Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2010)
Разпознаване и корекция
Перо (2010)

Издание:

Иван Мариновски. Тотемът на поетите

Първо издание

Редактор: Асен Милчев

Художник: Стоян Стоянов

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985 г.

Държавна печатница „Д. Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Totemat_na_poetite-5.jpg

Брезентовата палатка на професорите и протоколчика беше два пъти по-просторна от тази на студентите, макар че професорите бяха само трима (протоколчикът Харт Ървинг можеше да не се брои — човек висок метър и четирийсет ведно с десетсантиметровите си подметки). Студентите-дипломанти се суетяха още около своята палатка. Килт и Биштоп забиваха колчета и опъваха въжета, Ферналия ла Станца като единствена жена бе поела задължението за вечерята, другите трима хвърляха ези-тура.

— Ези — рече Дис-Пагос.

— Тура — стисна палци Олстер и когато монетата се превъртя и показа герба, радостно подскочи. — Аз отпадам, момчета, сега вие двамата се оправяйте, както можете.

При второто хвърляне от Дис-Пагос и Ремли нямаше късмет Дис-Пагос.

— Естествено — измърмори той. — Два пъти подлагам съдбата на изпитание. Няма да ме гали по главата, докато съм жив, я!

— Стига си се оплаквал. Никой не твърди, че е хубаво да се явяваш пръв на изпит, но от друга страна пък имаш възможност да блеснеш…

— Вярно — присъедини се към тях Биштоп. — Според мен тук и скъсан чехъл да сътвориш ще свети като златна пантофка на принцеса!

В думите му имаше истина — наоколо, до края на хоризонта (знаеше се, че и по-нататък) се простираше равна пустиня без един трън по нея. Дори цветът на тая надробена пръст ли, пясък ли много напомняше зебло за рисуване. Направо хващай четката и рисувай. Ненапразно на тази планета се провеждаше дипломният изпит на студентите от последния курс.

— Но — обърна се Дис-Пагос към Биштоп — въпреки това не би ми се примолил да ти отстъпя мястото си.

— Не, защото в понеделник никога не съм във форма, иначе с удоволствие.

— Ще ти видим удоволствието във вторник!

— Защо във вторник да съм аз? — възпротиви се Биштоп. — Кой го каза? Не съм участвувал в хвърлянето на жребия!

— Участвува! — обади се Килт; той още забиваше колчета край палатката. — Аз съм свидетел, че на теб ти се падна вторник!

— Ама как, не може да бъде, чакайте…

— Няма да чакаме! — Беше Ремли. — Откажеш ли се от вторника, лишаваме те от вечеря! Колежке, неговата порция да се сложи в моята чиния, да! Нека стои гладен тоя мошеник!

Откъм импровизираната кухня се носеха такива аромати, че Биштоп въздъхна.

— Добре де, аз ще съм втората жертва, съгласих се. Предавате тялото и таланта ми на трите звяра и хич не ви е мъчно! А уж ми се пишете приятели!

Ферналия ла Станца прекъсна препирнята с тъй дългоочакваното:

— На вечеря, момчета!

Дипломантите вечеряха на, земята — кой седнал, кой легнал, а професорите и протоколчикът се хранеха в палатката си на бяла покривка, със сребърни прибори и заслугата за тоя разкош без съмнение принадлежеше на Харт Ървинг. След изпита щеше да отвори и няколко бутилки, но сега и дума да не става! Той седеше на крайчеца на масата, готов на мига да скочи, ако някому от професорите нещо липсваше.

С изключение на професор Небола, който се радваше на завиден апетит и се справяше с удоволствие с огромния шницел, подвиквайки: „Сол, Харт!“, „Черен пипер, Харт!“, „Къде е горчицата, Харт?“, на професор Магнус и професор Дилингъм нищо не им липсваше.

Те разговаряха.

Професор Магнус:

— С тая група ще си имаме ядове.

Професор Дилингъм:

— Ще си имаме.

Професор Магнус:

— Като си помисля с предишните групи как лесно се работеше! Например с първа група при сътворяването на ландшафта на Меркурий!

Професор Дилингъм:

— О, да! Радиацията там беше несравнима!

— И се влачехме облечени с оловни ковчези заради тая радиация! Отвратително беше! — вметна, без да спира да дъвче, професор Небола.

