Лиоко Лестикона
Подаръкът на Кирин

Когато Надиля беше малка, в Тимиаз често повтаряха пословицата: „Киринът винаги идва неочаквано“, като смисълът й обикновено се свеждаше до „белята идва неканена“. Кирин наистина се появяваше най-често там, където нито го чакаха, нито го желаеха. За разлика от легендарното същество, чието име той толкова гордо носеше, чудатият музикант не притежаваше мъдрост и не се замисляше за справедливостта. Той просто идваше — когато му скимне, и си тръгваше — когато му омръзне. Бардът упорито се придържаше към древната ейнска традиция, според която пътят към сцената е труден, и то буквално, сиреч — сам си го правеше такъв. От ранна сутрин музикантът събираше групата си — страховити твари от най-далечните кътове на мирозданието — и ги мъкнеше през цял Тришолд към първата допаднала му кръчма.

За радост на зяпачите и на самия Кирин, кръчмарите предварително се подготвяха за отбрана, защото знаеха какъв погром ще спретне въоръженият ейн със своите приятели, породени от нощната безсъница на Твореца. В повечето случаи обаче съпротивата се оказваше безполезна, тъй като музикантът умееше да избере най-незащитеното място, промъкваше се незабелязан и потапяше в сън пазачите с помощта на един от магическите си амулети, с които Кирин бе окичен подобно на елха с играчки.

И така, охраната е обезвредена, зяпачите — щастливи, а Кирин нахлува в кръчмата. Предпазливо, сякаш е порцеланова статуетка, той сваля от сцената младичката алфари с цигулката. За да не предизвиква лошото, кръчмарят веднага се предава — и концертът започва.

Нека отдадем на Кирин дължимото — при цялото си лекомислие, той пее и свири изумително. Затова хората не хукват да бягат от пивницата, а напротив — радостно прииждат, за да чуят легендарната и неуловима банда „Смарагд“…

Гласът на барда и мощта на музиката изпълват залата. Ейнът пее за опиянението от битките, за безкрайния път до недостижимата цел, за самотността на победителите и за тъгата след победата… При това от думите и тембъра му лъха такава сила, че ти се иска да зарежеш всичко и да тръгнеш в странство, да се сражаваш, да рискуваш живота си… Само и само да гориш, а не да тлееш! И дори да ти е съдено безславно да загинеш — не те е страх! Живеем не заради слава, не заради почести или памет! Костите ни постилат основите на този свят, за да може следващото поколение да мине през нас и да изкачи още едно стъпало по-високо! И ако бъдещето е сграда, то неговите тухли са нашите животи.

Малцина бардове могат да пеят за това… Но само един ейн може да намира в подобни мисли радост, хъс и воля за живот. Само един ейн може да те накара да тъжиш, че има войни, и в същия миг да ги жадуваш.

Впрочем, вие, които не сте чували за Тимиаз, сигурно нямате ни най-малка представа кои са ейните, алфарите и какви караконджули мъкне със себе си Кирин, що за цирк с неумити палячовци е това. Няма да ви заплашвам с ненаписания талмуд „Житие Тимиазово“, нито ще ви обещавам куп предстоящи за излизане от печат статии. Ще река само: алфари изглеждат като хората, докато не ги разрежеш и не погледнеш какво имат вътре, а пък ейните са като хора даже в разрез — докато не надникнеш в очите им. Караконджулите пък, то се знае, изобщо не приличат на хора — те може да напомнят за езически твари или пък за бълнувания на нетрезв художник-абстракционист. Например, в „Смарагд“ четириръка нагиня забележително свири на електролютня с два грифа.

Но, историята не е за това какви са ейните и как да ги сготвиш набързо. Историята дори не е за това колко пъти годишно дава концерти Кирин, нито пък защо той никак не се спогажда с жителите на Тимиаз.

Историята е за Надиля.

 

 

Всички родители прекрасно знаеха, че Кирин е безделник, с когото е по-добре да си нямаш работа. Те предварително предупреждаваха своите глупавички и влюбчиви щерки, че приятната външност, проникновеният глас и умението да надхитряш недоброжелатели и врагове далеч не са онези качества, които се ценят у съпрузите и бащите. Затова в прегръдките на Кирин се хвърляха само вятърничавите търсачки на приключения за задните си части.

