да станат свещени и неприкосновени и нямаше да тръгнат в тая битка!

— Вишну, Джанмеджая, Шива, Джараткару, Яма, Такшака и Брама ми посочиха за тотем кравата… — отвръща гневно главният жрец.

Той чака да споря с него. Но не, наистина съм разярен и ръката ми с гръмотевичен трясък спира върху бузата му.

Този път дори не чакат да се свечери, за да ме отведат на жертвеника. Под яркото слънце на пладнето жертвеният нож блясва късо — като счупен слънчев лъч, поел в погрешна посока, — преди да се потули целият под лявата ми плешка. Виждам първо сянката си да пада, пада на изток и изтичвам по нея натам.

Дълго вървя през планините. Цялата зима. Но подухва топъл вятър, дърветата се събуждат. Често спирам под разцъфтелите вишни да почивам и най-сетне стигам океана. В кораловата шепа на залива ме чака смешно безпомощно кану. То може да се разпадне от утринния бриз, камо ли от клещите на океанските вълни, но аз плавам с него, натискам веслата и то подскача на два крака, после ги вдигам и то, останало без крака, се плъзва по корем. Плавам дълги месеци, съпровождан от глутници акули.

Когато стъпвам на твърдия бряг, заварвам същото: колибри и червеношийки омагьосват небето с криле и цвъртеж. Същото е: червенокожите се избиват с настървението, с което се избиваха по-рано. Племе след племе изравят томаховките и тръгват по пътеките на войната. Войните тук са по-чести от дните, смъртта е по-честа от нощите. Вече не чувам колибрите и червеношийките, а само птичия писък на всички стрели, пускани от индианец в индианец.

Кога бях тук за последен път? Преди столетие? Преди две? И за това време нищо не се е променило. Стрелата, томаховката, скалпът — после отново.

Питам се има ли някакъв смисъл да говоря с върховния жрец. Отговарям си, че ще бъде същото, зная, че ще бъде същото, и все пак отивам.

— Кой е твоят тотем, жрецо? Този ли е? — Държа голям орел, без усилие го хванах край храма.

— Той — отвръща върховният жрец.

И тутакси в краката му пада откъснатата глава на орела. Толкова съм бърз.

И тутакси в краката ми пада собственият ми скалп. Жрецът е толкова бърз.

* * *

Шлемофонът ми проговаря с гласа на командора:

— Поете…

Казвам се Поет. На моята планета всеки човек на изкуството носи името на своя талант.

— Поете… Напомням, че участието ти в експеримента е доброволно и можеш да се откажеш веднага. — Дотук гласът звучи полуофициално и изведнъж става приятелски съчувствен. — Не ти ли омръзна да те убиват?

— Омръзна ми. Но по-лошото е, че не намирам промяната…

— Изчислихме, че не може да я има на това ниво.

— А в бъдещето?

— Изчислихме го. За съжаление в далечното бъдеще планетата е безлюдна и в пълно владение на котки, крави, орли и други тотеми.

— Командоре, същото се твърдеше и на Земята, предричаха ѝ потоп, апокалипсис, а какво стана? Докъде стигнахме ние, хората от Земята?

Командорът прави дълга пауза, после додава:

— Предлагаме ти да се прибереш на кораба. Определи часа и мястото за приземяване на десантната ракета.

— Ще изпратите друг?

— Никого няма да изпращаме. Нямаме право на намеса.

— Тогава искам разрешение за връщане във времето.

— Колко?

— Сто милиона години преди новата ера.

— Без самоинициативи, Поете! Повтарям: нямаме право на намеса.

— Знам бъдете спокойни.

— Причини?

— Ами… — Търся причините за намерението си и ги намирам. — Ами поет съм…

Командорът прави още по-дълга пауза и се съгласява с мен.

— Разрешавам връщане.

* * *

Облаците са много наблизо. Блясва светкавица и на светлината на този праогън забелязвам тъмния отвор на пещерата. Дъждът — силен или не — отминава и тогава в пещерата се размърдват. Изпълзяват четирима космати страшни питекантропоси. Оглеждат се, душат въздуха, слухтят. С мъка се изправят на задните си крака, от устата им излиза ръмжене, лай и хриптене. Не са се научили да говорят още, а ето че избират свещеното животно, пред което да се прекланят и да се надяват на неговата закрила.

Вече зная всичко за хората на тази планета. Те така са устроени — не могат без тотеми и аз няма да се намесвам, нека си ги имат и нека вярват в тях, но кой ще ме спре да им пошушна името на един нов тотем?

От пещерата страхливо наднича стадото, за да разбере какво ще решат четиримата. А те сумтят и грухтят — такова е днес човешкото им общуване, такъв е техният спор.

Присъединявам се и аз.

Не, няма да кажа как. Това е тайна на поетите, макар че каква тайна може да има в началото на най-първия поетичен урок, нали?

Ние — те ме приеха като равен — дълго и мъчително кривим челюсти, бърни и езици, докато изречем свещеното и неразбираемо име на нашия тотем:

— Хомо сапиенс! — Блъскаме гърдите си с юмруци и ръмжим.

Сега вървя със стадото. Много дни вече вървим. Тази сутрин се спряхме сред тънките пръсти на тръстиките, протегнахме нагоре нашите пръсти и се помолихме на своя тотем да не позволи, когато станем като него, да забравим кои сме.