— Не сте прав. Спомнете си работата, на русия дипломант, как се казваше, който създаде нагорещената повърхност…

— Нагорещена! Кажете нажежена! Заради тая приумица седяхме в хладилници, докато оценим скулптурните изблици на тоя рус натуралист! Горчица!

— Мисля, че нямаше горчица на Меркурий.

— Не зная! — сопна се професор Небола. — Зная, че няма достатъчно горчица на шницела ми.

— Заповядайте, професор Небола — скочи Харт Ървинг.

Професор Магнус:

— Разправят, колеги, че тази група се смята за родоначалник на нова школа?

Професор Дилингъм:

— Да-да, и аз подочух нещо такова. Просто смешно!

Професор Небола:

— Свободата на твореца не е смешна, а неприкосновена! Първи член, първа алинея от Правилника на Вселенската художествена академия. Солта…

Професор Магнус:

— Разбира се, творческата свобода е солта…

Професор Небола:

— Солта на салатата е малко, Харт. Да, благодаря, сега пък я пресоли! Моля те, съобщи на студентите, че изпитът ще започне утре в девет часа.

Професор Дилингъм:

— Дори в десет, за да си починем.

Професор Магнус:

— Именно, именно, кажете им за единайсет часа.

Понеделник

Професорското тяло бе вдигнато на крак в шест часа.

Дис-Пагос влетя в палатката и с тревогата и притеснението на дипломант, когото ей сега, след малко, ще оценяват, ще критикуват, ще отхвърлят или ще благословят, се развика:

— Уважаема комисия, професор Небола, професор Дилингъм, професор Магнус, моля ви, веднага станете! Вълновият характер на светлинната нестабилност на създадената от мен скулптура изисква на мига да я видите. Моля ви, побързайте!

Не толкова молбата, колкото опасението, че може би палатката пада, щом този дипломант крещи така разтревожено, изхвърли сънените професори по пижами навън.

— Натам, господа, натам гледайте — сочеше на изток Дис-Пагос.

Скулптурата беше поставена в края на пустинята, в оная естествена ниша на хоризонта, където пустинята и небето я държаха като в рамка. В първия миг професор Небола не можа да схване ясно очертанията, нито цвета ѝ — приличаше на светло перо с розов отблясък и се вдигаше нагоре, сякаш търсеше птицата, от чието крило се беше откъснало. Хъм, не е лошо, призна в себе си професорът и тъкмо тогава разбра, че се е измамил, или че Дис-Пагос го беше измамил. Скулптурата в никой случай не беше перо. Тя просто едрееше пред очите му, заплашваше да срути цялата ниша на хоризонта и от розово започна да преминава в огненочервено.

Професор Магнус също беше смутен, но не искаше да го признае и се отдаде на спомени.

— Когато седма група полагаше дипломния си изпит, беше като че ли друго.

— Съвсем друго беше — подкрепи го професор Дилингъм. — Целият ненужен ахроматизъм на Венера беше премахнат. Какви плътни пластове от отровни газове бяха сътворени! Красота!

— Колеги! — намеси се и професор Небола. — Като ви слушам, имам чувството, че сте малко разсеяни. Или да обърнем внимание на тук създадената скулптура, или наистина да отлетим на Венера и отново да потънем в плътните пластове от отровни газове, от които, честно казано, никога не съм се възторгвал. И така, чакам решението ви: с изкуство ли ще се занимаваме, или с отровни газове? Добре, професор Магнус, какво е вашето мнение за работата на Дис-Пагос?

— Ами… особено… Ако не се лъжа, той е създал звезда в непосредствена близост с планетата…

— За да ни заслепи очите! — замижа професор Дилингъм. — Защо е необходим такъв силен блясък?

— Струва ми се, че излъчва и топлина.

— Да се надяваме, че лъчението, не е опасно — прикри с длани лицето си професор Магнус.

— А според мен не е звезда, а перо на птица, навярно феникс — върна се на първоначалното си предположение професор Небола.

— Какво да запиша в протокола? — попита Харт Ървинг, който вече беше попълнил датата, състава на комисията, името на дипломанта и чакаше да му продиктуват названието на скулптурата.

