Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2010)
Разпознаване и корекция
Перо (2010)

Издание:

Иван Мариновски. Тотемът на поетите

Първо издание

Редактор: Асен Милчев

Художник: Стоян Стоянов

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985 г.

Държавна печатница „Д. Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Чувалът

Нещастието, колкото далече и отдавна да се е случило, за нас започва в мига, когато научаваме за него. Големият пътнически звездолет изчезна преди месец в сектор Б-VII на главното трасе между първа и втора галактика, а на Земята вестта пристигна вчера, за нас нещастието стана вчера. Нечувана катастрофа и най-важното — необяснима. Центърът по астронавтика сякаш се взриви. Веднага си спомниха, че в последно време в същия сектор на трасето безследно бяха изчезнали малки космоскафи и автоматични сонди. С лека ръка бяха хвърлили вината на техническите неизправности в летателните апарати, но сега… Звездолет първи клас, практически неуязвим, изчезва ведно с екипажа и пътниците и не изпраща дори сигнал за бедствие, изчезва, без да остави и атом след себе си!

До края на седмицата още две автоматични сонди се загубиха, всички говореха само за сектор Б-VII, за нищо освен сектор Б-VII и ругаеха.

— Чувал!

Кой знае кой го нарече „чувал“, но името придоби същата мрачна популярност, каквато някога бе имал Бермудският триъгълник.

Мускетари

Естествено намериха се доброволци, луди глави, готови да се напъхат в „чувала“ и да разкрият тайната му — има си хас, даже два грама мистерия са достатъчни за катализатор на човешката смелост, пък, ако щете, и на човешкото безразсъдство. Бяха група астроразузнавачи. Цял месец им бе нужен, за да представят своя уникален, безпогрешен, превъзходен (както го рекламираха) проект за проникване в „чувала“, и само за един час в Центъра по астронавтика ги направиха на пух и прах, а председателят на комисията, професор Раховски, подметна:

— Космически мускетари, поздравявам ви за храбростта, но самоубийци не ни трябват!

Привърженици и противници

И ето че в този момент на тревожна безпътица, програмистът Левин, небезизвестна фигура в света на кибернетиката, предложи да се изпрати робот.

— А защо не метнат в „чувала“ телекамера и магнетофон?

— Опростяваш нещата…

— Левин ги опростява. За там едва ли ще стигнат аналитичните способности на позитронния мозък и жонгльорството с алгоритмите!

— Не бива да се изпраща човек, от „чувала“ нищо не се връща.

— Роботът да не е бумеранг?

— Левин твърди, че ще се върне и от мазето на ада, камо ли…

— И какво от това? В „чувала“ трябва да надникнат човешки очи, а не лещи!

— Той е от новото поколение роботи с мозъчни центрове, адекватни на човешките. Левин доказва, че с течение на времето ще еволюира и съвсем ще заприлича на човек.

— Хайде, хайде, увлякъл се е! Чух, че дори му дал човешко име — Менли, как ви звучи?

— Звучи ми добре и ако искаш да знаеш, бих предпочел да говоря с него, отколкото с теб!

Такива или почти такива бяха диалозите между привържениците и противниците на Левин и ако присъствуваше някой от групата на „космическите мускетари“, финалът беше един виц; изкушиха се да го съчинят, за да скрият зад простодушната ирония разочарованието си, задето не приеха техния проект.

— Нали познавате Ларс Борген, командора от Трансгалактически полети?

— Кой? Викинга ли?

— Същият. Той си има едно куче, с което не се разделя, и в полет го взема със себе си. Та Борген срещнал Левин с робота му и му казал: „Ако твоят Менли беше човек, моят дог щеше да го близне по ръката!“ Ха-ха…

Привържениците на Левин приемаха предизвикателството:

— Дрънкайте колкото си щете! Менли ще лети и ще се върне да ви натрие носа!

Метеор-убиец

Роботът на Левин не се завърна.

