Генадий Гор
Картината

1

В нашия горски дом се появи странен гостенин.

Баща ми го криеше, макар че не беше лесно да го скрие.

Аз още живеех в света на детските сънища и приказки и затова веднага повярвах, че странният ни гостенин е слязъл от картината, която баща ми донесе от планетата на Идиличните пейзажи.

— А как е слязъл? — разпитвах аз.

— Много просто. Скочил е. Нали е спортист.

— Защо?

— Откъде мога да зная?

— А скоро ли ще се върне на мястото си?

— Надявам се, че скоро. Но той е гостенин. А не е удобно да се питат гостите за такива неща.

И той ни гостуваше, смущавайки майка ми и робота Карлуша, който също като мен не можеше да разбере защо е трябвало той да слиза от картината. Нима там беше толкова лошо?

Ние с робота Карлуша имахме много малък жизнен опит.

— Кой си ти? — попитах аз гостенина.

— Не зная — отвърна той.

— Как така не знаеш?

— Ами така, не зная. И не искам да зная.

Бях поразен от странната, непозната логика на отговора му. Той не само че не знаеше нищо за себе си, но и не искаше да знае. Навярно само току-що родените деца не знаят нищо за себе си. Може би той също беше току-що роден, въпреки че изглеждаше голям. Та той беше слязъл от картината.

Тръгнах си замислен, объркан, почти потресен.

— А какво зная аз за себе си? — запитах се гласно.

Това, което знаех за себе си, не беше чак толкова малко. Но всичко, което знаех, ставаше съвсем неясно поради това, че баща ми беше ходил на планетата на Идиличните пейзажи. От най-ранните ми години се беше проточила тази невидима нишка между мен и отсъствуващия ми баща. И когато той се появи на Земята, аз най-силно от всички почувствувах, че със Земята се е случило неща, със Земята, с мен и с всички, които живееха на нея, от човека до рибите и гущерите. Не разбрах, а по-скоро се досетих за това, което и досега държат в тайна. Защото баща ми, след като се завърна от планетата на Идиличните пейзажи, изобщо не се раздели с нея. Той донесе със себе си тази удивителна планета, смалена до портативните размери на картина.

Един журналист нарече баща ми космически Гъливер. Но аз много избързвам и преча на постепенния развой на събитията.

Едно не можех да разбера, като гледах странния ни гостенин. Той нямаше граници, или по-точно това, което се нарича размери. Изглеждаше ту малък, ту голям. И най-странното е, че това беше едновременно. Понякога изглеждаше в един и същ момент и джудже, и великан. Това много смущаваше нашия робот Карлуша. В неговата програма беше предвидено само обикновеното, ежедневната окръжаваща човека реалност. Майка ми много се страхуваше да не би Карлуша да се побърка. Неговите обикновени представи не искаха да се съгласят с не съвсем обикновения факт. Карлуша ужасно страдаше от това, че гостенинът не се вмества в логиката на постоянното пространство, че е едновременно и голям, и малък.

Той беше и голям, и малък. И едва много по-късно разбрах, че именно в неговата миниатюрност се е криело величието му.

В края на краищата роботът се разболя. Той затъгува по обикновеното и взе да моли майка ми да го изпратят в миналото, където размерите на нещата са били постоянни и е могло спокойно да се опреш на опита си.

Майка ми считаше, че Карлуша е прав, но не се решаваше да го каже на баща ми. А на мен ми харесваше, че гостенинът внесе в света и в моя опит нещо ново, донесено от планетата на Идиличните пейзажи.

— Ти човек ли си? — попитах го аз.

— Не съвсем — отвърна той скромно.

— Но какво си тогава?

— Аз съм гора. Градина. Облак. Птица.

— Разбирам — казах. — Ти си поет?

Той поклати глава.

— Не. Аз съм природата.

2

От най-ранните си години бях чувал за тази картина и за това, че изображенията й слизали от нея и след това пак се връщали на мястото си.

В действителност това не беше картина, но всички наричаха това нещо картина, отдавайки дан на човешките привички, на желанието да се назове неназовимото.

