Иван Мариновски
Там, на колоната

Оставаха му броени седмици, може би и по-малко. Болките в стомаха, ето тук, високо вдясно, от ден на ден раздуваха огньовете си и на тяхната светлина вътрешните очи на Пауло Сориче виждаха съвсем ясно, че от края го дели една крачка. Познавайки го добре (свързваше ги старо приятелство), професор Мелоне не тръгна да увърта и да лъже. Каза му истинската диагноза като излъга само в определянето на края и беше нарочно груб — дано му повярва.

— Рак, Пауло, излишно е да те успокоявам, така и така няма да празнуваме столетието ти! Ще бъда откровен: петнайсет години ще изкараш с гаранция, ама повече…

Това беше преди две години. А от известно време съдията Пауло Сориче усещаше, че му остават седмици, може би и по-малко.

Той се извърна към открехнатата врата, през която беше промушил глава адвокатът Чиро Абате да му напомни за заседанието; гледаше се едно, кажи-речи, решено бракоразводно дело.

— Да, да, идвам… — Стисна зъби, за да прехапе болката, подскочила от стомаха му към устата, и с мъка се изправи.

* * *

В оная сряда преди две години след разговора с професор Мелоне отиде на гарата. Напоследък беше зачестил да ходи там. Заставаше под часовника, откъдето виждаше как Джузепе все заминава и не се връща… В спомена му неизменно се побираха тълпите, духовата музика, военните униформи, лицата — тъжни и самодоволно весели, закръглени от глупава усмивка като портретите на Дучето. После зейваше вратата на вагона, влакът ей сега ще потегли, неговият син Джузепе застава на стъпалото, приведен е напред, едва се удържа, сякаш се кани да скочи, но всъщност другите войници зад него напират, блъскат, всеки иска още веднъж да махне с ръка някому, да види някого… И Джузепе се сбогува с него за кой ли път, обещава скоро да се върне, а той стои на перона под часовника и не му вярва… Оттогава ден през ден идва на гарата, най-вече следобед, застава под часовника и дълго гледа как с влаковете пристигат, завръщат се отнякъде чуждите синове.

От гарата си тръгна пешком, на отсрещния тротоар едно момче тикаше детска количка пред себе си и съдията си помисли: „Да беше се върнал Джузепе, щях да имам толкова голям внук, който щеше да тика количката с по-малката ми внучка.“ Продължи да върви към къщи, без да знае, че с това момче ще се срещне след две години в съда.

Момчето се казваше Федерико.

* * *

В оная сряда Федерико откри, че може да приема чуждата болка върху себе си. Беше излязъл да разходи с количката сестра си Кончита. Виж колко е хубаво времето, каза сутринта майка му, и наистина беше хубаво, обиколиха квартала, на връщане Федерико се зазяпа в един мятащ гръмотевици хилядакубиков „Кавазаки“, дори изтича до ъгъла да види как моторът ще глътне нанагорнището край канала, и когато се обърна, видя Кончита да пада.

Всъщност, когато се обърна, сестра му тъкмо се изправяше в количката — той извика и се втурна, беше на двайсетина метра. Непроходилите крака на Кончита не я удържаха и тя седна, но се килна встрани, главата ѝ увисна надолу, още надолу, още, сякаш непременно искаше да надникне под количката, а Федерико беше едва на пет метра.

Вече ръцете му се простряха, вече беше уверен, че е успял да хване тая глупава, непослушна, щура Кончита, защото оставаха някакви си два метра, един, тогава усети как дланите му улавят въздуха над мярналите ѝ се пети и тя полита към тротоара.

Болката беше силна, блъсна го в челото, заля цялата му глава, все едно че той беше паднал. А сестра му се смееше, нищо ѝ нямаше. Как така? Насъбраха се хора, охкаха, заничаха в лицето на Кончита, даваха съвети… Защо мен ме боли, не разбираше Федерико. После си го обясни съвсем простичко (осемгодишните момчета мерят света със собствения си малолетен аршин), че както може да откъсне ябълка от чужда градина и да я изяде, така може да вземе чуждата болка и да я изживее вместо другия. Какво толкова? И го прие за естествено, даже смяташе, че всички хора са като него, но избягват да споменават за това, понеже е всеизвестно.

Инак животът му не се промени. Е, понякога куцаше (един негов съученик си разби коляното), понякога удряше юмрук в юмрук (както онзи старец, когото видя тъй да изразява болката си за нещо отдавна отминало и невъзвратимо). Беше най-необяснимото чувство — да те боли за младостта, след като още не си стигнал до нея. А понякога забравяше, улисваше се в игри, макар че времето за игри ставаше все по-малко.

* * *

Бащата на Федерико крещя, крещя, крещя, от счупения супник като оживели пълзяха спагетите, после събори масата и удари силна плесница на майка му.

Федерико се люшна от удара, бузата му пламна, сякаш баща му настърга главичките на кибритени клечки там и ги запали.

Беше поредният скандал в къщи — с плесници и сълзи, — отдавна ги имаше тия скандали, но в последно време бяха станали чести и страшни.

По-добре да не се прибирам, мислеше Федерико, скиташе покрай каналите, спираше всякога при своя приятел Антонио (двадесет години по-голям от него, но кой е казал, че такава разлика във възрастта не поощрява приятелството?). Антонио беше като на пост — все край своя триножник, чакаше някой чужденец да поиска да го нарисуват на фона на вечните гондоли.

— Днес? — питаше Федерико. Питаше дали е рисувал някого.

— И днес не — отвръщаше в повечето случаи Антонио и четката му пренасяше палацото отсреща такова, каквото беше: сдъвканите от вълните зидове, изронените стени, позеленелите медни барбакани, увиснали също парцали от стара карабинерска униформа, и бедния скитник, заспал с отворена уста на стъпалата, и метлата на метача, която мете край него или самия него — не можеше да се разбере.