Но съвсем другояче стояха нещата с децата. Децата винаги биваха привлечени от бродещия музикант. Той умееше да им разказва изумителни приказки, съчиняваше им песнички от раз, за няколко минути изрязваше кукла от парче изсъхнало дърво. Освен това ги занимаваше с великолепни игри, които подобно на песничките бяха пълна импровизация, но някак завършени, сякаш дълго измисляни. Възрастните винаги изпадаха в паника, дочувайки името „Кирин“, и виждаха в него ако не педофил, то маниак. Отдавна отвикнали от игрите, те не можеха да проумеят за какво му е на един възрастен (и достатъчно успешен) мъж цели денонощия да се занимава с хлапета.

Затова Надиля, също като другите деца, се промъкваше при музиканта скришом, треперейки от мисълта да не би родителите й да научат за нейната малка тайна. А тя искрено и чисто обичаше Кирин и се надяваше, като порасне, да стане негова жена. Да изпълни живота си с приключения, да се изтръгне от скучния бит на възрастните — нима има нещо по-прекрасно?

Родителите не научиха тайната на Надиля, просто един ден, когато изгревът помилва древния каменен град с прасковените си лъчи, те заявиха: „Утре заминаваме, напускаме Тришолд. Сбогувай се с приятелите си“. Със сълзи на очи момиченцето изскочи навън и започна да разказва за предстоящото заминаване. Децата от двора се натъжиха, но не се разреваха. Дори най-добрата й приятелка Сай само я прегръщаше и я молеше да не плаче.

Именно тогава малката и наивна Надиля осъзна целия ужас на заминаването си. Утре сутрин, още преди слънцето да свари да нагрее павираните улици, те ще натоварят покъщнината си на возилата и ще тръгнат да търсят щастие в чужди земи, докато тук, в този уютен весел двор, всичко ще си остане както преди. Пак ще се събират хлапета, за да се веселят, играят и да дебнат Кирин да им изпее песен или да им разкаже приказка. Пак ще се плашат едно друго със „страшни“ истории, та сетне да се страхуват от всяка сянка; пак ще търсят къщи с призраци и ще се промъкват в чужди градини. Ще гонят гълъби, ще се катерят по дървета, ще крадат ябълки… Всичко пак ще е както преди — само че без Надиля. И осъзнаването на това бе толкова горчиво, че момичето закопня да съхрани поне нещичко… Ако не приятелите си, не играчките, не любимия двор, то поне героя на своите блянове, Кирин, с късите му — въпреки ейнската традиция — коси, с цветна татуировка под лявата скула, с добрата му усмивка…

Слънцето вече се беше издигнало високо, Надиля не искаше да губи време. Избърса сълзички и каза на приятелите си:

— Искам да се сбогувам с Кирин.

Хлапетата радостно подкрепиха идеята, ала бързо се оклюмаха. Имаха уговорени срещи с музиканта — всяка неделя в покрайнините на града, сред обраслите със зеленина развалини. Но дотогава оставаха цели три дни, а Надиля заминава утре, пък никое от децата нямаше представа къде да търси неуловимия ейн.

След като разбра, че дори не ще успее да се сбогува с приятеля си, момичето съвсем затъжи. За да я разведрят, хлапетата предложиха да търсят ейна „на късмет“. На всяко кръстовище подхвърляха монетки, за да определят по коя улица продължават. Червенокожият Чък искрено вярваше, че „съдбата“ ще ги отведе точно там, където трябва. И съдбата ги отведе. Ала по неочакван начин.

Мръкна се и децата се разотидоха. Надиля се сепна и хукна за вкъщи, минавайки напряко през задните дворове. И в един от сокаците съзря Кирин. Великият музикант и импровизатор лесно се разпознаваше: черни, плътни като доспехи дрехи, кръстосани на гърба извити ножове, небрежна подстрижка и мъждукащи даже в тъмното амулети: пръстени на ръцете, медальон на гърдите, клипс на лявото ухо.

Надиля понечи да го извика, ала замря… В полумрака на уличката Кирин прегръщаше някаква мома. Беше съвсем очевидно, че е по негова воля — усмихваше й се и дори й говореше нещо мило. Неизвестно бе дали Надиля щеше да се реши да се обади, но Кирин я забеляза. Той меко отстрани момата, приклекна до момиченцето и попита:

— Нещо случило ли се е? Защо си тук сама, на всичко отгоре толкова тъжна?

Кирин ласкаво се усмихна, но сълзите отново потекоха от очите на Надиля и тя произнесе с хълцане:

— Родителите ми заминават… утре… и ме вземат… повече никога няма да те видя…

— О, ти си бил популярен сред малките момиченца! — подметна момата. Кирин нищо не й каза, но я стрелна с леден взор.