Професор Небола го изгледа осъдително и саркастично произнесе:

— Драги Харт, до днес не знаех за вашата слабост да присъствувате на дипломни изпити в спалните си одеяния. Оригинално, много оригинално… — Но проследявайки погледа му към професор Магнус и професор Дилингъм, добави съвсем саркастично: — Впрочем вие сте взели пример от многоуважаемите ми колеги.

Чак когато видя, че Харт Ървинг полага неимоверни усилия да не спре погледа върху неговата пижама, професор Небола изведнъж се скара на дипломанта.

— Вие, Дис-Пагос, можехте да изчакате да се облечем и тогава да демонстрирате изкуството си. Някак по-официално щеше да бъде, нали? И как се казваше вашата е… скулптура?

Дис-Пагос се замисли, сякаш да отговори на тоя въпрос му представляваше особена трудност, ала колегите му добре знаеха, че нощес, докато твореше, Дис-Пагос много хубаво обмисли името.

— Изгрев каза той, — това е скулптура на изгрева. Впрочем беше, за днес свърши, предупредих ви, че е с темпорален характер. Утре сутринта в шест часа можете да я видите пак.

Вторник

Във вторник пред изпитната комисия трябваше да застане Биштоп, но той се размени с Ферналия ла Станца, което не беше кой знае колко сполучливо, защото насмалко не завърши трагично за професорите, протоколчика, студентите и двете брезентови палатки.

Още в понеделник вечерта Биштоп увисна на раменете на Олстер и го заубеждава:

— Братле! Знаеш, че трите звяра ще ме разкъсат, смени ме за утре, а?

— Чудесно! Нека те разкъсат! Разкъсването на някого ме озлобява и ми действува като допълнителен творчески импулс. Тъй че, братле, ще допринесеш за моя триумф! Точка!

Биштоп се хвърли към Килт.

— Хайде да ме смениш ти, а? Двамата с теб опъвахме палатките, заклевам се, че когато дойде ред да ги скатаваме, сам ще свърша цялата работа.

Килт разпери безпомощно ръце.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. Най-много в живота си обичам да скатавам палатки. Не ме лишавай от насладите в живота, не са чак толкова много…

Оставаше Ремли. Той уж помагаше в кухнята, ала всъщност досега беше отворил само две консерви с телешко, а комплиментите му към Ферналия ла Станца надхвърляха стотина.

— Бъди човек… — лепна се на него Биштоп и Ремли тутакси го парира с едно „мууу“, което показваше, че Ремли ще бъде всичко друго, но не и човекът, готов да смени Биштоп утре на изпита.

Край. Възможностите бяха изчерпани. Ферналия ла Станца не влизаше в сметката. По неписаните студентски закони колежките сами избираха деня на изпита си, а тя беше избрала последния — събота.

— Добре, не ми искате доброто, но аз мисля за вашето добро: дайте ми остър нож! — Биштоп седна сред разхвърляните кутии и щайги и захвана да бели картофи. — Утре на обяд ще ядете пържени картофи и ще ги солите със сълзите си. За мен ще плачете. Ще викате, ех, обели той, милият Биштоп, картофите, за нас се погрижи скъпият Биштоп, а ние го оставихме да го разкъсат трите звяра, не му подадохме ръка за помощ и ето на, кокалче не остана от талантливия Биштоп. Ще плачете, обещавам ви, че ще плачете…

Малко след полунощ Биштоп се измъкна от палатката, за да се залови с дипломната си работа.

— Връщай се да спиш! — пресрещна го откъм кухнята гласът на Ферналия ла Станца. Личеше, че беше станала отдавна, защото чаят кипеше и тя се канеше да закусва.

— Ама…

— Ама-то после! Днес аз ще се явя на изпит. Забранявам да ми изразяваш топлите си благодарности и чувства! Чаят ми стига.

— Добре, Ферналия — взе да се примъква Биштоп, — не може ли да пийна и аз чашка чай с теб? Все пак ти отстъпих реда си…

— Не може! Ще ме разсейваш с приказки и ще ми пречиш да мисля. До десет часа трябва да извая планина с действуващ вулкан. Или смяташ, че е малко работа?

— Да ти помогна с нещо?

— Помогни ми. Върни се в спалния чувал, заспи и ме сънувай в кратера на вулкана, с коса от лава, бива ли?

