Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 2

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

Лингея ЕООД, Благоевград

ISBN 978-954-92471-2-1


На Агоп Мелконян

Дебеланите и дебеланковците вече го очакваха в конферентната зала на хотела. Бяха не повече от двадесет, но наличието на толкова много плът, удобно разположена в меките кресла, създаваше впечатление за пренаселеност. И въпреки общо взето дружелюбното излъчване, във въздуха наоколо витаеше нещо потискащо.

Групата за отслабване.

Всичко изглеждаше толкова абсурдно и банално в същото време. Само допреди няколко часа той се изтягаше лениво на стария домашен диван с книга в ръка, бавно отстъпвайки пред атаките на следобедната дрямка. Сепна го телефонът.

Прощавай… Май те събудих?

В първия момент не я позна. После, едновременно с внезапно появилото се неприятно сърцебиене, разбра, че е Лиана. Не беше чувал гласа й от няколко месеца.

Моли го да спасява положението.

Какво се е случило?

От накъсаните й обяснения разбра, че някакъв префърцунен интелектуалец в последния момент отказал да дойде и сега тя се чудела с какво да запълни програмата. Тази вечер нейната група за отслабване имала среща с писател…

Група за отслабване? Това пък какво е?

Лиана му беше колежка от задочното следване. Още тогава работеше нещо в сферата на туризма. В един кратък отрязък от време химията на привличането реши да си направи шега с тях двамата. Реакцията не продължи дълго и завърши с усещане, твърде подобно на махмурлук.

Не е ли чувал за дебелариуми? Сега тя е в един такъв на морето…

На морето?! Как си представя да стигне дотам тази вечер?

Има само един начин. По въздуха. Говорила е с шефа на комплекса. Готов е да изпрати самолета си… Само нека не й отказва и той, моли го!

Срещнаха се отново след почти три десетилетия. Напълно случайно. Тя все още се занимаваше с туризъм. Той, от известно време насам, изкарваше хляба си с работа в областта на рекламата и пиара. Най-общо казано. Не липсваха допирни точки за подновяване на отношенията. Съвсем делови, естествено.

Слушай, какъв писател съм аз? Не съм измъдрил нищо през последните десет… не, цели четиринадесет години!

Господи, кога минаха?

Знае, че е писател. Има три книги. Цели три, за разлика от нея.

Тогава, преди около три десетилетия, Лиана пишеше стихове. Хубави, харесваха му. Но така и не издаде стихосбирка. Може би защото беше по-горда от него. И определено по-опърничава.

Добре, де. Какво трябва да направи?

Просто да отиде на летището. След час, час и половина… Ще му се обадят.

Два часа по-късно той вече седеше в бежовия салон на седемместната „Чесна Ситейшън“ и отпиваше от кехлибареното питие, което стюардесата му предложи.

Беше единственият пътник на борда. Нямаше кой да му досажда и всичко щеше да е великолепно, ако малко след излитането отново не се беше появило натрапчивото сърцебиене.

Докато допие втората чаша уиски и позяпа през заобления прозорец, полетът като че ли свърши. Долу се ширна синевата на морето, самолетът направи заход и започна да се снижава. Време беше да се отърси от мислите си, които комай през цялото време меко и разсеяно бяха гравитирали около въпроса колко ли трябва да печели човек, за да се сдобие с подобна летяща прищявка и — нещо повече — да я запрати до другия край на България заради един-единствен пътник!

Човекът, който печелеше колкото трябва, го очакваше в малката, приятно прохладна зала за пътници на също така скромното по размери свое летище. Беше заедно с Лиана. Приветлив мъж на средна възраст с леко изпито лице, очила с фотосоларни стъкла и поддържано тяло. До него Лиана сияеше с прелестната усмивка на успокоението.

Значи вие сте този, който може да възкреси мъртвите!

В първия момент не разбра какво значеха тези думи.

Рекламата, драги, рекламата… Много хора я подценяват, но аз не съм от тях. Може би затова, поне засега, се справям криво-ляво. Въпреки кризата. Дори мисля, надявам се ще се съгласиш с мен, че по време на криза рекламата едва пъти по-важна!

Мъжът, по-млад от него с десетина години, неусетно беше преминал на „ти“.

Ще имаме достатъчно време да поговорим делово след срещата… Апропо, каня ви на вечеря. С Лиана, разбира се. Тя ми каза, че сте майстор на рекламните послания.

Мимоходом отбеляза, че мъжът отново му говореше на „вие“. Не се случваше за пръв път да попада на такива събеседници. Беше стигнал до извода, че това най-често са хора, които мислят за съвсем друго, докато почти машинално разговарят с човека пред тях.

