Иван Мариновски
Само да избягаме…

Е, да, е, да, по-приятно е да гледаш на екрана приближаващата се планета, отколкото да я гледаш на картите неподвижна и дваж по-далечна. Очите ни се обърнаха към капитана, той трябваше да приземи кораба, надявахме се, че успешно ще го приземи.

— Капитане…

Капитанът — името си май и той беше забравил, защото от четвърт век чуваше край себе си само „Капитане, това“, „Капитане, онова“ — метна през рамо:

— Екипажът да се приготви за кацане!

Все едно, че ни подкани да се приготвим за гилотиниране. С какво неудоволствие се примъкнахме към седалките и се настанихме, закопчахме предпазните колани и преживяхме мъчителни минути на очакване. Дявол знаеше дали това старо космическо хвърчило нямаше да се разпадне при влизане в атмосферата. Ама като се бяхме хванали на хорото на големия бизнес, се налагаше да се примиряваме с дребните неудобства, нали така?

— Предполагам — подхвана единият Карлети, — че тая планетка ще ни се отплати за труда…

— Длъжна е, толкова страх да берем заради нея — подкрепи го другият Карлети.

Овързани здраво, с безспорна сериозност на лицата, всички бяхме готови за приземяването. Всички ли? А къде е Моравото?

Защо ли се питахме къде е Моравото, щом много добре знаехме, че е в кухнята; от началото на полета бе поел ролята на готвач, ала подозирахме, че самопожертвувателният жест се дължеше единствено на безмерния му апетит.

— Преди малко го видях надвесен над тенджерата…

Капитанът извика на двамата Карлети:

— Измъкнете го от кухнята, че ще го намерим след кацането сварен в супата!

— О, това ще бъде ужасно — изохка съкрушен глас, — супата ще загуби всичките си вкусови качества от такава добавка!

Е, да, никой не го беше грижа за Моравото!

Моравото беше вторият член на екипажа, чието име не знаехме. Викахме му Моравото, понеже тъй повеляваше неговата морава кожа, неговият ръст почти на джудже и пренеприятният му начин да предрича уж случайни злополуки. И сега, когато двамата Карлети влязоха в кухнята, той ги посрещна:

— Не знам как, мили роднини, днес, вместо да сложа оцет на салатата, насмалко да я полея със солна киселина. По погрешка, нали разбирате?

Двамата Карлети се вбесиха:

— Ти само ни отрови, после ще видиш на какво ще те направим!

— Страхувам се, че „после“ няма да има за вас, да? Обаче аз ще съжалявам, ужасно ще съжалявам…

Моравото вдигна ръка нагоре сякаш сваляше въображаемата си шапка, сякаш вече се покланяше пред тленните останки на двамата Карлети.

— Не ми се вярва да кацнем! Хич не ми се вярва! Сънувах лош сън… — заразправя ни, едва влязъл в командния отсек, и ни кимаше на всеки поотделно с привидната наскърбеност на съболезнователна телеграма, в която пишеше: „Мъчно ми е за теб, но тъкмо ти няма да оцелееш при кацането. Стоп. Така сънувах снощи. Стоп.“

Гадно същество! Свят ни се зави от прокобите му. Никой не шавна, чак докато двигателите заглъхнаха и тогава, решили, че кацането е минало успешно напук на Моравото, се натрупахме около капитана ведно с въпросите си:

— А, кажи: без или със скафандри?

— Капитане, дано атмосферата е чиста, защото нали знаеш, че обичам чистия въздух…

— Ами водата, водата? Има ли вода? Нормална ли е? Да не излезе някой втечнен газ…

— … млъкнете, пречите на капитана да направи анализа.

— Гравитацията, капитане, бива ли я? Гледай да не е съвсем малка. Не понасям да хвърча, вместо да крача.

— Не говорете глупости — гравитацията да не би да се прави по желание!

— Зная бе, аз само тъй…

— Хайде де, капитане, давай да слизаме, че ми омръзна да се мотая в тази консерва…

Е да, на кого не беше омръзнало! Едва дочакахме милата вест, че всичко е наред. Ликувахме, смеехме се естествено негласно, без да променим сериозното изражение на лицата си, защото не подхождаше на бизнесмени да се кискат. И с тоя си делови вид се упътихме към изхода.