Освен косата, помисли Биштоп, ти цялата си от лава. Прибра се послушно в палатката, но за сън, разбира се, и дума не можеше да става. Едва дочака изгревът на Дис-Пагос да отлепи пустинята от небето и веднага се измъкна навън.

Успяла е Ферналия, беше първото, което му мина през ума, когато видя пред себе си планината. Не беше от правените досега неща. Поникваше изведнъж от пустинята, виеше се, гърбеше се, перспективата ѝ беше обратна и от това далечните склонове изглеждаха достижими, както най-близките. Ферналия беше я очовечила с две плавни дъги от хвойна, които прикриваха билата като спуснати клепачи. Планината кротко спеше. Няколко алени петна от дъб и бук правеха прехода към вулкана неусетен, караха те да бъдеш нащрек, будеха тревогата ти, че аленото не свършва в ония толкова есенни дъбови и букови листа, че може би от кратера на вулкана ще те погледне аленото, огненото, страшното око на дракона, гнездещ в него.

— Ехе — чу Биштоп зад гърба си (момчетата бяха станали и също зяпаха нагоре към планината). — Нашата Ферналия ще загрее яко професорите.

Точно в десет часа от палатката излезе Харт Ървинг и уведоми — сякаш казваше: техни величества идват, — че изпитната комисия ей сега ще започне работата си.

Пръв се подаде професор Магнус и пръв видя планината — изглеждаше мека, със заоблени била и ридове, ще рече човек, Ферналия ла Станца беше нагънала плюш върху макет от гипс или пластилин и да не стърчеше съвършеният конус на левия склон, професор Магнус би бил склонен да отнесе скулптурата към школата на наивистите. Добре, професор Магнус смяташе тази школа за необходима и в лекциите си често апелираше към студентите да се позадържат някой и друг семестър в лоното на наивизма. Но този конус? Навлизаше май в периметъра на кубизма, освен ако… Ама, разбира се, това е вулкан! Скулптура на вулкан професорът беше виждал и оценявал с отличен. Как да забрави оная мила миниатюра на дипломанта от четвърта група? Тя по-скоро приличаше на зидана пещ с коминче, отколкото на вулкан, ала в замяна имаше такава прецизна пластика и филигранно изработена от цветна пластмаса лава, че професор Магнус и досега си ги спомняше с умиление. Не беше редно да проявява пристрастие, но все пак…

— Вижте какво — покашля се той, — не отричам, че сте постигнали монументалност и… да, но този прекален реализъм някак влиза в разрез с четените от мен лекции… Не искам да кажа, че не сте удостоявали аудиторията с присъствието си, щях да забележа липсата на вулканичната ви грива. Натрапва се друг извод, че вие по всяка вероятност сте душата на групата, която с тенденциите си за създаване на ново течение…

— Смятам — прекъсна го както винаги безцеремонният професор Небола, — че колежката е изявила способностите и вижданията си. Смятам, че дипломантката е защитила дипломната си работа.

— Без съмнение — съгласи се и професор Дилингъм.

Засегнатият професор Магнус закима:

— Не споря, не споря, обаче нека дипломантката не се надява, че нейната скулптура, въпреки явните си достойнства, ще бъде отличена с лавровия венец!…

— Уважаеми професоре — усмихна се Ферналия ла Станца, — понякога не е важен толкова лавровият венец, понякога е важен… Биштоп!!! — извика с все сила тя към кухнята, където Биштоп се суетеше край голямата тенджера. — Биштоп, веднага изключи котлона, защото ще прегори…

Яденето обаче прегоря в секундата. И то не от изключения котлон, а от друго.

Планината, сътворена от Ферналия ла Станца се разтресе толкова неочаквано, че всички останаха в плен на усещането, че тя се тресе от минута, от пет минути, от час, пък те не са забелязали. От кратера на вулкана струйна огнен стълб, сякаш оттам стартира голям междузвезден кораб и по брезентовите палатки и изумените лица на всички се посипа гореща пепел. За щастие само пепел. Единственият нажежен камък, изстрелян силно и точно от кратера като от безпогрешен арбалет, се стовари в тенджерата и реши съдбата на обяда.

— Прегоря — констатира със съжаление професор Небола, погледна часовника и се разпореди — Харт, отворете консерви.