Може би ще направи компромис специално за него, някаква малка отстъпка… Времената са такива, налага се да се цепи стотинката. Главата ми е пламнала, драги! Туристите са кът, банките съвсем озверяха… Криза! Как пътувахте впрочем?

Аха, ето къде беше заровено кучето. Лека компенсацийка за луксозния полет и изпитото марково уиски. Подходящ слоган, нещо от рода на Оазисът за вашата ваканция, някоя и друга пиар публикация, диплянки на преференциална цена… Изглежда беше подценил мъжа с очилата. Той сигурно отлично знаеше и това, че в нормалните държави едно успешно рекламно послание струва поне колкото половината му самолет.

Е, аз ви оставям, трябва пак да скачам в огъня! Ще се видим по-късно. Успех, Лианче! Успех и на теб, драги…

Големият шеф отривисто се обърна и закрачи — делови, леко приведен напред, понесъл сякаш на плещите си цялата тежест на световната финансова криза, за която всички говореха. Закрачи към черното „Порше Кайен“, което го очакваше до входа на скромното му летище.

Те двамата тръгнаха след него. Лиана се усмихваше, този път някак извинително. Нещо в смисъл: нали си ги знаеш милионерите, умират да се оплакват…

Знаеше си ги.

Колата й беше паркирана встрани, на мястото, отредено за посетители. Нямаше климатик. След прохладната зала това не можеше да не се забележи. Бърбореха нещо неангажиращо, докато пътуваха.

Не остана време дори да хвърли две-три шепи вода на лицето си. После ще се настанява. То и какво толкова има за настаняване, не носеше никакъв багаж. Даже и тефтер за въпросите забрави да вземе…

Дебеланите и дебеланковците ги очакваха в конферентната зала. На определеното за него място някой предвидливо беше оставил изящен фирмен бележник и химикалка с логото на хотела. Правилно. Хотелът беше четиризвезден, а звездите трябва да се защитават. Вашата четиризвездна ваканция…

Лиана вече говореше. Представяше го. Правеше му презентация. С цялата си чаровна, заразителна и на пръв поглед леко наивна всеотдайност, на която беше способна. На пръв поглед.

Възхищаваше й се, също както тогава. Гледаше профила й и се учудваше колко малко се е променил за всичките тези тридесет години. Не тя, единствено профилът й.

Сърцето пак се обади, сякаш за да го подсети, че не е време да се разсейва. Трябваше да влезе в ролята си. Да си припомни поне бегло какво го бяха питали на десетки подобни срещи през годините и какво бе отговарял той. Не очакваше особени изненади тази вечер. Просто трябваше да играе писател и това е…

След края на представянето обикновено настъпваше момент на конфузно мълчание. Никой не бързаше да зададе първия въпрос, още повече на един световно неизвестен автор като него, от когото не бе прочел и ред. Или, по-точно, не знаеше, че надписът на билборда, покрай който всеки ден минава с колата си, е измислен именно от този побелял и видимо уморен човек. Самият той нямаше право да издаде тайната, това винаги влизаше като изрично условие в договора му. Веднъж прието и платено, рекламното послание вече не му принадлежеше.

Естествено, знаеше как да прекъсне това мълчание. Достатъчно бе да изтърси нещо от рода на „ще питате ли нещо или да си ходя“, за да види как аудиторията се оживява. Особено пък аудитория като сегашната.

Е, ще питате ли нещо или да си ходя?

Изобилието от плът се раздвижи с шепот, приглушен смях, широки добродушни усмивки. После, както и очакваше, всичко взе да напомня прогимназиален лексикон…

Любим писател?

Не е един, много са. И не са любими, защото никога не е бил чак толкова интимен с тях. Просто писатели, на които се възхищава. И от които се е учил, тоест — стремял се е да им подражава… Джек Лондон, Стайнбек, Бунин, Лем, Бредбъри, Шекли… Зюскинд, Маркес, Дан Симънс, Харлан Елисън, Франк Хърбърт… Над всички тях, с една глава отгоре — Достоевски и Томас Ман!

Ами Беляев?

Да, и Беляев разбира се! Удивителна сила на характера. Сигурно знаят, че години от живота си е прекарал в гипсово корито и с парализирани крайници. Туберкулоза на гръбначния стълб. И в най-мрачните времена на сталинизма е написал такива прекрасни неща като „Главата на професор Доуел“, „Над бездната“, „Продавач на въздух“, „Ариел“…

А също и „Човекът амфибия“! Защо не го споменава?

Пищната брюнетка, която бе задала последните два въпроса, го гледаше с такава обилна доза укор, сякаш се чувстваше лично засегната от пропуска му.

Да, и „Човекът амфибия“, естествено. Напълно права е.