— Слизайте, слизайте — подбра своята си песен Моравото, приличаше на зяпач на корида: искаше на всяка цена кръв или поне набождане с рога. — И друг път съм чувал, че туй било нормално, онуй — хубаво, най-нормално, най-хубаво, разходка щяло да бъде, излет щяло да бъде, стовари се екипажът ухилен и — буф! — изригне вулкан под краката им и край!

— Как край?! — спря се стреснат единия Карлети. — Откъде знаеш? Имало ли е подобни случаи?

— Многократно. Статистиката твърди…

— Аз оставам на кораба — понечи да се върне другият Карлети, но Дик хвана подръка и него, и брат му, направо ги довлече до изхода и — дано тоя подвиг ги направи по-смели! — блъсна Карлети да стъпят първи на непознатата планета.

И се чу „пляс“… Чухме „пляс“, а после отчаяни викове:

— Помощ!

— Давим се!

— Нали казах — зарадва се Моравото, — ако не се опече някой, ще се удави!

Бяхме кацнали в някакъв залив, близо до малък остров, и двамата Карлети — малцина са били тъй уверени в близкия си край — със сетни сили се опитваха да плуват във вода/дълбока до глезен. Щяхме да се изхилим, ако капитанът не беше ни смразил с поглед — как може бизнесмени от междупланетен мащаб да се поддават на чувствата си!

— Спрете ги — нареди той, — инак ще се заровят в пясъка и тогава ще бъде по-трудно да ги спасим!

Разбира се, заповедта изпълни пъргавият като мангуста Дик. Ние се наслаждавахме на пейзажа и на сполуката си: ето седмица след решението да се заловим с доходен бизнес бяхме на първата завладяна планета, на един малък остров.

— Малък, ама наш! И за него ще вземем добри пари!

Каза го капитанът. Нашият капитан. Истински бизнесмен, стопроцентов бизнесмен, цар на бизнесмените. Колко пъти ни беше разказвал за успешния бизнес, който въртял на младини. Възхищавахме се от безотказния му метод: първо намирам планетата, разказваше той, после я продавам. Беше продал много планети, на цяло и на части, а колко астероиди и по-малки метеори — отдавна им беше объркал сметката. Предполагаше, че са били над стотина, пък може би и повече. Тъкмо заради това, когато преди седмица ни предложи да станем съдружници: „Хайде, момчета, какво ви струва, на моя отговорност!“, цялата група тръгнахме след него.

* * *

Не бяхме се приземили особено сполучливо. Корабът беше затънал дълбоко в залива и двигателите, глътнали пясък и тиня, не даваха признак за живот.

— Ще ни се наложи да поживеем на острова — решихме и се заехме с настаняването.

Зад пясъчната ивица на брега почваше зеленото на храсти и дървета, почваше цвъртеж на птици и там беше най-подходящо да построим временния си лагер.

Към обяд капитанът ни събра около сгъваемата маса, покрита с мушама на карета, върху която беше разстлана географската карта на тази планета.

— Какво да се прави, господа — рече той, — спор няма, по-добре би било да обиколим и на място да видим какво и как, обаче по независещи от нас обстоятелства ще трябва да се задоволим с картата. Нали така?

Е, да, като няма риба, то и ракът…

Капитанът продължи:

— Идеята ми е да продадем планетата не на цяло, а на парчета.

Единият Карлети възкликна ужасен, сякаш него искаха да разделят на парчета. Той смяташе, че да продадем планетата на цяло е по-доходно.

— За пример ви давам брилянта. Един цял брилянт струва къде-къде повече, отколкото същият брилянт, нарязан на парчета!

— Съвършено вярно! — подкрепи го брат му.

Карлети са си Карлети! Амбулантни търговци!

Те никога няма да станат истински бизнесмени. Напомнихме им, че купувачите са трима: Герли, Щофел и премилата Хели.

— Не бива никого от тях да пренебрегнем.

— Разбира се, ще се обидят.

— Именно! Ще се опитаме справедливо да поделим планетата на три. — Капитанът посочи на картата. — Този континент и този по-малкия ще продадем на многоуважаемия Герли. Най-големия континент с прилежащия му океан — на Щофел.

— А какво остана за премилата Хели?

— Има си хас да съм я забравил! Нашата премила Хели заслужава щедростта ни. Ще ѝ предложим останалите два континента и всички острови!

— Без този! — възпротиви се Моравото. Примоли се да му го подарим, защото ни готвел през цялото време, и капитанът: „Защо пък не, момчета, той го заслужава“, а ние: „Да, инак съвсем ще ни умори от глад“ — и сложихме подписите си на надлежния документ за пожизнено дарение.