Сряда

Върху спалния му чувал белееха кристалчета сол, а въздухът беше влажен и щипещ като йодна тинктура. Интересно каква ли ще е скулптурата днес? Професор Дилингъм разтърка сънените си очи и се огледа. Вятърът бе довял в палатката пясък. Значи море. Професорът бе добре запознат с Марсовите пясъчни морета, създадени от втора група, и сега пясъкът не го изненада. Но защо е примесен с мидени черупки и водорасли? Някакво оригиналничене естествено. Нали е член на тази група, от която всичко може да се очаква, дипломантът е съчинил сол, миди, водорасли… Само дано не му е хрумнало да притури и плаващи пясъци, дето те засмукват по-бързо от тресавище! За всеки случай професор Дилингъм предварително реши да не се отдалечава много-много от палатката, предупреди колегите си и оглави изпитната комисия, излизайки пръв.

Третият изгрев на тази планета, сътворен от Дис-Пагос, тъкмо завършваше темпоралното си съществуване и в последните му червени проблясъци професор Дилингъм видя вода. Вода?! Търкаляни от вятъра, пенестите вълни заливаха шумно брега и това му се стори някак непочтително към комисията. И колкото и да се взираше навътре в морето, погледът му не спираше на нищо, което прецени като евтин трик да се загатне безкрайността.

— Как така водно море! — С възгласа си професор Магнус се присъедини към мнението на колегата си, че дипломантите вече безобразничат.

Морето беше наистина от вода, синя, какъвто е цветът на водата, когато е много, солена, каквато е водата в истинските морета, и дори гъмжеше от всякаква морска живинка.

— В това море има… — каза някой от комисията.

— Пластика има — беше принуден да признае професор Магнус и се извърна към Олстер. Стъпил на брега, Олстер от скромност или от притеснение разглеждаше обувките си. На професор Магнус му се стори, че Олстер гледа доста виновно. Всъщност Олстер щеше да гледа виновно едва през нощта, но дотогава имаше сума време, никой не предполагаше какво ще стане, най-малко професор Небола, който стисна и двете му ръце.

— Поздравявам ви, Олстер! Великолепно!

Денят изтече спокойно, ако не се смятат няколкото изречени с възмущение реплики по адрес на дипломантите, че цял следобед се търкалят по плажа, вместо да прегледат трудовете на уважаемите професори, които той, Харт Ървинг, беше подредил в импровизирана библиотека и напразно чакаше някой да дойде да порови из дебелите томове.

Вечерта също беше спокойна.

Нощта — не.

Вълните на прилива нахлуха в палатката прекалено дискретно и останаха незабелязани чак до края на съновидението на Харт Ървинг. Сънят му започна с истинско недоразумение: той се виждаше да плува по гръб в морето, както си е с пижамата. Навлизаше все по-навътре и по-навътре и удоволствието му щеше да е пълно, но го дразнеше медузата, неуморно влачеща се след него. Усещането, че пихтиестото ѝ тяло е в ръцете му, беше дотам явно, че Харт Ървинг се събуди. Държеше медуза. Водата беше заляла леглото му и той наистина плуваше по гръб.

Харт Ървинг изпищя.

Четвъртък и петък

Снощният прилив предизвика прилив на смях и шеги сред дипломантите и отлив на благодушието и снизхождението у професорите. Повикаха Олстер в палатката и той застана с най-виновния си вид сред мокрите легла, купищата водорасли и мидени черупки.

— Виждам, че ви се нрави каквото сте сторили — не без подигравка го посрещна професор Магнус.

— Не прецених, че приливът ще стигне до палатките… — измънка Олстер.

— А ние, драги, преценихме, да преценихме. И затова занижавам оценката ви с единица. Запомнете: с цяла единица!

Професор Дилингъм, бръкнал в този миг в джоба си и напипал острата опашка на сафрид, занижи оценката на злополучния дипломант с две единици.

Професор Небола премълча и чак когато Олстер излезе, подметна:

— Не смятах, колеги, че оценката на дипломанта зависи от наличието на риби в джобовете ни!

— Ама и вие ли намерихте риба в джоба си? — едва ли не с радост се поинтересува професор Дилингъм.