През следващите петнайсет години астронавтите заобикаляха сектор Б-VII, подчиниха се на неизбежността и когато роптаеха, не беше по-силно, отколкото срещу циментов стълб насред алеята в парка — хубаво е да го няма, но щом е там, ще го заобикаляме, какво друго ни остава?

А сега към „чувала“ се прибави и метеор-убиец. Това ново чудовище беше съпътствувано от противоречиви слухове, които го запращаха едновременно в най-различни точки на трасето и му приписваха какви ли не грехове включително, че се опитвал да удари звездолета на Ларс Борген и понеже не успял, го преследвал в продължение на четвърт час.

Последното не беше слух, а абсолютна истина.

Разминаване

Той изскочи отдясно, някак си успя да измами антиметеорната защита, никакъв сигнал не предупреди за появата на ръбатия и грозен натрапник. Като че ли сблъсъкът беше неминуем. Нямаше време за нищо. Само опитът на Ларс Борген, а може би и дързостта (ненапразно се носеше славата му на викинг) спаси кораба. Форсираните докрай двигатели хвърлиха звездолета напред. Единствената надежда беше да преминат през критичната точка по-рано, с хилядна от секундата, но по-рано.

Метеорът зае четвърт от екрана…

Половината…

И рязко се отдръпна — бяха успели да профучат край него.

Едва тогава се включи жужащият като бръмбар сигнал на антиметеорната защита, която (нима бе повредена?) толкова късно предупреждаваше за опасността. Командният отсек се напълни с екипажа и с недоумяващите им въпроси: „Какво стана? Как така изведнъж…?“, бордовият лекар; на когото се разчиташе да успокои духовете, крещеше почти истерично. Нечия тежка ръка легна на рамото му.

— Щеше да стане, но… — Ларс Борген искаше да каже, „но имахме късмет“, и не довърши.

На екрана пак се появи метеорът. Гонеше ги като хрътка, хванала прясна следа.

Мнението

В доклада си пред Центъра по астронавтика Ларс Борген изложи фактите сухо, без какъвто и да било намек за оценка на случилото се.

— А вашето мнение? — попитаха го, макар че да питаш Ларс Борген за нещо, което е премълчал, е все едно да не го питаш.

— Ще ви кажа след повторната си среща с метеора.

— Смятате, че…

— Скоро и вие ще смятате така!

И излезе прав.

Заредиха се още съобщения за преследвани кораби и Центърът по астронавтика реши да унищожи метеора. За научен ръководител на експедицията бе определен професор Раховски, за командор на звездолета-изтребител — Ларс Борген.

Първи спор

Твърдоглав викинг, безчувствен норвежец, студенокръвен скандинавец, пират, как ли не бяха го наричали, затова, когато се появи на видеофона, професор Раховски го загледа с интерес. Наистина викинг. Синеок, с много светла, почти прозрачна кожа и риж. В рижата му коса сякаш изтичаше залезът, който се виждаше вдясно от него през прозореца, или обратното — професорът се усмихна, — от рижата му коса се захранваше залезът.

— Аз съм професор Раховски — представи се после. — Сигурно са ви уведомили, че заедно с вас… — продължи да говори, Ларс Борген отговаряше кратко и бързо, имаше вид на човек, канещ се ей сега да погледне часовника и с този жест да намекне на събеседника си, че страшно бърза, ала професорът не промени тона си: — Съжалявам, че днес не се срещнахме в Центъра. Исках да поговорим за оръжието.

— Запознат съм с вашето мнение и предварително ви заявявам, че съм на друго. Все пак предлагам да отложим разговора за утре, на борда на кораба…

Въображаемата близост, която бе почувствувал професорът, любувайки се на острата брада на викинга, изчезна. Логично — близостта изисква време.

Стари приятели

Професор Раховски изключи видеофона, затвори очи и остави залезът да потопли лицето му.

Септември. Горещ по лятному. Едва привечер ще позахладнее и немощният ветрец ще размаха прозрачна кърпа в прозореца, сякаш да изпрати деня или да посрещне вечерта. А от утре…

Мелодично звънна видеофонът.