— Не тъжи — рече той и започна да пребърква джобовете си. — Там, където отиваш, ще има множество забележителни хора. Някои от тях също ще знаят да разказват хубави приказки, други — да пеят песни и да измислят игри. Пък и не е кой знае колко голямо щастие това да ме виждаш… Ето, намерих я, вземи… — Кирин протегна на момичето квадратна кърпа от бяло платно. — Вярно, не знам откога ми се валя в джоба, но пак е нещо. Избърши си очите и повече не плачи.

Надиля послушно избърса сълзите си, но не бързаше да се утешава.

— Не искам други забележителни хора, искам теб… — измърмори тя.

Момата се изкикоти, но преди да пусне следващия си коментар, Кирин достатъчно грубо я избута към входа на кооперацията, като каза нещо, дето съвсем не е за печат.

— Аз си мислех — продължи момичето, — че като порасна, ти ще се ожениш за мен… Та ти си толкова добър…

Музикантът седна върху бордюра и зарови пръсти в косите си.

— Кирин! Кирин! — викаше го Надиля. — Когато порасна, ще ме вземеш ли за жена?

— Ти първо вземи порасни… — избъбри мъжът.

— Ти не се тревожи, аз ще порасна красавица. Мама много неща разправя за теб, тате и той, но аз не ги слушам. Ще се откажа от скъпи рокли, ще пътувам заедно с теб и ще спя под открито небе. И да няма пари или храна — не е важно. Аз го реших. Само ми кажи, че ще ме вземеш за жена!

Кирин вдигна лице и дълго, втренчено гледа момичето. После свали потъмнял сребърен пръстен от кутрето си, повъртя го между пръстите и го подаде на Надиля.

— Вземи. Пази го… или не го пази… Това е много необикновен накит. Ако не поискаш — няма да го изгубиш. Когато пораснеш, стисни го в ръка и ме повикай. И аз ще дойда — веднага или след известно време, но ще дойда.

Тежкият пръстен легна в мъничката длан. Момичето го стисна здраво, впи очи в малкия печат с незнаен звяр отгоре и произнесе, не вярвайки на щастието си:

— И ще бъдем заедно?

— Виж… — музикантът леко се смути. — Ако размислиш, няма проблем…

— Няма да размисля! — прекъсна го Надиля. — За нищо на света! Обещавам!

След което целуна по бузата своя „годеник“ и хукна на подскоци към дома си, без да забележи тъжния поглед, с който я изпроводи Кирин.

У дома момичето скри пръстена под възглавницата и легна да спи.

А на сутринта с изумление откри подаръка на безименното си пръстче. Неочаквано й стана зиморничаво, докато отново се вглеждаше в чудатия звяр върху пръстена. Стори й се, че съществото се ухилва ехидно, а от самия пръстен лъха студ… Надиля бързо свали подаръка, пъхна го в джоба и се хвърли да помага на родителите си да стягат багажа.

 

 

То се превърна в нощен кошмар, в ужас… Всяка сутрин, където и да оставеше пръстена, където и да го скъташе, той се озоваваше на пръста й.

Отначало това не тревожеше особено Надиля, но времето летеше, а тя порастваше. През селището им рядко минаваха пътешественици от Тришолд. Ако пък минеха, наред със стоките за продан донасяха и обилна гарнитура от слухове. Любопитното девойче задължително отиваше да научи какво ново става из родните места, а накрая плахо питаше и за Кирин.

Отговорите не я радваха. Не, музикантът бе жив, здрав и свободен. Гласът му — както и преди — звучеше в кръчмите на Тришолд, омагьосвайки слушателите, а изцепките му — както и преди — пораждаха множество приказки… само дето вече той не й се струваше толкова добър и забележителен. Побоища, многодневни запои, оргии, дори подозрения за убийства.

Всеки път възрастните отбелязваха и повтаряха, че Кирин отдавна заслужава да бъде заловен и тикнат в затвора.

— Ейните нека си имат каквито си щат обичаи — казваха хората. — Тимиаз стои вече много хиляди години, имаме си своя история, свои закони. И къде гледат властите? Ако този Кирин иска да живее с нас, нека се държи съответстващо!

Но властите гледаха през пръсти на всички прояви на музиканта. Кирин продължаваше да пее и да буди жаждата за битки. Той даже не се променял външно… Ейните бавно стареят, по-бавно от хората, и си живеят по петстотин, че и по хиляда години…

А Надиля се променяше.