— Не. Потърсих нещо друго в джоба си и наоколо, но тъй като не го намерих, излизам да го търся извън палатката.

— Да-да — каза съчувствено след, него професор Дилингъм, — водата може да е отнесла нещо ценно от джоба му, нека го потърси и дано го намери по-скоро, че да започваме изпита…

— Харт, надникнете предпазливо навън да не би ония да са сътворили някой динозавър, който ще ни се наложи да оценяваме отвътре, глътнати от него…

— Никак няма да се учудя! Огнедишащи вулкани над главите, бездънни морета под краката… Виждането на тази група за изкуството всякога ме е шокирало!…

— Като си спомня — отдаде се на спомените си професор Магнус, — дипломантите от дванайсета група! Всички се сгодиха в навечерието на изпита и ходеха с разперени пръсти, за да им се виждат годежните пръстени. Млади, щастливи! И колко вълнуващо пресъздадоха вътрешното си чувство! Взеха и сътвориха пръстени около Сатурн. И досега с радост поглеждам към Сатурн!

— Вярно, и аз така! А в тази група има опасна тенденция. Не мога още да я квалифицирам точно, но е опасна.

— Къде се запиля Харт? Нали щеше да ни вика?

Платнените врати на палатката изплющяха от устремно появилия се професор Небола. Устата му беше отворена, готова да вика, ако можеше. Не можеше, въздух не му достигаше, само сочеше главата си или нещо над нея.

— Какво има, колега, обезпокоен ли сте от нещо?

— Ша… ша…

Професор Магнус и професор Дилингъм си размениха погледи. И за двамата беше ясно, че дипломантите бият отбой, отстъпват от позициите си, от своите налудничави идеи и днешният дипломант — Килт ли беше? — е изваял шапка. Добре, не е страшно.

— Шапката като скулптура не е страшна, колега, дори е интересна — рече професор Магнус.

— Шармантно! — избухна професор Небола, който имаше нещастието в деветдесет на сто от случаите да не бъде разбиран или да бъде разбиран погрешно. — Идете, Харт ще ви покаже!

Харт Ървинг беше протоколчик в Академията от толкова отдавна и работеше от толкова отдавна с тях, че професор Магнус и професор Дилингъм бяха убедени, че знаят всичко за него. И все пак те не знаеха нещо. То беше, че Харт Ървинг има канарче и в ергенската му стая канарчето е единственото живо същество, с което разговаря, с което споделя — въобще канарчето беше част от Харт Ървинг. Затова професорите се изумиха безкрайно, когато го чуха да казва за скулптурата на Килт:

— Ето това е! — И тръгна да нанася най-високата оценка в протокола с пълната увереност, че е председател на комисията.

Килт беше изваял клонче цъфнала магнолия, а на клончето — канарче. Досега то кротуваше, но щом се появиха професорите, запя с цяло гърло.

— Чухте ли? — попита тихо Харт Ървинг.

Понеже и двамата професори мълчаха, донякъде озадачени от факта, че не могат да вземат непосредствено участие в преценката на творбата, Харт Ървинг прозря, че е надвишил правата си и се сконфузи.

— Извинете, вписах в протокола оценка, без някой от многоуважаваната комисия да ми е казал…

Професор Небола излезе от палатката и изкосо метна поглед в протокола.

— Аз ви я казах, само че добавете още една единица.

— Но това е най-високият бал?

— Добавете още една единица, Харт, не разбрахте ли? — демонстрира академичната си разсеяност професор Небола. — И в скоби отбележете моята нотабене, аз ще се подпиша!

Едва успя да се подпише и се почувствува зле. Пак сърцето. Петъка пролежа в леглото — така и не видя скулптурата на дипломанта Ремли.

Към обед се върна Харт Ървинг, ала още не отворил уста, нахлуха колегите, възмутени, разказващи един през друг, че Ремли е сътворил трева. Цяла ливада!

На втория час от тяхното коментиране професор Небола избухна:

— Е, добре, какво чак толкова, ще дойде есента, тревата ще повехне и няма да ви боде очите, имайте търпение! — И заспа. Не поиска да се събуди дори за вечеря.

Събота

В събота, усещайки угризение, че вчера не е взел участие в работата на изпитната комисия, професор Небола скочи рано сутринта от леглото си и изпълни палатката с бодро, чак агресивно настроение.