Търсеше го… не може да бъде!

— Как се сети за мен, Левин, как? — възкликна приятно изненадан професорът.

Бяха имали (кога? преди трийсет или трийсет и пет години?) общо детство в един краен, почти извън града, квартал, което им позволяваше да бъдат повече из храсталаците, отколкото по тротоарите. И там, в коренищата и клоните, в тоя зелен и скрит свят, играеха, ходеха на лов за тигри, дребна и мяукаща порода, разменяха си ритници, извинения, кибритена кутийка с бръмбар-рогач вътре и още какво ли не.

Една пролет се пристрастиха към гъбите. Бъдещото светило в кибернетиката беше ненадминат. Висок, с леко приведени рамене, Левин тръгваше към избраните от него храсти с някаква тържествена крачка и зяпащите отстрани бяха сигурни, че гъбите никнеха в тоя миг, за да не го разочароват. Можеше случайно да се отбие в овраг, пълен с парцали мъгла, но щом се наведеше, и обикновената мъгла се сторваше в ръцете му на млечници, купчини живи истински млечници.

Заради изключителната си дарба тогава, в далечното им детство, Левин беше безспорният сюзерен, но годините кого ли не детронират и сега и двамата бяха изравнени, и двамата васали на сюзерена-живот и на приятелството си, въпреки че рядко се срещаха.

— Знам колко си зает преди полета и ще ти отнема само минутка. Искам да те помоля: внимавай край сектор Б-VII! Преди години доста се бях задълбал в проучването на този феномен и, помниш, той ме пребори. Ще кажеш, не мен, а моя Менли. Все едно, каква е разликата? Бях създал Менли не като свое подобие, а като петорно, десеторно по-съвършено мислене, действие, воля, мисъл за Земята… Ако тогава не бързахме да го изпратим, ако му бяхме дали време — та в оня си етап на развитие беше още невръстно дете, — у Менли щяха да се появят чувства и той с усмивка щеше да попита: я ми кажете в кой закон на роботиката пише, че не мога да се усмихвам? Кой е казал, че човешкият организъм е възможен единствено на въглеродна основа, а не може да бъде изграден от други елементи? Нима химичните елементи не са само стълбичката, по която се катери материята от небитието към битието, после към небитието и тъй до безкрая? Щеше да попита още: аз като съм робот, защо да не се изкатеря по тая стълбичка по-близо до човека? Да стана човек на ферооснова?

Левин се усмихна, повдигна вежда сякаш питаше: „Какво, еретично ли звучи?“, после продължи:

— И досега не проумявам, че той с неговите възможности… Да ти призная, понякога ме обхващат съмнения дали Менли не е станал жертва на досадно малка грешка, в каквато по неписан закон се препъват много достойни хора, преследващи голямата цел. Не само се препъват, а загиват. Както и да е, разбъбрих се… Най-важното, за което ти се обаждам: пази се, приятелю, не рискувай излишно, отваряй си очите на четири…

Преди разговора

Професор Раховски прекара старта в каютата си, защото искаше да обсъди на спокойствие възможните „за“ и „против“, които непременно щяха да възникнат в предстоящия разговор. Извади от куфара нещата си — най-необходимото, никой не се установява на постоянно местожителство в звездолет-изтребител, — нареди ги в стенния шкаф, после се осведоми по телефона къде е командорът. От командния отсек му отговориха, че е в каютата си и той се насочи натам, мърморейки си: „Твърдоглав викинг!“ — несъмнено предпочиташе разговорът да е отминал вече.

Преди разговора

Ларс Борген стоеше до илюминатора и цедеше през зъби:

— Горкият Космос! Смъкнете звездните му гащета и ще видите, че спринцовките на хиляди и хиляди ракети не престават да се забиват в черния му хълбок и да го лекуват от метеори, изкривени пространства, „чували“… Лекуват ли го? Ще стане ли по-здрав? Ами ако пострада от медикаментоза?