Не беше пропуснал случайно. Нито автора, нито неговия чудесен роман. Просто не искаше да си спомня. Имаше опасност да се разчувства прекалено силно. Трябваше да щади нервите си, докторът му го напомняше всеки път…

Нима можеше да забрави онзи слънчев следобед в началото на шестдесетте, когато за пръв път гледа филма със същото заглавие? Черно-бял, изподраскан, прекъсван за смяна на лентата… Беше потресен. Смътно усещаше, че сега, в този следобед, се случва нещо много важно. Искаше да прилича на някого; но на кого? На доктор Салватор, разбира се! На този гениален хирург с изтънчено жестоко лице, създал своя шедьовър. И в следващия момент, с някаква напълно неприсъща за десетгодишен хлапак логичност си каза: добре, но ако стана хирург като Салватор, най-много да създам един Ихтиандър. А ако стана писател като Беляев?! Точно там, на стъпалата на някогашния хотел „Балкан“, почти невидими от ослепително силното лятно слънце (помнеше и това!), той взе твърдото решение да стане писател… И то не просто писател, а фантаст.

Защо точно фантаст?

Знаеше, че този въпрос няма как да му се размине. Имаше естествено и готов отговор за него, който беше повтарял в различни вариации десетки пъти. По радиа, телевизии, на всевъзможни сбирки с фенове…

Чували ли са за Езоп?

Групата за отслабване внезапно и видимо се оживи. Кой беше пък този? Грък? Евреин? Арменец? Да, да, арменец, да имаш да вземаш! Май грък беше вярно, но не от сегашните, ами от ония, старите! Древен грък, тоест? Преди новата ера? Е, чак преди новата ера да е, не ми се вярва! Нещо беше написал… приказки май. Чакайте, той не беше ли роб? Да, бе, роб ще седне да пише приказки! Ти знаеш ли какво е да си роб? Ами ти знаеш ли? Може и повече от теб да… Е, стига де, излагаме се пред човека!

Да, каза той, Езоп наистина е древен грък. И наистина е живял шест века преди Христа. Бил е роб, но са го освободили. Съчинявал е басни, не приказки. Именно съчинявал, защото много дълго време те са се предавали от уста на уста. Записали са ги три века по-късно. Оттогава е останал и изразът „езопов език“. Тоест езикът на намеците, на недомлъвките, на четенето между редовете. Този език е индикация на… знаят ли на какво? На несвободност! Той се появява винаги щом свободата е отнета или ограничена.

Затова ли реши да пише фантастика?

И затова! Защото с цялата си наивност смяташе, че онова между редовете ще остане незабелязано от цензорите. И защото не разбираше, че те отдавна са го преценили, отчели са степента на опасност, която той носи, решили са, че тази опасност не е чак толкова голяма и са му отредели ролята на фон, на масовка, на крачещ и дишащ аргумент. Как моля ви се да нямаме наши, родни, социалистически писатели-фантасти! Ами този, ами този и този; е, да, и онзи също… Затуй след дълги и унизителни преработки склоняваха да издадат книгите му, макар и в скромни тиражи, подхвърляха му хонорари и привилегии както се хвърля кокал на улично куче — с тояга в другата ръка. Само че знаят ли кое е най-лошото на езоповия език? Ами просто това, че липсата на свобода не може да бъда скрита. Тя винаги те съпътства, държи те в плиткото, кара те да се умилкваш, да се подхилваш лицемерно, на когото трябва, да премълчаваш, да се молиш… И това личи във всичко, което правиш! Уважаеми другарю началник, моля да бъда назначен, моля да бъда уволнен, моля за пет дни отпуск, моля да ми бъде издаден задграничен паспорт… Моля да бъдете снизходителни към моя ръкопис, моля да напишете благосклонна рецензия, моля да не ме прехвърляте в шеста глуха, моля, моля, моля…

Групата за отслабване притихна, някои го гледаха едва ли не ококорени, други — със зяпнали уста. Май беше се разпалил повече отколкото трябва.

А защо не пише сега, когато вече няма цензори? Когато вместо молби подаваме заявления? И сме свободни да пътуваме, където пожелаем?

Ето, това е въпросът! От езоповия език вече няма нужда, а друг той просто не е научил. Друг той не познава. Какво, да пише вулгарни романи ли? (Виж ти, не се беше замислял досега, та това си е направо рекламно послание!). Или текстове за чалга? Или някакви дълбокомислено кухи халюциногенни реминисценции, както би се изразил някой съвременен критик? Не, благодаря. Предпочита да си изкарва хляба със занаята, който все още владее. А пък един ден…

Но това е ужасно! Това направо не е за вярване! Нима той вече е спрял, примирил се е, за нищо не мечтае?!