— Ставайте, колеги, гответе се за бой! Точете сабите, острете копията, знаете кой ще излезе на бойното поле срещу нас. Биштоп, колеги, Биштоп!

Артистичната природа на професор Магнус и професор Дилингъм беше способна да ги остави да се излежават в леглата и до девет часа, както те щяха да сторят, да не беше това тонизиращо, какво ти тонизиращо, направо динамитно име — Биштоп. Задъхани, с ускорен пулс и напрегнати мускули — точно тъй са се усещали рицарите, когато са навличали доспехите си преди излизане на турнир, — те навличаха костюмите си и не обърнаха никакво внимание на закуската, приготвена от Харт Ървинг, защото стомахът на човек се свива пред решителен бой.

Стегнал вратовръзката си на здрав, елегантен възел, професор Дилингъм я развърза, тя като че ли не го удовлетворяваше, взе да прехвърля другите и да подбира по-подходяща за случая. Наред с това коментираше „случая Биштоп“.

— Не ме убеждавайте, че Биштоп е изключение и явление! — палеше се той, макар че никой не го убеждаваше. — Безкрайно ми е интересно с какво ще се опита да ни смае!

— Спомнете си — отдаде се на спомените си професор Магнус — с какво дързостно нещо се представи тоя, как се казваше… Биштоп в първи курс.

— С микроскоп го разглеждахме. Ха-ха…

— Амеба ли беше? Или чехълче, или зелена еуглена?

— Той даде твърде гръмко име на творбата си: „Едноклетъчно“!

— Все пак — намеси се професор Небола — не бива да му се отрече развитие през следващите семестри.

— О, не бива! — възкликна професор Дилингъм с доста неопределена интонация. — Кой ще отрече емоционалното въздействие на зверогущера, сътворен с такъв реализъм от Биштоп в трети курс…

— Наистина тогава имах чувството, че се намирам в третичния период на мезозойската ера, а не в Художествената академия. Цял семестър се мъкна тоя бронтозавър по коридорите!

— Никога не бях сигурен дали на някой ъгъл няма да ме издебне…

— Точно така! Очаквах да забие зъби в крака ми, само и само за да потвърди тезата за реализъм на тоя, как се казваше… Биштоп!

— Харт, ако обичате, вървете да проверите дали дипломантът е готов за изпита.

Харт Ървинг излезе от палатката, сподирен от съчувствения поглед на професор Дилингъм.

— Да се надяваме, че отвън не го чака маймуночовек с канибалски наклонности…

— Разбира се, че не! Това за него е отминал етап — спомни си професор Магнус. — По-миналия семестър, ако не се лъжа, бързам за лекция на петите курсове, влизам в асансьора, след мен някой също влиза, затварям вратата и го питам за кой етаж е. А той ръмжи. Обръщам се и какво смятате, че виждам? Космато чудовище с каменна брадва и кремъчен нож. Пръхти и не сваля очи от мен. В неговата компания пътувах до деветнайсетия етаж, където този… Биштоп ни посрещна и едва ли не поиска да се ръкувам с неговото произведение. Интересно, че студентите още тогава бяха направо екзалтирани от подхода му в творчеството.

— Да, в тази група се опитват прекалено да смъкват изкуството надолу към живота…

— Искате да кажете, че се опитват да го вдигнат към живота… — беше рязък както всякога професор Небола и проявяваше нетърпение. — Все пак къде е Харт? Ако не е опечен и изяден, би трябвало вече да се върне!

Харт Ървинг се върна с изненадващата новина, че дипломантът, изглежда, не е готов.

— Как?! Нима Биштоп се е заел с нещо, което не е по силите му? Не се е справил?

— Не зная. Цялата група се е събрала пред палатката… Умислени са нещо, шушукат си… Не зная.

— Да вървим! — поведе ги професор Небола.

Дипломантите, наистина събрани накуп, бяха пред палатката, всички с малко разсеян, но не и смутен вид; кои лежаха по корем, зяпайки морето, кои седяха, единствен Биштоп стоеше прав, сякаш очакваше изпитната комисия, за да се извини и да си признае, че е провалил дипломната си работа.

— Какво ще кажете за свое оправдание, Биштоп?