Обърна се към вратата, на която след малко щеше да почука професор Раховски.

Колко му се искаше разговорът вече да е отминал.

Втори спор

Но все пак и двамата не се поколебаха нито за миг да се придържат към собствената си позиция и да не дадат никакъв шанс на другия — напрежението в каютата стана видимо.

— Нашият спор, започнал на Земята, още не е свършил.

— Не е — потвърди Ларс Борген и вдигна глава, при което рижата му брада опърничаво се изостри напред, — аз бях и продължавам да съм на обратното мнение!

— Затова дойдох, да ви убедя, че не сте прав.

— Защо ще ме убеждавате — шеф на експедицията сте вие, просто заповядайте.

— Наистина е най-простото… — Професор Раховски се намести по-удобно в креслото, издържа къса пауза. — По последни данни миналата седмица девет кораба, бягайки от метеора, излязоха от курса. Други два съобщиха, че проклетият метеор ги преследвал упорито и едва се отървали. Кога ли ще издебне някого…

— Не вярвам.

— В какво не вярвате?

Командорът премълча и професорът повтори:

— В какво не вярвате? Може би имате своя хипотеза за метеора, нали сте се виждали, така да се каже, очи в очи?

— Не, хипотеза нямам, по-скоро някакво предчувствие…

— Но в Центъра вие не споменахте нищо?

— Естествено. Там вярват на фактите, а не на предчувствието.

— И какво е то? — Професорът още не знаеше, че да питаш Ларс Борген за нещо, което е премълчал, е все едно да не го питаш.

— Ще ви отговоря, след като стъпя на метеора.

— Моля?!

— Не се безпокойте, професоре, не искам да превърна звездолета-изтребител в изследователски кораб, само казвам, че може би ще ми се удаде или може би ще ми се наложи… Вие например бихте ли се отказали да стъпите на натрапчивото камъче?

Професорът рязко смени посоката на разговора.

— Нашата задача е да го премахнем от трасето и ние ще го премахнем съвсем. С анихилатор.

Ето че стигнаха до спора.

— Придържам се към мнението си да разбием метеора с ядрени ракети. Ще попитате защо? Първо: лесно, без да губим време, ще ги натоварим. Второ: масивният анихилатор ще лиши кораба от една трета гориво. А ние не знаем колко гориво ще ни потрябва, нали ще се въртим около „чувала“.

Упоритостта на Ларс Борген беше лош брод, през който трудно се отиваше до разбирателството. Пак това гориво! Не-е, той крие нещо друго зад привидната си загриженост за горивото… нещо друго… Професорът усети, че се ядосва на себе си, задето не успява да разгадае истинските му мотиви.

Догът на Ларс Борген

Безмълвен досега, сребристосивият дог напомни за себе си. От ъгъла на каютата се чу дълбоко, гърлено ръмжене — цяла гама, започваща от аристократическо предупреждение и завършваща със сдържана свирепост.

— Не се ядосвайте, професоре. Не ви личи и не бих забелязал, но той усеща безпогрешно и смята за свой дълг да държи ядосаните хора на разстояние от мен.

— Догът ви е прав. Затова ще отложим разговора, докато се успокоя, и тогава непременно ще ви убедя… — Професор Раховски се усмихна, — разбира се, ако преди това догът ви не сметне за свой дълг да ме разкъса…

Трети спор

Звездолетът наближи Сатурн и разговорът, спорът или кавгата — не се знаеше на какво ще заприлича накрая — не биваше да се отлага повече. Всъщност можеше да се отложи до утре, до другиден, но без сам да е наясно дали от опасение, че ще се скарат с командора, или напротив, със смътното намерение да се стигне дотам, професор Раховски реши всичко да се уточни още днес. Веднага. Той отмести встрани непобутнатото ядене (кавгите не насърчават апетита) и отиде в командния отсек. Ларс Борген го нямаше, види се щяха да говорят отново в командорската каюта.

Завари го както и предишния път: стоеше до илюминатора и подръпваше опърничавата си рижа брада.