Случвало ли ви се е да държите речник? Това е дебела книга, пълна с имена и названия на явления, хора и предмети. Човекът е намерил думи да предаде смисъла на всичко, което го е обкръжавало, безпокояло, радвало, плашело, изглеждало му е така или иначе, или само му се е струвало. Но за това, което беше донесъл със себе си баща ми, нямаше подходяща дума в човешкия език — ето защо наричаха това „нещо“ картина.

Стигнал възрастта, която ми даваше право да посетя музея, аз реших, че човечеството е сгрешило и че това не е картина, а сън.

Моите сънища и вашите, и сънищата на хиляди други хора бяха затворени в рамка, заключени в едно малко пространство, което действително прилича на картина.

Аз стоях и образите, подобно музика, летяха, отнасяйки ме със себе си. Сънувах наяве.

Едва много по-късно узнах, че това не са били сънища, а реалност, опираща се на логика, съвсем различна от съществуващата на Земята.

Стана така, че се срещнах и с бившия ни гостенин.

— Къде сме? — попитах аз.

— На моята планета — отвърна той тихо.

— Но в рамката има не планета, а картина.

Той се разсмя.

— Виждали ли сте някога хора, които да влизат в картина като у дома си? Обърнете се и погледнете!

Обърнах се и пространството се затвори след мен.

3

Той отвори вратата. И докато я отваряше, зави ми се свят, сякаш отвъд вратата светът свършваше и зееше пропаст.

Влязохме. Къде? При кого?

С помощта на привични, разбираеми за мен думи, той направи опит да свърже с обикновената земна логика събитията и фактите, разделени от времето.

— Това е вашият правнук — каза тихо той, като ми посочи играещия на шах старец. Старецът играеше с едно дете. Лицето на детето ми се стори познато.

— А това — каза пришелецът от картината, посочвайки детето — е вашият прадядо. В семейния албум на майка ви се пази неговата снимка.

Загледах как моят правнук играе шах с прадядо ми.

Пришелецът ме представи на двамата.

— Вашият правнук и прадядо Игор Андреевич — каза той. — Запознайте се.

Не забелязах ни най-малко учудване по лицата им, може би само досада, че са попречили на играта им.

— Събрах ви тук — каза пришелецът, — за да…

Той прекъсна фразата си. Не го остави да завърши някакъв младеж с тънки като конец мустачки.

— Бързам. Разберете ме — заговори той бързо, — имам неотложна работа. Вие ме извикахте, когато се венчавах. Мога да си представя как се чувствува годеницата ми. А родителите й! Та мен сега ме няма там. Търсят ме. Мислят си за мен какво ли не. Гадаят. Предполагат, че ме е заставила да изтичам навън някаква неотложна нужда, болки в стомаха. За бога, помогнете ми да изпълня честно дълга си на младоженец. Върнете ме при годеницата ми, в моя век!

— Не се вълнувайте — каза пришелецът, — редом с вас е вашият внук. Него не би го имало, ако не бяхте станали от годеник съпруг. Успокойте се, вашата годеница е помислила, че имате разстройство. Отсъствието ви няма да й се стори много дълго. Тук времето тече не тъй, както там.

Той ни беше събрал — нас, разделените и разединените от законите на времето, от неговия необратим ход. Защо беше сторил това?

— Събрах ви тук — започна отново пришелецът, за да…

Но не успя да завърши фразата си. Младежът, станал впоследствие мой дядо, го хвана за ръката и започна да настоява да го върне в момента, от който го беше взел.

— Мен ме чакат! — викаше той. — Там е годеницата ми!

4

Трябва да прекъсна своя разказ и отново да се върна в детството си. Иначе не бихте могли да разберете своеобразната логика, която таеше в себе си картината, донесена от баща ми.

Вече ви разказах за това, как в горския дом се появи тайнствен гостенин.

Веднъж съвсем случайно чух следния загадъчен разговор:

— Вие трябва да се върнете — убеждаваше баща ми гостенина.

— Къде?

— Вие сам знаете къде. Без вас се нарушава целостта на картината. Тя изглежда незавършена.

— Глупости! — отвърна гостенинът. — Нима, когато вие престанете да съществувате, светът ще се промени?

— Но това е картина, а не свят.

— И едното, и другото.

— Все едно — вие трябва да се върнете на мястото си. Заради вас имаха вече неприятности директорът на музея и дежурната, която отговаря за картината. Ако не се върнете, ще я уволнят.