— Попречило ли ви е нещо?

— Биштоп, да не сте болен?

Харт Ървинг, всякога хранещ дълбоко уважение към Биштоп като към творец и човек, криеше протокола зад гърба си от неудобство, че след малко ще му се наложи да впише: „Не издържал“.

— Отлично се чувствувам, нищо не ми е попречило, няма за какво да се оправдавам — отвърна Биштоп.

— Но тогава кажете…

— Каквото има за казване, е казано.

— Да — вметна Ферналия ла Станца. — Колегата Биштоп е завършил дипломната си работа, а вие ще прецените доколко успешно. Надявам се, че няма да се поскъпите за лавровия венец.

Тя се усмихна. На усмивката на Ферналия ла Станца професор Магнус всякога беше отвръщал с усмивка, но сега остана сериозен.

— Колежке, случаят не е подходящ за шеги! — В същия миг усети, че нещо наоколо му се удвои. Той поглеждаше покрай Ферналия ла Станца, покрай палатката, нататък към морския бряг, където виждаше и не искаше да приеме, че вижда… Как така?… Не може да бъде!… Не бива… Ще викам за помощ! Отначало се сковаха нозете му, сетне страх напълни очите му, накрая лудото желание да разпръсне видението го накара да пристъпи крачка, още крачка… вече тичаше.

Професор Небола следеше втренчено припкане то на професор Магнус, когато измърмори, че е очаквал Биштоп да сътвори белтъчна галактика, дори разумна мегагалактика или нещо още по-такова, но чак пък да повтори цялата група дипломанти, заедно със самия себе си, и цялата изпитна комисия, заедно с него, професор Небола, и с протоколчика това вече надхвърляше очакванията му.

— Харт — рече професор Небола, — кой ще ми приготви кафето, вие или вашият двойник?

— Разбира се, аз — отвърнаха Харт Ървинг, стоящ зад професора, и Харт Ървинг от новодошлата откъм морето група.

— Ще ми дойде много кафето… започна професор Небола, но професор Небола-втори го успокои:

— Едното кафе е за мен, колега.

Неделя

В преподавателската каюта на ракетоплана беше тихо, уютно и меката светлина, падаща отгоре, съвсем добре позволяваше да се види, че професор Магнус от няколко минути се е събудил и се върти във фотьойла. По някое време се наведе към седящия до него професор Дилингъм и промълви:

— Което свършва добре, е добро.

— Точно така, измъкнахме се — подкрепи го професор Дилингъм.

— Смятате ли, че се измъкнахме? — подсмихна се професор Небола. — Имате ли някакви гаранции, че ние сме ние? Може би сме двойниците, а долу са останали истинските?

— Но моля ви, колега, не ни плашете — занервничи професор Магнус. — Как е възможно! Аз имам толкова спомени, освен това дишам, живея…

— А кой ви е казал, че истинската творба не диша, не живее и няма спомени?

— Аз мисля…

— Мислете колега, мислете, само тъй ще стигнете до извода, че след няколко дни нашата командировка свършва, сиреч, ще се приберем в Академията, а там знаете какви методи има за установяване на автентичността на произведенията на изкуството.

Професор Дилингъм, който беше примъкнал фотьойла си към Харт Ървинг и с подозрение заничаше в протокола дали последният му подпис се различава от предишните, въздъхна:

— Дано да се установи, че ние сме си ние!

— В такъв случай командировката ще продължи. Ще ни се наложи веднага да се върнем на Земята и да увенчаем с лавровия венец творението на Биштоп.

Професор Магнус беше доволен от такава развръзка, но въздишките и подозренията на професор Дилингъм го държаха нащрек и той продължаваше да нервничи.

— А ако се окаже, че ние такова… сме творението?

— Тогава командировката се отлага. С лавровия венец ще бъдем увенчани ние. И не зная кое те прави по-щастлив — да увенчаваш или да те увенчават.

— Теоретически — присви очи професор Магнус — все пак е възможно творението да се покрие напълно с твореца, а от тая група реалисти всичко може да се очаква! Представете си, че ние тук и другите там, на Земята, сме докрай истински, тогава и най-съвършените академични методи няма да успеят да ни разпознаят!

— На това се и надявам — усмихна се професор Небола.

Край