Андреас Грифиус
Ах, свойто време в страх и ужас преживях

Ах, свойто време в страх и ужас преживях,

животът се изтръгва,

отлита като сън,

нощта, когато тръгва

с луната бледа вън.

 

Не ще съзре смъртта високия ми сан.

Аз пиша — празно бреме,

ще го стопи в нощта

забързаното време.

Човек! О, Суета!

Какво си ти, поток, от нищо невъзпрян!

 

Оплаквам се на теб. А скръбното тежнение

ти по-добре го знаеш,

изпитал си го ти.

Но болка ме терзае

и мъка ме гнети,

че аз към свойта цел все тичах със скимтене.