— Чаках ви, професоре, да отидем в каюткомпанията, за да бъдем на неутрален терен. Съвещанието ни вероятно ще се проточи…

— Никак. Дори няма да сядам. От Сатурн ще вземем установка за унищожаване, на метеора, вие все още настоявате за ядрените ракети, нали?

— Да.

— Тогава и аз ви уведомявам, че не съм променил решението си. Ще вземем анихилатора. Ядрените взривове са недопустими на магистралата между двете галактики.

— Професоре, та това е капка боя в сто милиарда океана, нима ще ги оцвети? Не. Ще се разсее. — Ларс Борген се разходи напред-назад из каютата. — Но аз ви познавам, няма да се съгласите с мен. Просто наредете какво да вземем от станцията на Сатурн.

— Анихилатора. — Професорът се извърна към ъгъла, където лежеше догът с глава върху лапите, неподвижен и тих. — Радвам се, че проведохме с вас спокоен и никого не нервиращ разговор…

— Смятате разговора за приключен?

— Да. Ще ви попитам само защо не ми казахте истинските си мотиви?

Ларс Борген косо го погледна.

— Мотиви? Интересно. И какви са те според вас?

Мотивите

— Вие, Борген, живеете в Космоса, той е вашият дом и всичко в него — от клетката до човека, от кварките до галактиките, всичко сте приели в душата си за свои живи и неживи съквартиранти. Обзалагам се, че когато гледате през илюминатора Млечния път, вие го обявявате за звездната ограда на Космическия двор. Не, вие не искате да се лишите дори от боклука и праха в двора си, той е ваш, обичате го и го защитавате. Готов сте да разбиете метеора с ядрен заряд, защото пак ще остане материя, радиоактивна наистина, прокажена, бих казал, но материя. А пък анихилаторът ще го превърне в нищо и тази смърт ви ужасява, макар че метеорът е „капка в сто милиарда материя“, правилно ли съм ви разбрал?

Настъпи мълчание.

Ларс Борген, наричан още Викинга, Безчувствения норвежец, Студенокръвния скандинавец, Пирата и как ли не, най-малко очакваше, че тъкмо професор Раховски ще му каже: ти не си нито едното, нито другото, ти просто не понасяш смъртта и на неживото, това е. Той си спомни за своето съмняващо се „Хм!“, когато го предупредиха, че с Раховски рано или късно ставаш приятел — щеш не щеш, ставаш.

— Знаете ли, че огладнях? — засмя се той. — Да отидем да хапнем, нали и двамата не сме обядвали…

— И тримата! — Професорът кимна към дога и догът, тутакси превел кимването като покана за обяд, се надигна и пръв се насочи към каюткомпанията.

В капана

При безплодно търсене времето тече дваж по-бавно. От метеора-убиец нямаше и следа, сякаш се беше преселил в друга Вселена. Локаторите наистина засичаха стотици метеори, но щом ги сравняваха със снимките, ги оставяха на мира — те бяха безобидни скитници на Космоса.

Ларс Борген и професор Раховски почти без почивка прекарваха в командния отсек, при анихилатора бе обявено денонощно дежурство и все пак, макар да го чакаха, сигналът за тревога ги изненада.

Метеорът се появи отдясно на борда. „Любимият му маниер! — подхвърли Борген. — И миналия път ми изскочи отдясно!“, после поиска съпоставящите данни.

Заровил се в звездните карти, навигаторът вече правеше изчисленията, беше оглушал за възбудата наоколо и само от време на време вдигаше глава, за да докладва резултатите.

Накрая обобщи:

— Разстоянието не е голямо. След шест часа ще го настигнем. Разбира се, ще трябват още два часа за намаляване на ускорението… Най-сетне влезе в капана! — Той се сепна и се извини на командора: — Последното е извън доклада…

Преди петнайсет години

Изпратената преди петнайсет години разузнавателна сонда ВС-211 навлезе дълбоко в „чувала“ и Менли разкри тайната (всички хипотези, че е „черна дупка“ или „коридор към антисвета“ се сгромолясала). Звездолетите повече нямаше да изчезват в сектор Б-VII, но най-важното беше, че сектор Б-VII щеше да доближи човечеството към отдавна лелеяна мечта: да управлява времето. Първоначалните данни за този космически феномен се съхраняваха в мозъка на Менли и той бързаше да ги отнесе на хората.