Залпът от думи дойде откъм същата онази пищна брюнетка, която го беше попитала за Беляев. И като чели малко го изненада, свари го неподготвен. Умът му, обикновено услужлив в такива случаи, сега отказваше да предложи обичайния набор от клишета. Явно трябваше да каже истината.

Да, мечтае! Дори и сега, след толкова дълго прекъсване, когато е загубил форма, когато търсените думи, ако изобщо дойдат, ще дойдат десет пъти по-трудно отпреди, той мечтае за същото, за което винаги е мечтал. А именно — да напише разказ, повест, роман или дявол знае какво точно, в който да няма нищо, абсолютно нищо фантастично. До последното изречение. А когато това последно изречение се роди, изведнъж да се окаже, че разказът, или каквото и да е там, всъщност е фантастичен. Защото това ще е животът, самият живот…

Не беше сигурен, че го разбраха. В залата цареше тишина, тъй силна, че той ясно долавяше биенето на сърцето си. После някой плахо изръкопляска. След него друг, трети… Лиана отривисто сведе глава. Видя я как тайно избърса нещо в ъгълчето на окото. Ала още в следващата секунда се овладя, извика на помощ своята прекрасна усмивка, каза необходимите за случая няколко изречения и завърши с може би най-важното: сега е време всички да отидем на вечеря.

Заслужена вечеря.

Групата се оживи, бодро раздвижи телеса, с глъч и шум се насочи към изхода на конферентната зала. До него приближи единствено пищната брюнетка, която беше участвала най-активно в мероприятието.

Иска да си купи книгите му. Три бяха, нали? Как може да стане това?

Ами… те отдавна са изчерпани. (И как няма да са, като последната беше излязла — в доста бутиков тираж — преди цели осем години!) Трябва да види дали не е останало нещо от неприкосновените запаси.

Моли го. Нека й ги прати с наложен платеж. Ще запише адреса си в този бележник, разрешава ли? И телефона също…

Разрешава, разбира се. Апропо, понеже забеляза, че тя има по-особено отношение към Беляев и „Човекът амфибия“, знае ли какво значи, как се превежда Ихтиандър?

Не, не знае.

Буквално — рибеният мъж. Е, може и човекът-риба…

Интересно, много интересно. Рибите винаги са й харесвали. В тях има грация, хармония, едно особено сливане с живота и в същото време някакво дълбоко, благородно достойнство, дори когато… дори когато умират. Беше прекрасна вечер, благодари му. И ще очаква!

Брюнетката се втурна да догони групата. Лиана го стрелна дяволито.

Май те хареса. Да не си забравиш бележника.

Като нищо щеше да го забрави. Винаги се чувстваше некомфортно след такива срещи и отдавна неизпитваното усещане не пропусна да напомни за себе си. Изведнъж разбираше, че е можел да каже много повече неща, да ги каже по-умно, по-точно, по-завладяващо. Чувстваше се напрегнат и празен едновременно.

Как мина, доволна ли е?

Всичко беше о’кей! Време е и те да отскочат до ресторанта.

Не, първо през рецепцията, че после може да не успее да си напише името.

Ха-ха, няма да има нужда да си пише името. Тя вече го е написала вместо него. Знае дори номера на стаята му. А сега, хайде на вечеря с туроператор!

Полупразният ресторант сякаш звънтеше от лъскав и леко натрапчив лукс. Не беше трудно да забележат липсата на големия шеф. Нямаше я и групата за отслабване, сигурно вечеряше в отделна зала. За всеки случай.

Избраха маса във възможно най-закътаното ъгълче и малко след като се настаниха към тях приближи сервитьор със солиден набор от менюта. Ще поръчат ли нещо, докато изяснят предпочитанията си? Той пожела уиски (щеше да му е третото за днес), Лиана — чаша бяло вино.

Е, нека разказва сега, после ще избират! Тя, естествено, знае почти цялото меню наизуст, а той сигурно ще предпочете риба. Още ли е луд по рибата, както тогава, преди сто години?

Да, все още обича да похапва риба.

Тук я приготвят чудесно, след малко ще се убеди… А какво прави Сашко?

Сашко беше синът му. Страдаше от рядка хормонална болест със сложно име, която забавяше растежа и правеше костите по-чупливи от нормалното. Това обаче не му попречи да завърши Художествената академия и да продължи да създава своите странни скулптури от тел и метални отломъци. Всички казваха, че е талантлив, самобитен и неразбран. Но само баща му знаеше колко грижи и скъпи лекарства са необходими, за да го поддържат в кондиция. Всъщност това беше една от причините да зареже собствените си сюжети и да заработи като луд в рекламата. Особено след развода.