Пред очите й роднини и познати завъждаха семейства…

Айрен си намери талантлив художник и бе щастлива — ала не за дълго. Съпругът й изпадна в „творческа криза“ и ден подир ден жена му търсеше из града, измъкваше го от кръчми, отнемаше му пиенето. А той все се оплакваше, че музата го е изоставила, придиряше за битови проблеми. Айрен не успяваше да го накара да работи, а нима сама жена може да издържа семейство с две деца? От време на време Айрен се отбиваше при тях, говореха си с майката на Надиля за живота и тези разговори бяха съвсем безрадостни…

Котори се омъжи за напълно обикновен мъж, трудолюбив, непретенциозен. След няколко години вече имаха собствена къщичка с градина, а Котори носеше стилни и хубави рокли… Съпругът й никога не излизаше без нея, всички наоколо казваха: „Какво здраво семейство, каква забележителна двойка!“

Надиля се учеше от чуждите съдби. Не й допадаше да издирва Кирин по цял Тришолд, да го откъсва от прегръдки на любовници, да лекува получени в сбивания рани, да плаче по нощите и да ходи в премени от втора ръка. Не искаше да се срамува от мъжа си пред собствените си деца. Не искаше да се скита от град на град. Годините отминаваха, Надиля проумяваше, че иска простичък живот — къщичка с градинка, надежден, любящ, остаряващ заедно с нея съпруг, та ако ще и да е малко пиян по празниците. Иска деца, които да растат и съзряват с обикновената човешка скорост.

Между щастието и девойката не стоеше нищо — освен пръстенът. И затова Надиля реши да се отърве от накита. И защо ли не доизслуша Кирин до края? Защо не почака да узнае какво да прави, ако размисли? Надали бардът ще се зарадва, ако тя го повика през цял Тимиаз, само за да му съобщи отказа си. Значи, трябва просто да се избави от подаръка — докато никой друг не го е видял.

Без много да му мисли, девойката отиде до реката, хубаво замахна и хвърли пръстена колкото можа по-далеч. Накитът тихо бълбукна и отиде на дъното, като пусна за сбогом кръг по водата. Надиля се усмихна, но радостта й бе непълна, тревожна… Усещаше, че прекалено лесно се получи, сигурно нещо не бе наред. Предчувствието не я измами — следващата сутрин се събуди с пръстена на ръката.

Надиля се намръщи и заключи подаръка в здрава касетка. На сутринта капакът й бе строшен.

Тогава девойката отиде на пазара и предложи пръстена на Сан Лин, известен мошеник и крадец. Сан грабна накита, зае се да разглежда печата отгоре му, мърморейки си нещо на китайски, а после неочаквано изпищя. Пръстенът бе залепнал за дланта му и се откъсваше заедно с парчета кожа. Пронизително врещейки, китаецът хвърли стоката в нозете на девойката и я обвини в опит да му наложи черно заклинание.

Около тях бързо се струпа тълпа. Някакъв мъж вдигна пръстена и също се видя принуден да го изтръгва заедно с ивици собствена плът. Ядосан, той улови китката на Надиля и й надяна пръстена. И — о, чудо! — тутакси накитът безболезнено се отлепи от дланта му.

Тълпата повлече девойката към градския глава, обвинявайки я във вещерство и опит за убийство на Сан Лин. Надиля уплашено се оправдаваше:

— Аз не знаех! Наистина не знаех, че пръстенът ще направи така!

Главата на града, Николо Паулини, замислено пълнеше лулата си, също толкова хищно извита като италианския му нос. Пръстенът бе поставен на масата пред Паулини и на Надиля се стори, че металът леко розовее, сякаш е попил пролетите капки кръв.

— Момиче, откъде имаш това нещо? — попита с протяжен бас градският управник след дълго мълчание.

Надиля би предпочела да премълчи, но не си представяше как другояче да отхвърли обвиненията. И едва чуто отрони:

— От Кирин…

Навярно нямаше по-лоша възможност да разкрие тайната си от това да го направи пред толкова много хора. В малкото градче мълвата се разпространяваше с невероятна скорост и още привечер, пряко мяра, ехидни нейни връстници я подкачаха с въпроси с какво физиологията на ейна се различава от човешката.

— Оставете я на мира! — забеляза едно от момчетата. — Че откъде ще знае разликите? Та тя не обича хора!

Девойката плачеше, спореше, убеждаваше, но подигравките не секваха. Мечтата за уютна къщичка и любящ съпруг изтичаше като ситен пясък между пръстите й.