Задачата

Далече от ВС-211 (разбира се, не много далече за космическите мащаби), летеше масивен метеор. Сондата нямаше да се разбие в него, щяха да се разминат след двайсет минути на разстояние 1248 километра, но…

Но един малък метеор се сблъска с масивния метеор и промени посоката му, а Менли в същото време включи двигателите на пълна мощност. Така се постави условието на задачата: масивният метеор след 8 минути ще бъде в точка X на пространството. Сондата след 8 минути също ще бъде в точка X.

Значи…?

Задачата увисна в космическата пустош и щеше да чака осем минути, за да бъде решена.

Началото

В продължение на три години Менли концентрираше мозъчната си енергия, докато в долния край на черепа му се локализира стабилен магнитен и гравитационен център. Тогава започна да привлича молекула по молекула от непосредствено лежащите край него минерали, за да изгради ръцете си. Гъвкавото му и послушно тяло го нямаше, от сондата беше останала купчина сгурия и метал — след катастрофата оцеля единствено мозъкът му, спасен и съхранен в неунищожимата черепна кутия. (Това е шансът ти да се измъкнеш и от мазето на ада, беше му казал Левин, докато мозъкът ти е непокътнат, нищо не е загубено.)

Менли си призна, че допуска чисто човешка грешка: преследвайки голямата цел, се препъна в досадно малко камъче и загина. Не, щом мислеше, значи не беше загинал.

Мисли, Менли, мисли!

И сега изграждаше молекула по молекула ръцете си, прекалено бавна работа и светкавична в сравнение с времето, за което Природата е създала човешката ръка. Кога мозъкът му ще има на какво да подаде команда: действувай, твори, работи, след като при сбор от 1027 молекули се оформи едва зачатъкът, началото на дясната му ръка…

Менли изчисли с точност до секундата кога.

Продължението

Ръцете му бяха силни, бързи, с гъвкави пръсти, ръце на атлет, на скулптор, на човек, който се кани да създаде сам себе си.

На работа, Менли, на работа!

Първо възстанови унищоженото си тяло. После се залови със сондата. Но обгорелите, смачкани, разкъсани и обезобразени до неузнаваемост останки от сондата скоро го убедиха, че тя е безнадеждно мъртва и няма начин да я съживи. Тогава как ще се върне на Земята?

Мисли, Менли, мисли!

За такъв отличен навигатор като него беше достатъчна звездната сфера наоколо. Той изчисли, че метеорът лети към магистралата между първа и втора галактика и след десет години ще я пресече, ако нищо не промени траекторията му, ако не се сблъска с друг метеор, ако…

Оставаше му да чака.

Нетърпение

Спомените не са лекарство срещу самотата, но самотата ги поглъща редовно и в големи количества, докато ги свърши, после започва да ги повтаря. Менли се виждаше на Земята, в Института по кибернетика, в разговор с Левин, в парка, в лабораторията, отново с Левин, спомняше си дните и нощите, вятъра, дъжда, един залез, който светеше като през бледожълт филтър…

От постоянното повтаряне на спомените в позитронния му мозък се изгради нова верига и тя го направи напрегнат. Какво беше това? Нарече го нетърпение, без да е сигурен, че е то. Но щом искаше начаса да види хора до себе си, значи беше нетърпение.

Корабокрушенец

След десет години метеорът се озова на магистралата. Първият звездолет (отначало далечен, едва различим, но летеше към него, едрееше и вътре имаше хора, хора, хора!) накара Менли да крещи и да ръкомаха — държеше се съвсем като корабокрушенец на безлюден остров.