Копирайтър. Творец на рекламни послания. Този, който може да възкреси мъртвите…

Сашко е в Париж. Добре се развива. Направил е няколко изложби, купуват го. Често си чатят в скайпа. А, даже наскоро се е оженил! За музикантка. Е, не е имало сватба, никакви излишни дандании. През октомври сигурно ще се разходи до Париж да ги види.

Браво на Сашко. И на него браво, той знае защо.

Уискито тихомълком вършеше своята работа. Заглаждаше ръбовете, дискретно приглушаваше дразнещия блясък. Не беше хапвал нищо почти десет часа, но сега, когато седяха тук двамата с Лиана, не чувстваше никакъв глад. Беше му уютно и хубаво. Като преди сто години.

Тя… какво, няма много-много за разказване. Срещи, раздели, пътувания. Откакто брат й загина в онази ужасна самолетна катастрофа, не е и помисляла за себе си. Родителите й не издържаха, отидоха си и те скоро след това. Двамата със снахата отгледаха Монката и Ния. Ех, те вече пораснаха, взеха си хляба в ръцете. Само дето и животът остана… някак си назад.

Изведнъж много силно му се прииска да погали ръката й, просто да я подържи малко, както тогава. И сигурно щеше да го направи, ако нещо наоколо внезапно не се беше променило.

Трудно му беше да определи какво точно. Всичко като че ли стана с една идея по-бързо, по-стегнато, по-припряно. Само секунда по-късно на входа на ресторанта се появи големият шеф. Беше безупречно елегантен, с брилянтинено лъскава коса и лъчезарна усмивка. Забеляза ги веднага, пътьом размени няколко думи със салонния управител и докато го правеше, усмивката му мигновено изчезна, а между веждите се появи строга бръчка. После, отново усмихнат, приближи тяхната маса.

Той се изправи. Стана и Лиана, въпреки че по етикет не беше длъжна да го прави. Здрависаха се с безкрайна сърдечност, докато големият шеф поднасяше своите хиляди извинения за закъснението.

Около масата им веднага се засуетиха двама-трима сервитьори, покриха я с изискани ордьоври, от двете й страни се появиха две никелирани стойки с ледени купи. В едната от тях грациозно се беше излегнала бутилка Дом Периньон, от другата едва-едва се подаваше гърлото на тумбесто шише с петнадесетгодишно уиски. Сръчни и безшумни като призраци сервитьорите бързо изпълниха ритуала по наливането на чашите и се оттеглиха дискретно встрани.

Едва когато се чукнаха за първи път, той забеляза колко хитри и преценяващи са леко присвитите очи на големия бос. Изненада се, че не го е открил още при първата им среща, но след малко си спомни, че тогава мъжът беше със слънчеви очила, които донякъде скриваха и смекчаваха погледа му. Сега, въпреки общо взето южняшкото излъчване на човека срещу него, този поглед беше станал остър и студен като свредел.

Както и трябваше да се очаква главно мъжът поддържаше разговора на масата. Изчерпал за около пет минути фазата на общите приказки, сега той разказваше за своите успехи в бизнеса, както и за бъдещите си намерения. Според всички отчети, анализи и икономически резултати, сериозни конкуренти в страната той вече нямал. Явно било дошло времето да насочи поглед навън. Подготвял масирана експанзия на няколко регионални пазара, но сега, в условията на криза, трябвало да бъде особено внимателен при изготвянето на печеливша маркетингова стратегия. Годините, прекарани в този бизнес, го научили безкрайно много да цени качествените хора, техния професионализъм и креативност, защото всяка грешка в бранш като неговия струвала скъпо. И когато Лианчето му казала за тазвечершната среща, той си помислил дали не би било възможно да се намерят някакви пресечни точки на взаимни интереси, които да… и въобще…

Големият шеф много бързо му стана ясен. Може би защото принадлежеше към онзи тип хора, с които твърде често се налагаше да контактува. Хлъзгави, обтекаеми, някак повърхностно бляскави, а всъщност дребнаво пресметливи, гонещи и най-малката облага, всеядни и студенокръвни…

Като риби.

Известно време се забавляваше донякъде с начина на говорене на мъжа. Всяко от изреченията, които той казваше, имаше що-годе ясен смисъл; но сглобени в едно цяло, те сякаш се въртяха в затворен кръг, следващото почти отричаше предишното в опита си да го поясни и продължи, или пък внезапно кривваше в съвсем друга посока. Резултатът беше сложна смесица от мъгляви съждения и обилна доза самовлюбеност. В такива случаи слуховите му рецептори обикновено реагираха със заучена защитна реакция, изключвайки едва ли не рефлекторно връзката между самите себе си и съзнанието.

Милионерът от съседния вход.