На картата планетата бе разпределена, бурно поспорихме за цената — някои искаха безбожна цена, други, от липса на опит в бизнеса, просто подаряваха планетата. Накрая капитанът, като най-авторитетен, приключи спора:

— Цената, господа, всъщност ще се уточни по време на преговорите. Следобед ще се свържа по радиото с клиентите.

Ах, сладостта на сделката!

Капитанът:

— Десет милиарда, многоуважаеми!

Многоуважаемият Герли:

— Осем!

Капитанът:

— Девет и петстотин!

Многоуважаемият Щофел:

— Осем!

Капитанът:

— Девет и край!

Премилата Хели:

— Добре, осем и половина!

Капитанът:

— Съгласен!

Горе-долу така усещахме сладостта на сделката, но когато капитанът се свърза по радиото, нашите клиенти ни лишиха от нея. Измамиха надеждите ни. Изобщо не се пазариха. Просто приеха първата посочена цифра и казаха, че цената била приемлива и че тръгват веднага да подпишат договора. Утре сутринта щели да бъдат при нас.

И бяха. Грохотът на приземяващата се ракета разтърси свежата утрин, пламъците от дюзите разтопиха голямата пясъчна дюна и тя се втече в залива със съскането и клокоченето на ручей от врящо стъкло. Беше подходяща илюминация за ръкуването ни с гостите. Многоуважаемите Герли и Щофел се държаха като чистокръвни джентълмени, а премилата Хели — като изискана дама от висшия делови свят. Ние не им отстъпвахме, и ние бяхме джентълмени: любезно усмихнати, костюмите ни — изгладени великолепно, вратовръзките ни — подбрани с вкус, без крещящи цветове. Капитанът, държейки кожената чанта с документите, покани гостите в лагера да подпишат договора.

После, след официалната част, те ни поканиха на коктейл в техния кораб. Когато се събрахме в луксозната каюткомпания, домакините се извиниха, излязоха за момент и се върнаха — стори ни се странно, даже неприлично — наметнати с бели престилки.

Къде бяхме виждали подобни престилки?

Тези бели престилки…

Тези противни до смърт бели престилки…

Е да, е да! Нямаше защо да се преструваме, че сме забравили. Спогледахме се и с неохота, с неприязън, почти насила си признахме, че всеки от нас е с измачкания си болничен халат, а на шиите ни висят носни кърпи наместо вратовръзки.

* * *

И ето отново сме на Марс, във всеизвестната психиатрична клиника. След бягството към нашето отделение проявяват особено внимание и сме под денонощен скрит надзор. Ала и ние ги следим. Тия дни подслушахме разговора между старшата сестра Хели и двамата санитари Герли и Щофел. Приказваха си колко хитрост и съобразителност сме проявили, за да откраднем ракетата, с която се извозва боклукът от лудницата, и да отлетим в неизвестна посока. Търсили ни навсякъде, запитвали всички планети и станции в Слънчевата система, а ние сме кацнали на безлюден остров в Тихия океан и научили къде сме, едва когато сме се обадили във връзка с продажбата.

Това не беше интересно, знаехме го. Другата част от разговора обаче ни възмути. Цялата група тук, в това отделение, сме били уж с нарушено психическо равновесие. Били сме уж в хипоманиакално състояние. Клевета! Празни приказки! Много сме си добре даже. По-добре от всякога. Капитанът има нова идея: разделянето на Космоса на кубове и разпродажбата им. Сериозна идея, обсъждаме я денем и нощем. Без Моравото.

— Пак ще ви хванат и ще ви върнат тук в усмирителни ризи — прокобява Моравото. Какво друго може да се очаква от него — завършен кретен.

В неделя — удобен ден, само дежурните се мотаеха по коридора — смелчагата Дик обиколи болничните стаи и ни заръча тихомълком да се съберем при капитана.

— Господа, необходими са ни пари и оръжие! — откри тайното събрание капитанът. — Ще обясня защо. Ние не сме амбулантни търговци на камъчета за запалки, ние сме бизнесмени от междупланетен, а утре, да се надяваме, и от галактически мащаб. За такъв бизнес, както сами разбирате, господа, са нужни огромни суми. Радвам се, че не спорите с мен. Второ, за оръжието. Ще се въоръжим. Ако имахме оръжие, на Земята нямаше да претърпим провал и да ни върнат като кротки агънца в това заведение.