У дома не бе по-добре. Баща й се закани да се отрече от дъщеря си, майка й се застъпи, ала й прочете дълго конско.

— Хайде да унищожим пръстена — предложи Надиля.

— Ти сама каза, че си го изхвърляла, а той се е връщал, заключвала си го, а той е чупел ключалките! — отвърна майка й.

Девойката не отстъпи:

— Дали да не да го разтопим?

Цялото семейство забърза към ковачницата, носейки омразния подарък в кърпа. Пръстенът послушно се гмурна в пълния с разтопен метал тигел, но не понечи да се топи. И сутринта цъфна на ръката на девойката.

Желаейки да се отърве от накита, семейството пропътува много път до бездънната пропаст в центъра на Тимиаз. Но пръстенът се завърна даже и от бездната. На разсъмване той сякаш придобиваше безгранична сила, бе способен да огъва и да къса всякакви прегради от метал, да пука камък, да преодолява огромни разстояния.

Майката едва не се осакати, опитвайки да сложи пръстена вместо дъщеря си. Екзорсист придирчиво търсеше в накита демон, който да пропъди — безуспешно. Свещеникът обля подаръка със светена вода, но остана удивен от липсата на реакции и каза замислено:

— Измайсторено е от ейни… А те са по-лоши от дявола! Техният прародител някога унищожил самия Сатана — нашия Сатана! Макар и паднал, той все пак е бил ангел, така да се каже… Твърдите, че това е подарък от Кирин?

— Кирин, Кирин! — потвърди майката на Надиля. — Чували ли сте за него?

Свещеникът достолепно кимна и се замисли още по-дълбоко.

— За този Кирин нищо не е ясно… Ако не бъркам, на ейните им остригват косите само преди екзекуция, а вие имате ли представа какво трябва да е сторил, за да вземат тези противни на Христа изчадия да стигнат до извода, че тоя гад заслужава да бъде екзекутиран? Трудно ми е да си представя какви грехове е накамарил…

Жената погледна дъщеря си уморено, без да се опитва да скрие мислите си. Личеше й, че е покрусена от избора на Надиля — не стига, че ейн, но и престъпник на всичко отгоре.

— Наистина, какво е могъл да направи? — попита майката.

— Дракон го знае… Не съм ги изучавал. Ейните тук рядко се вясват — и слава на Твореца!

— Но може ли някак да научим в какво е бил обвинен? — не мирясваше майката.

Свещеникът отвърна с въздишка:

— Не съм специалист, за да гадая, но никак не е шега работа да избягаш от ейнска стража и да се прехвърлиш в нашия свят… Този Кирин явно не е толкова елементарен, колкото изглежда.

Надиля и без това не смяташе „годеника“ си за елементарен. С всяка година се убеждаваше колко зле е загазила. Тя растеше, разхубавяваше се, но младежите се изказваха пренебрежително за нея, не се въздържаха и от подигравки по повод нейния „годеж“. Кирин я бе хванал в капана си и нямаше къде да иде. Майката добросъвестно събираше всички слухове за „зетя“ си, които можеха да се подочуят. Някои обвиняваха музиканта в педерастия, други го смятаха за педофил. Надиля вече беше готова да повярва в какво ли не. Нима един добър и обичащ я мъж би й направил такъв подарък? И пак е по-добре да живееш отхвърлен от собственото си общество, отколкото да се скиташ без покрив и без занятие по Тришолд… По-добре да доживееш до самотна старост, като отнесеш пръстена в гроба, отколкото да се окажеш в обятията на нечовек.

 

 

Но засега нямаше изкопан гроб за Надиля. Едва бе навършила седемнайсет, когато в живота й се появи мъж… Казваше се Джамал, обясни й се още на първата среща.

— Бях чувал за теб и за твоя „годеж“, но не си представях, че си толкова хубава…

Надиля разцъфтя. За първи път чуваше от мъж такива слова за себе си. А Джамал и не помисляше да се задоволява с постигнатото. Ден след ден той се възхищаваше на нейната скромност и кроткост, на косите й с цвят на горчив шоколад и продълговати канелени очи. Времето минаваше, двойката реши да сключи брак. Ала, за всеобщо изумление, църквата отказа да извърши венчавката.

— Тя е обещала да се омъжи и, макар нейният ейн да се е оказал престъпник, сега Надиля иска да наруши своята клетва! — заяви свещеникът, високо вдигайки пръст. — Ала какво ще стане, ако този ейн се появи да си я поиска? Представяте ли си колко кръв ще се пролее?