На панелката.

Събеседникът му изглежда долови поне отчасти тази реакция, защото спря да чертае грандиозните си проекти, използвал като повод необходимостта най-накрая да се похапне сериозно. По негова препоръка двамата си поръчаха ципура по марсилски, която обилно поляха с великолепно бяло вино от Ботуша. Лиана настоятелно отказа да ги последва в кулинарното приключение и се задоволи само с някакво топло предястие.

След вечерята големият шеф предложи да запалят пури „с по един напръстник петдесетгодишен коняк“, дръпна от своята само три-четири пъти, остави я да загасне в пепелника и се надигна от масата, като мимоходом подхвърли, че утре, в самолета, докато пътуват заедно, биха могли да продължат деловия разговор. Последва същото отработено като гримаса на сърдечност ръкостискане, с което бе започнала вечерята.

Той почти преполови пурата си, преди да я угаси, за да се наслади докрай на приятното замайване. До слуха му достигаха фрагменти от неангажиращото чуруликане на Лиана. Беше пил много, но не беше пиян, макар да имаше чувството, че плува сред проблясъци и заоблени форми. Плува. Или още по-точно — левитира.

Напоследък той действително пиеше много. Оправдаваше се, поне пред себе си, с напрегнатите дни и самотните вечери, когато трябваше с нещо да заглади ръбовете на ежедневието. Разбира се, имаше и други начини. Можеше да прави кросове в парка. Да ходи на фитнес. В почивните дни да посещава басейна на Спортната палата или на някой от многозвездните столични хотели. Дори, в интерес на истината, беше правил всичко това — преди време… Можеше, разбира се, и да пише. Носеше в себе си, без вече да помни откога, едно интересно хрумване, почти оформена идея, застинала на фазата, когато трябва да бъде облечена с думи, за да излезе наяве действителната й стойност. Тъй както — беше го виждал отдавна — на бялата фотографска хартия, потопена във ваничката с проявител, постепенно започва да се появява бъдещата снимка…

Не го правеше. Не защото го притесняваше фазата на обличането с думи — сама по себе си мъчителна, особено пък след дълго прекъсване. Не го правеше, защото дълбоко в себе си се страхуваше, че това хрумване, тази все още безплътна идея може би е последната. Последната, която ще му хрумне някога.

Пък и сега вече никой не проявяваше снимки по този начин.

Двамата с Лиана доплуваха до рецепцията, той получи ключа от стаята си, взеха асансьора. Стаята му беше на третия етаж, Лиана трябваше да продължи нагоре. Когато асансьорът спря на етажа му, той я погледна с желание и безмълвен въпрос — така, както трябва да бъде погледната една жена като нея, която ей сега ще продължи нагоре сама. Задържа за момент вратата, за да й даде време да реши.

Тя остана на мястото си, в погледа й като че ли също имаше очакване и желание, но и още нещо, което сега му беше трудно да определи. Може би тя искаше, настояваше, очакваше от него да каже някакви думи… или поне една-единствена?

Думи!

Думи, думи, думи…

Хамлет, Принц Датски, действие второ, сцена втора.

Ето това никога не бе успявал да обясни на срещи като днешната — че един и същ разказ може да бъде написан с комбинации от съвсем различни думи. Думите, да прощава Флобер, нямаха кой знае какво значение, те бяха просто проводник, катализатор, фин инструмент. Важни бяха не толкова те самите, колкото реакцията, която отключваха…

Светлинният лъч някакси успя да намери пролука и задейства затварящия механизъм на вратата.

Не беше сложно, трябваше просто да бъде натиснат един бутон, за да се върне всичко обратно.

Всичко.

И всеки от двамата можеше да го направи.

Можеше…

Но така като че ли беше по-добре.

Когато отвори и влезе в стаята, изпита огромно желание да плисне няколко шепи вода на лицето си. От огледалото в банята го погледна сравнително добре изглеждащ за погълнатото количество алкохол мъж на около петдесет и пет. Писател-фантаст след творческа вечер с групата за отслабване. По-точно ще е — екс писател с уклон към философстване…

Внезапно до слуха му достигнаха повтарящи се мелодични трели. Беше му необходимо малко време, за да осъзнае, че звъни телефонът. Хотелският телефон.

Вдигна слушалката.

— Шестстотин и десет — каза нейният глас.

И затвори.

Недоумението му не продължи дълго. Очевидно беше размислила. Викаше го. Сърцето отново напомни за себе си, за кой ли път днес… Но сега особено настойчиво.

Трябваше ли да отиде? Разбира се. Това беше логичният край на вечерта. И на цялата история. Всяка история има край, той е заложен в нея от самото й начало независимо дали го предусещате или не — обясняваше на кандидатите за литературна слава — и вашата задача е да му дадете възможност да се състои. Не го насилвайте. Не го измисляйте. Просто вървете към него и ще го откриете.