Не го забелязаха, нямаше как да го забележат, пък и без предавател той не можеше да им съобщи за себе си. Следващите кораби прелетяха все тъй безучастни.

На работа, Менли, на работа!

Време беше да направи гравитационния двигател, чиято конструкция толкова пъти бе обмислял и усъвършенствувал в ума си през тия дълги десет години. Двигателят се получи архаичен на вид и със смешна, почти врабешка мощност — какво да се получи без инструменти и от смачканите детайли на сондата. С него задвижваше метеора за кратко и му придаваше нищожно ускорение. Налагаше се непрекъснато да коригира полета, да търси най-прекия път, да предугажда решенията на командори и навигатори, за да се приближи до някой звездолет. Неестественото движение на метеора, надяваше се Менли, ще подсети хората, че тук…

Но хората не се досещаха. Щом забележеха ръбатия камък, звездолетите включваха антиметеорната защита, обстрелваха го, увеличаваха скоростта и бягаха.

Край на чакането

Менли внимателно се вглеждаше в звездолета. Тип изтребител. От два часа метеорът и корабът летяха един към друг и в позитронния му мозък се възстанови оная верига, която отново го напрегна.

— Успокой се, Менли, това е нетърпение. Остана малко да чакаш, хората идват…

Под прицел

Екипажът не откъсваше очи от метеора. Беше грозен и страшен с ръбатите си очертания. Такава маса, ако се врежеше в тях…

Ларс Борген и професор Раховски стояха мълчаливо при централния пулт за управление. Скоростта спадна съвсем, звездолетът увисна почти неподвижен в пространството. Операторите на анихилатора доложиха за бойна готовност.

— Две хиляди километра. — Навигаторът всяка минута преизчисляваше разстоянието до метеора.

Професорът и командорът се спогледаха. Изпуснат ли го сега, ще им се наложи да извеждат звездолета в нова траектория и ще загубят десетки часове…

— Хиляда и петстотин километра.

… от друга страна, кой би стрелял дори в камък, ако той проявява някаква „разумност“? Как иначе да се нарече целенасочената промяна на полета, гоненето на корабите, пазенето от сблъсък, защото досега нали никой не беше пострадал — колкото и невероятно да изглеждаше, сякаш метеора го управляваха…

— Хиляда и двеста километра!

Това беше критичната точка на сближение. Оттук натъй метеорът навлизаше в зона, където анихилирането му ставаше опасно и за самите тях. Всички в командния отсек се обърнаха към професора и командора, очаквайки командата „Огън!“. В кърмовата част на звездолета, при анихилатора, очакваха същото и ръката на оператора легна на червения лост за включване.

Незнание

Този звездолет беше първият, който спря.

Менли смени посоката на метеора, приближи се на безопасно разстояние и също спря. В позитронния му мозък болезнено и бавно започна да се изгражда нова верига. Менли се ослушваше да долови промяната, търсеше име за това, което ей сега щеше да се появи, и когато то дойде — силно и бляскаво, — го нарече радост.

Не знаеше, че на лицето му се е очертала усмивка.

Не знаеше, че метеорът е под прицела на анихилатора.

Не знаеше, че командите „Огън!“ и „Отбой!“ са наедно на устните на командора.

Още по-малко знаеше, че скоро на метеора ще кацне двуместен ракетоплан и ще го отведе на звездолета, където ще го посрещне смаян и объркан екипаж, дотолкова объркан, че ще му предложат стол да седне, ще го попитат дали не е гладен, и ще му се случи нещо неочаквано и изключително.

Не, Менли още нищо не знаеше.

Догът на командора

В тишината на каюткомпанията, сред замрелия от почуда екипаж, единствено сребристосивият дог на Ларс Борген не загуби самообладание. С безупречната грациозност на чистата си порода той обиколи Менли отляво, после отдясно, подуши го и оценил с безпогрешния си нюх и усет достойнствата на новопоявилия се на борда човек, го близна по ръката. Щедро го близна, дори млясна с език.

Край