Хората от града си го представяха. Затова Джамал веднага отхвърли предложението да се оженят в друг град. Вместо това той рече на изгората си:

— Давам ти една година да се отървеш от пръстена или да го върнеш на Кирин. И тогава ще се оженя за теб.

Сълзи, разубеждаване, стенания — нищо не помогна. Девойката си събра нещата и тръгна самотна да търси някой мъдрец, който би й помогнал. Обиколи всички известни магове в страната, ала те само вдигаха рамене и казваха, че заклинанието е твърде сложно за тях.

Тя опита безброй различни начини, които й хрумнаха, за да надхитри пръстена. Веднъж го подхвърли в заравян след края на опяването гроб, друг път придума човек да го купи, без да го пипа…

Ала неизвестната магия накрая надвиваше всички хитрини. Надиля заспиваше под открито небе, вървеше по цели денонощия… Нощем мръзнеше, сутринта вадеше от гънките на дрехите си заспали насекоми. Когато й провървеше да се отбие в крайпътен хан, сламеникът, върху който й даваха да пренощува, й се струваше проява на върховно удобство.

„А аз исках да живея по този начин!?“ — ужасяваше се тя, гледайки отражението си в огледалото. Виждаше напукани устни, сплъстени коси, мръсно лице, мръсни дрехи. По нозете мазоли, ръцете в пришки и драскотини, в косата — забити бодли и тресчици… Вече не помисляше, че с любимия дори в колиба е рай…

Накрая, след дълги скитания и търсения по чужди напътствия Надиля намери легендарния Мерлин. Но великият магьосник не пожела да говори с нея. Измери девойката с поглед и изсумтя: „Ти сама си знаеш“. Захлопна вратата пред носа й и не се отзова на последвалото тропане.

А през това време годината наближаваше края си. Не й остана нищо друго, освен да се прибере у дома. По пътя Надиля без надежда изхвърляше пръстена всеки ден. И всяка сутрин ронеше сълзи, когато го откриваше на ръката си. Джамал няма да се ожени за нея, което значи, че тя никога повече не ще намери щастие. Ще й останат два изхода — ейнът или смъртта…

Затова едно прекрасно утро девойката стисна пръстена в дланта си и повика Кирин. Вечерта той се появи край огъня, който тя бе запалила, готвейки се за нощувка. Едва забелязала музиканта, Надиля скочи на крака и завика:

— Ти ми провали живота! Заради теб не мога да се омъжа, подиграват ми се съседи, криво ме гледат родителите! Проклет да си!

Кирин я гледаше, леко склонил глава настрани, гледаше я с безразличие. Надиля се изуми, когато забеляза, че двамата са почти еднакви на ръст.

— Искаш да ми върнеш пръстена и да оттеглиш обещанието? — попита той.

— Да! Искам! — възкликна девойката. Нямаше какво повече да губи.

Ейнът се усмихна и протегна отворена длан:

— Тогава ми го върни.

Девойката опита да свали накита, ала той се заинати. Залепи се за пръстите й. Надиля задърпа по-силно и откъсна парченца кожа. Болка опари дланите, ръцете й бързо се покриха с кръв. Мъчеше се да изхвърли подаръка, ала той не се изтръгваше, не желаеше да я напуска. Накрая, увивайки пръстена с ивица плат, откъснат от полата на роклята, Надиля успя да се освободи — и захвърли накита на земята.

Сетне се взря в очите на хладно усмихващия се Кирин, грабна вещите си и хукна да бяга.

Раните оздравяха, Джамал я взе за жена. Ала до края на дните си Надиля припознаваше във всеки среден на ръст чернокос пътник барда Кирин, като не можа да разбере дали го чака и ли се бои да го срещне…

 

 

Навярно тя би се отнесла другояче към тази история, ако бе чула разговора, проведен между Мерлин и ейна:

— Е, избави ли момичето от съмненията й?

— Да, малко я стреснах на изпроводяк… Колкото и лош и груб да се окаже съпругът й, тя никога няма да се запита: „Ами ако…“

Мерлин се подсмихна и си доля питие в чашата.

— Жените са вятърничави същества — отбеляза вълшебникът. — Да я беше помилвал, щеше да се отпусне. Та тя търсеше приказка. И продължава да я търси.

Музикантът въздъхна и поклати глава.

— Никому не натрапвам своите решения. Животът е неин и тя избира пътя си сама. А и аз съм само един бродяга, когото тя веднъж, докато бе малка, очарова. Нищо повече…