Явно беше дошло времето да тръгне към края на тази история, продължила почти три десетилетия. По ирония на съдбата тя щеше да има същия финал като след някое мимолетно тричасово запознанство в бара…

Или не?

Асансьорът пристигна, той влезе в него. Досущ като в книга-игра имаше на разположение два варианта — нагоре и надолу. Избра надолу. Слезе встрани от рецепцията. Внезапно почувства необходимост да вдъхне глътка чист нощен въздух. Премина през въртящата се врата и почти се препъна в топлината, излъчвана от асфалта на алеята. Можеше да тръгне наляво или надясно. Избра надясно. Чак когато заобиколи хотела, с изненада откри, че се намира на самата плажна ивица.

Вашият дом на брега на морето.

Тромаво запристъпя по пясъка. Там, където той свършваше, едва-едва пулсираха миниатюрни вълнички.

Дали да не й се обади сега? Да каже, че е тук, че я кани да поплуват заедно? Щеше да е много по-оригинално, отколкото там, в стая шестстотин и десет. Много по-писателско!

Не, все пак осъзнаваше, че е пил прекалено, за да поеме отговорност и за друг човек, освен за самия себе си. Беше добър плувец. Нямаше да се лиши от удоволствието да поплува, но сам.

Съблече се, сгъна внимателно дрехите си и ги скри в подножието на спасителната кула. Други нямаше. Какъв ли конфуз щеше да предизвика, ако някоя весела компания ги намереше и решеше да си направи шега!

Застана на брега и позволи на морето да оближе стъпалата му. Водата беше изненадващо топла. Липсваше онова моментно хладно прерязване, което винаги съпътстваше първия допир през деня.

Нагази в тъмното като петрол море и по навик хвърли няколко шепи върху раменете и под мишниците. Сърцебиенето беше престанало. Единствено кожата му бе леко настръхнала от свежия ветрец, зает, откакто свят светува, със своята непосилна задача да помирява стихиите.

Почувства приятен гъдел, когато водата достигна слабините му. Изненадан от самия себе си, внезапно си припомни една лудория от юношеските години. Влизаше навътре и смъкваше банските си. После започваше да плува. След известно време, понякога по-бавно, понякога почти веднага се появяваше същия този лек приятен гъдел. Струваше му се, че се усилва с всяко следващо загребване и това го караше да се движи още по-енергично. Идваше момент, когато насладата ставаше непоносима, небето и водата се сливаха, а тялото му сякаш експлодираше в някакъв светлозелен космос. Тогава имаше чувството, че е прегърнал цялото море и се е разтворил в него.

Дали да не опита и сега?

Отпусна се в тъмната вода и направи няколко мощни загребвания. Приятното усещане постепенно се появи — не толкова бързо и някак притъпено, ала послушно напомнило за себе си. Трябваше съвсем малко да си помогне с ръка, за да тръгне по стръмната стълба на удоволствието. Но се отказа. Точно сега, без да може да разбере причината, не искаше това да се случи. Като че ли се срамуваше… от кого? Наоколо нямаше никой. Единствено фосфорножълтите отблясъци на лунната пътека трептяха на няколко метра от него.

Какво ли е да плуваш сред такива отблясъци?

Пое диагонално към тях и скоро попадна в талвега им. Беше прекрасно. Не го бе правил отдавна и сега му се струваше, че по раменете и ръцете му се стича някакво почти магично, несъществуващо вещество — охладена плазма, втечнена платина…

Луната сякаш вливаше част от своята хипнотична енергия в тялото му, карайки го да забрави реалността. Вместо туй със светла душа си припомни един момент от живота на своя любим Джек Лондон, описан в биографичната книга „Морякът на кон“. Двама младежи, Джек и негов приятел, много пияни естествено, решили да плуват по лунната пътека. По време на приключението бъдещият писател изпаднал в странно психично състояние, подобно на транс. Дошъл на себе си, когато течението го носело покрай един от мостовете в залива на Сан Франциско. Огледал се. Приятелят му не се виждал никакъв. Джек внезапно осъзнал, че трябва да спасява живота си, със сетни сили успял да се пребори с течението и да излезе на брега. После дълго се взирал в океана, дълго и напразно. Разбрах, казвал той по-късно, че другарят ми е продължил да плува по лунната пътека; и в тона му като че ли имало някакво необяснимо съжаление, загдето не го е придружил.

Чувстваше се прекрасно. Реши да направи сто загребвания навътре и да се връща обратно. Сто загребвания бяха не повече от двеста метра. Двеста и двеста правеше четиристотин. При всички положения той знаеше, че може да преплува километър без особени усилия.