— Защо никога не рисуваш водата? При тебе всичко виси във въздуха — попита веднъж Федерико.

— Че как иначе да увардя от водата обречената Венеция? — Антонио го болеше за Венеция. — Градът потъва, момче.

— Как потъва?

— Право надолу. Бавно, но потъва. Разбра ли защо рисувам къщите без водата?

От тоя ден нататък Федерико понесе и неговата болка. Най-страшно беше, когато над каналите паднеше мъгла (тази крадла на очи!), тогава му се струваше, че къщите вече са потънали и само сред оцелелите тук-там покриви беззвучно плуват гондолите, вечните гондоли. Едва дочакваше слънцето да раздигне мъглата и да му върне града.

Навярно Венеция все пак ще бъде спасена, ще бъде, вярваше Федерико, ала все по-малко вярваше, че баща му и майка му ще останат заедно. От караници в къщи не се стоеше. Започнеха ли крясъците, той побягваше навън и седнал на бордюра, току до малкия магазин за часовници, се взираше в минувачите. Може би някой от тях би поискал да му помогне? Зад гърба му, натрупани в безпорядък на витрината — приличаха му на кръгли риби в аквариум, — часовниците цъкаха, толкова много часовници измерваха чакането му! Стари часовници с кукувички, обикновени будилници с по една и две камбанки, електрически, електронни… Сигурно нарочно имаше и стари, и модерни, сигурно от много отдавна, от миналия или от по-миналия век часовниците са започнали да измерват чакането му.

Задаваше се жена с помръкнало от главоболие лице и Федерико шепнеше в ума си: „Сеньора, ето, вземам болката ви, цялата я вземам, но моля ви, отбийте се в къщи, да, тази сграда, вход Б, позвънете на вратата вляво и кажете няколко думи…“ Ала сеньората не чуваше мислите му, не го поглеждаше — малко ли момчета седят по тротоарите на Венеция? — радваше се, че вероятно от разходката главоболието е изчезнало, ускоряваше ход и отминаваше.

Часовниците продължаваха да цъкат и да измерват чакането на Федерико, на половин час кукувичките кукаха, електронните часовници изсвирваха своята си мелодия…

Сеньорът с бодежа в рамото беше на възрастта на баща му, ако се отбие (моля ви, сеньор!) да си поговорят с баща му по мъжки (ех, защо отминахте вход Б, сеньор?)…

И третият, и четвъртият, и петият отминаваха — бяха минувачи и тука, и по-нататък, и всякога, и Федерико се питаше да се прибира ли в къщи, има ли смисъл, или какво да прави, има ли смисъл, защото, когато те боли навсякъде, как да проумееш какво трябва да правиш?

* * *

Съдията Пауло Сориче знаеше, че му остават броени седмици. Може би и по-малко. Болките в стомаха, ето тук, високо вдясно, ставаха от ден на ден все по-непоносими.

От мислите му го откъсна адвокатът Чиро Абате, който промуши глава през открехнатата врата да му напомни за заседанието.

— Започваме.

— А?… Да, да, това беше, кажи-речи, решеното бракоразводно дело, нали? Идвам… — Пауло Сориче стисна зъби, за да прехапе болката, подскочила от стомаха му към устата, надигна се от стола и тръгна към съдебната зала.

Минаваше по коридорите, претъпкани с хора, с плуващите край тях късове правди и кривди, с остра миризма на тютюн и пот, с покълнала на нечии устни малка надежда, с арогантност, изписана на други лица, която не им отиваше, загрозяваше ги както белег от конски ритник… А едно хлапе следеше жадно лицето му.

Съдията понечи да отмести поглед от Федерико (той беше), когато го изненада страшен пристъп на болка, дотам силна, че Федерико, на мига уловил какво чувствува съдията, с детска отзивчивост пое болезнения товар върху себе си.

Отливът на болката свари Пауло Сориче неподготвен. Той се усети като бряг, от който последната нощна вълна ей сега е прибрала мъртвите медузи, изгнилите водорасли, натрошените раковини и дори е загладила следите, където са били, усещаше се тих и спокоен като бряг след отлив. Възможно ли беше? Къде отидоха болките му нима това дете там, което можеше да бъде негов внук… Съдията Пауло Сориче пристъпи към новото място на своята болка, към двете встъклени от страданието очи на Федерико, и шепнешком заповяда:

— Върни ми я!

Не получи отговор.

— Върни ми я веднага!

— Защо? Аз съм свикнал… — Момчето зажумя, сгърчи се е притисната ръка към корема, високо вдясно, и се облегна безсилно на колоната зад себе си.

* * *

Никога съдията Пауло Сориче не беше произнасял толкова светкавична и категорична присъда. Преди да влезе в съдебната зала, той извика при себе си майката и бащата на Федерико.

— Искам да ви кажа нещо неофициално, дори да ви помоля… Заради Федерико…

Говореше тихо, разбрано, без юридически апломб, искаше само да бъде убедителен, убедителен докрай, говореше като баща, изгубил сина си, и като съдия, за когото най-важното беше Федерико да не остане сам. Защото няма по-добра антена за приемане на болката от самотата.

Родителите на Федерико мълчаха, но Пауло Сориче не настояваше да му отговорят веднага, нека помислят. Той отстъпи крачка, сякаш им правеше път към изхода, а всъщност вече беше зает със себе си: в тъмното кътче, ето тук, високо вдясно, неосветено сега от огньовете на болката, една голяма молитва беше коленичила да моли проклетата болка да се върне, стократна да се върне, дявол ги взел и него, и нея, само и само Федерико да престане да се гърчи там, на колоната…