— Да не дреме по време на работа — каза сърдито гостенинът — и да не се занимава с клюки.

— Напразно упорствувате.

Разговорът им беше прекъснат от майка ми, която ги извика да вечерят.

Гостенинът седеше на масата и гледаше всички ни така, сякаш не той, а ние бяхме слезли от картината. Гледаше ни така, сякаш бяхме сън.

Да се каже за очите му, че бяха големи, значи да не се каже нищо. Въпросът е не в големината им, а в нещо друго. През неговите очи ни гледаше планетата на Идиличните пейзажи, гледаше ни от прозореца, както гледа облакът или реката, както гледа кацналата на клона, готова да отлети птица.

С неговите очи ни гледаше неговият свят и ми стана чудно и малко страшно, когато, останал с мен на верандата, той ми каза:

— Ти и досега ли не си се досетил кой съм аз?

— Кой си?

— Ти!

— Какво значи това?

— Това значи, че аз — това си ти, а ти — това съм аз. Помислих, че се шегува, че ме поднася и че техният хумор не прилича на нашия. Но изведнъж почувствувах, че между него и мен я няма вече онази невидима, но постоянна осезаема стена, каквато имаше между мен и баща ми.

Той беше като реката, като гората, като облака или кацналата на клона птица. Между тях и себе си никога не бях чувствувал невидима стена.

— Аз — това си ти — повтори той.

— Не мога да го разбера. Аз — това съм аз, а ти — това си ти. И ние сме различни. Освен това ти си от друга планета.

— Някога ще го разбереш — каза той.

— Искам сега да го разбера.

— Ще трябва да почакаш малко. След десетина години ще се върнем към този разговор.

— А сега?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва да помисля.

— Нима за това ще са ти необходими десет години?

— Да. Дори дванадесет.

Не можах да разговарям повече с него. На другия ден той изчезна и когато майка ми постави приборите на това място на масата, където обикновено седеше той, баща ми каза:

— Гостенинът няма да дойде на закуска.

— Защо? — попита майка ми.

— Той се върна там, откъдето бе дошъл.

— На планетата на Идиличните пейзажи?

— Не. На картината в музея. Съжали директора и дежурната.

Съжали? Това някак ме учуди. Нима съжалението съществува не само на Земята?

5

Някаква тайна свързваше баща ми с тази картина и със самата планета на Идиличните пейзажи и аз не съм уверен, че тази тайна ще престане да бъде някога тайна.

Всички помнят думите на баща ми, казани на заседанието на астрономите?

— Планетата на Идиличните пейзажи я няма вече там. Не я търсете. Аз я донесох със себе си.

Дали той не намекваше за това, че е успял да вмести цял един свят в картината неизвестно как и с каква цел?

Дали той не беше някакъв космически Гъливер, досетил се да направи това, което не се беше досетил и съумял да направи Гъливер на Суифт?

Учените решиха да приемат думите на баща ми като грандиозна метафора или шега. Но както се изясни по-късно, това не беше нито метафора, нито шега.

Запомнил съм деня и часа, когато семейството ни се засели на планетата на Идиличните пейзажи. Беше четиринадесети февруари, сряда, шестнадесет часът. Годината и века няма да назова. Защото това няма никакво значение. На планетата на Идиличните пейзажи си имат свое летоброене.

Баща ми взе със себе си не само майка ми, мен и робота Карлуша, но и своята къщурка с небето, брега, гората и реката. Когато се събудих на новото място, видях, че всичко ми е познато, нищо не се беше променило.

Едва по-късно узнах, че реката, брегът, гората, нашият дом и ние самите сме били в рамка и че всичко това се нарича картина.

Досетих се за това в деня, в който видях зрителите, които ни разглеждаха и правеха бележки по повод на красотата и правдата, открити от тях в картината.

На мен, майка ми и дори на робота Карлуша ни беше неприятно, че ни разглеждат, вземайки ни за изображение на чужд живот, сякаш не бяхме хора, а образи на хора.

Баща ми каза равнодушно:

— Не обръщайте внимание. Представете си, че сте артисти на сцена, но играете не другиго, а себе си.

След две седмици ние вече бяхме свикнали и започнахме да не обръщаме внимание на зрителите. Живеехме така, сякаш светът е в рамка и никой не ни гледа.