Наложи си също да не се обръща към светлините на брега. Така се нарушаваше ритъмът, а и самото действие говореше за безпокойство или поне за неувереност. Нямаше от какво да се страхува. Известна доза адреналин щеше да му дойде добре. Напоследък животът му бе започнал да прилича на някакъв безкрайно дълъг и скучен рекламен клип. Събуждаше се с мрачно настроение и натежала глава, механично пиеше кафе, закусваше, без да усеща вкуса на храната… Привично се вкопчваше в живота, нанасяше удари, получаваше удари, внимаваше да не се отклони прекалено много от стереотипите. По навик пиеше две-три питиета вечер, докато в главата му постепенно престане да кънти камбаната на току-що отминалия ден. Тогава лягаше и заспиваше, и сънуваше някакви странни сънища, които не помнеше, но особеното чувство от тях оставаше задълго в гърдите му. Също като тази вечер, този телефон, асансьорът… Дали пък не трябваше да тръгне нагоре, към стая шестстотин и десет?

Обзет от мислите си, той загуби броя на загребванията и реши да започне отначало. Беше направил не повече от четиридесет, най-много — петдесет. Петдесет и петдесет — сто. Двеста метра повече или по-малко не бяха от кой знае какво значение.

 

 

Оставаха още седем загребвания, преди да се обърне към брега, когато дясната му длан удари нещо под водата. Стори му се хлъзгаво и пихтиесто, най-вероятно медуза. Едва ли щеше да се стресне толкова, ако не бе изцяло отдаден на ритъма и броенето. Инстинктивно отскочи от мястото на допира, опитвайки се рязко да смени посоката. Някаква твърда бучка внезапно се появи в прасеца му и бързо премина в нетърпима болка. Разбра, че от рязкото движение е получил схващане на крака. Нямаше нищо страшно, знаеше как да постъпи в случаи като този. Трябваше да се гмурне под водата и да тегли към себе си стъпалото на схванатия крак с две ръце, докато болката премине. Понечи да го направи и изведнъж разбра, че не му достига въздух. Нарушаването на ритъма беше подействало като удар в диафрагмата. Налагаше се да се обърне по гръб, докато нормализира дишането си, но острата болка не му позволяваше да го стори. Бе толкова непоносима, че го принуди да сгърчи лицето си и да затвори очи. Сърцето му блъскаше лудо. Повече не можеше да издържа без въздух. Предпазливо се опита да вдиша, не знаейки дали главата му е над водата или не. Нещо тежко и солено нахлу в гърлото му, задави го. Разбираше, че с всяко следващо вдишване ще поема все повече и повече вода, затуй с бързи махове на ръцете и здравия крак се опита да се задържи на повърхността. Нямаше да има проблем да го направи, ако и другият му крак беше здрав или поне не го болеше така зверски.

Изведнъж времето сякаш спря, болката омекна, тялото му загуби очертанията си. Знаеше, че умира. Не беше толкова страшно. Всеки момент щеше да се появи прословутата филмова лента, после тунелът, светлината… Вместо това чу глас. Някакъв плътен мъжки глас, който му говореше…

Ръцете и краката не го слушаха вече; макар и конвулсивно, те заблъскаха слабо във водата. Но той бе измамил и тях, и желанието за живот, което ги караше да се движат. Бе потънал много дълбоко. Те не можеха да го изнесат никога до повърхността.

Господи, та това беше Джек Лондон! Това беше краят на „Мартин Идън“! Той го помнеше… Не той, помнеше го мозъкът му. Този мозък, който всеки момент щеше да се сгърчи като сюнгер от липсата на кислород, този мозък не забравяше нищо, което бе възприел, трябваше само… Трябваше само; това ли щеше да бъде последната му мисъл?

Почувства как някаква непреодолима сила го повдига към повърхността, към живителния въздух, който пълните му с вода дробове вече не можеха да поемат; как съвършено точни удари по гърба и стомаха карат солената вода да се върне обратно там, където й беше мястото; как силни ръце, ръце сякаш на гениален хирург, разтварят конвулсивно стиснатите му челюсти и ритмично притискат ребрата, под които се намира едва-едва биещото сърце…

Той отвори очи и изкрещя, макар от гърлото му да се откъсна само хриптене. Над лицето му, на не повече от няколко сантиметра се бе навело друго човешко лице с огромни жабешки очи и сребристо-синкава люспеста кожа. Съществото вдигна длан в нещо подобно на поздрав; между дългите му пръсти се мернаха тънки, тъмнозелени ципи.

Не, не можеше да има никакво съмнение.

Това беше Ихтиандър.

Край