— Аз — надигна се единият Карлети — бях готов да се бия и без оръжие, когато ни заловиха, но никой не ме последва.

— Аз бях готов да те последвам — обади се другият Карлети.

— Да, единствено брат ми, но колко можехме да се съпротивляваме двамата?

Дик си направи лоша шега с тях, ококори се и прошепна: „Дежурният идва!“ и събранието се лиши в миг от двамата Карлети.

— Те отидоха да воюват — коментира с тънка усмивка капитанът и се върна на въпроса за парите.

Тогава и вече няколко дни поред ни разяснява откъде ще се снабдим с пари. Идеята му е осъществима. Санитарят Щофел се гордее със своята нумизматична колекция и често я донася в клиниката да се хвали сред колегите си. Говорят, че имал всякакви монети, дори монети, сечени от Юлий Цезар. Решили сме да я откраднем. Всички сме за кражбата, само Моравото е обхванат от мания за честност.

— Аз съм честен бизнесмен и в кражба няма да участвувам! Освен това имам собствен остров, пожизнено дарение!

Разглеждаме документа, четем, проверяваме, вярно, действителен е, нашите подписи удостоверяват това.

— Документът го бива — съгласяваме се единодушно, — но къде ти е островът?

— Където си искам — заявява Моравото и понеже в момента сме на терасата, той очертава с тебешир един кръг на мозайката и се чучва в средата. Стои там, върти жабешките си очи и ни предупреждава: — Островът си е мой! Ако искам, ще го продавам, ако ли не — няма!

— А какво ще кажеш за една честна сделка?

— Дадено! Обаче ще плащате в брой.

Засега плащаме с копчета. Моравото ни продава парчета от своя остров и приема за напълно редовна валута копчета от пижами и халати, понеже му обещахме да ги осребрим с монети от времето на Римската империя, когато откраднем колекцията на Щофел. А Моравото е кретен, нека вярва на разни обещания, нищо няма да му платим.

С оръжието съвсем нямаме проблеми. Първи Моравото си издялка пистолет от калъп сапун, за да си пазел собствеността. След него и ние, които си купихме територии на острова. След нас — ония, дето нямат територии, но искат да имат.

— Ще ви опукаме и ще ви вземем острова — заканват се.

От ранна утрин заемаме тебеширения кръг и бум… паф… бум… паф… стреляме по минаващите. Разбира се, съобразяваме се. Зададе ли се Герли, отдалече го посрещаме със залп. Бууум! С Щофел сме снизходителни — нали е усмихнат, а в усмивка някак по-трудно се стреля — пускаме му куршум в гърба. А видим ли старшата сестра Хели, стреляме във въздуха, защото тя е симпатична и добра. Е, да, възможно е рикоширал куршум да я убие, но ние не отговаряме за рикошетите. На война като на война! Тя разбира и ни прощава.

Помежду си естествено най-много се избиваме.

— Бум! — Простреляш някого в сърцето и той трябва да лежи умрял, докато удари камбанката за спане. Забележим ли, че някой падне пък мърда или диша, му удряме десет плесника, за да се научи да играе честно.

Голямо удоволствие е да стреляш по такива като Карлети. Стреляш в единия — двамата падат. С един куршум. Понякога падат и без да стреляш. Капитанът казва, че си били застреляни по рождение.

Виж, Дик е неприятен. Случва се дванайсет пъти да му гръмнеш в слепоочието, а той вика, че е само ранен, и — паф, паф — просва те да лежиш умрял вместо него. Отвратителен тип. Но като се снабдим с истински пистолети ще види той! Засега е полезен. Нали е смелчага, него пращаме да се навърта покрай оградата и да носи новини от външния свят.

— Питах стотина души от отвън — разказва ни той, — твърдят, че при тях отдавна нямало пари, нямало и оръжие…

Ха! Без пари, без оръжие — луд свят! Не е като при нас: бум паф… бум… паф… — по цял ден ехти нашето отделение от изстрели. Много са удобни тези сапунени пистолети. Стреляш, стреляш, стреляш, а пистолетът се пени в ръцете ти и когато удари камбанката за спане, си готов — насапунисан до лактите, отиваш, измиваш се и лягаш да спиш с чисти ръце.

Е, да, не може да не сте забелязали колко спокойно спи човек с чисти ръце.