Яна Кандова
Господарят на гробовете

Той е пълен и лесно се поти. Навън е трийсет градуса над нулата, и то само защото е нощ. А денем тук настъпва същински ад — петдесет градуса по целия нажежен сектор на смъртта, който му е подвластен. Той отваря шише студена бира и пие жадно, макар да знае, че това няма да помогне. Би предпочел водка, за да се натряска до несвяст, но в седем сутринта ще довтаса комисия, а той не бива да се излага, той изпълнява безупречно указанията, той е безукорен работник. Те избраха най-безопасното за себе си време: гробарите си тръгват в шест, гробището е затворено до осем, на цялото пространство остават само двама живи души — старият пазач на портата и той, който си е въобразил, че е господар на мъртвите… зайче, мислещо се за питон.

В малкия му задушен кабинет няма нищо освен маса с два стола, шкаф и хлътнало прогнило канапе. Няма върху какво да съсредоточи вниманието си, освен върху двете шишета бира, купени в малката бакалия недалеч от входа на гробището. Донесе ги увити във вестник, за да не го забележат работниците, поели на път да изпълняват нощните си задължения. Той изпива още половин бутилка и внезапно му става студено. Часовникът на китката сочи един след полунощ, до седем остава цяла вечност. През прозореца — неспирни удари на десетки лопати, отблясъци на десетки фенери и глухи псувни на работници. Той никога не излиза при тях без нужда, никога не ги заговаря, отвръща само ако му зададат въпрос. Виждаше неодобрение в очите им, четеше по лицата им дълбоко отвращение. Не бе противен на себе си и не разбираше тази неприязън от страна на работниците и на онези хора, които се мъкнеха насам ден подир ден в течение на няколко седмици. В осем сутринта мястото около кантората се превръщаше в пазар или панаир, а той се оказваше в центъра му: поемаше върху себе си оскърбления, проклятия, дърпаха го за дрехите, падаха пред него на колене, целуваха му ръце и нозе, но след като не постигаха своето, пак го обсипваха с клетви за цялата му рода. Преди два дни го замериха с камък. На косъм му се размина да го тресне по главата, но той все пак падна. Тълпата му се нахвърли, протегнаха се множество ръце, ритаха го множество крака. Отърваха го същите работници, които не му подаваха ръка при среща, които даже не го поздравяваха. Не държеше да го поздравяват, още по-малко — да се ръкуват с него. Не искаше да се докосва до мръсните им смрадливи длани — този неук народ не подозираше за съществуването на ръкавици и вадеше костите от могилите с голи ръце. Вчера той не излезе пред молителите, тръгна си преди отварянето на гробищния парк и цял ден проспа у дома, върна се заедно с нощната смяна гробари. И тази сутрин няма да се среща с тях. Обявата за премахване на гробището е разлепена навред из района, нищо повече не може да им даде.

Но не от тях се боеше, не от немощните старци, миришещи на пръст; не от неудачниците, подобни на сиви призраци; не от черните вдовици и вдовци с отвъдни очи; не от любителите на древността и защитниците на културата, които не виждаха тук нищо друго освен прашни камъни и изсъхнали бръмбари. Всяко от двете му пълнобузести деца би надвило полумъртвите страдалци като на игра. Той научи децата си на всичко, на което можеше да ги научи, на което трябваше да ги научи в този свят на тигри, усойници и лешояди. Децата му здраво ще стоят на краката си в този живот и от нищо няма да се плашат. Както от нищо не се страхуваше и техният баща… от нищо, чак до онова време, когато под негово ръководство не започнаха да рушат старото гробище.

Той пие втората бутилка. Часът е 1:15. Работниците скоро ще седнат да похапнат, ще чупят с вонящи ръце парчета хляб, ще режат сочни домати, ще бъркат с пръсти в пликчето със сирене. За известно време ще секне трополенето на лопатите — и тогава може да се появи тя. И само при мисълта за това от студ отново го връхлита жар. Той бърше с носната кърпа потта от подпухналото си лице и от набръчкания си врат и тихо се смее.

Тя е само едно дете. Малко момиченце на около седем годинки, кльощаво, мургаво, с черна коса до пояса. Ъгловатото й бронзово личице едва побира бадемовите очи. Боса е, с нещо като туника. Какво може да му стори това невзрачно девойче, което прилича на охтичавите деца от сиропиталището? Нищо не може да му стори. Ако я натисне с пръст, ще я смачка като буболечка, та той е четирийсет годишен мъжага със сто и двайсет кила живо тегло. Но когато тя се появи за първи път в кантората, без почукване, без покана, посред нощ, просто изникна на прага, а в ръцете си държеше една маргаритка с дълго стебло — тогава пред очите му помръкна, усети рязка болка в гърдите, сякаш хиляди дребни стъкълца се забиха в плътта му.

Първия път тя говореше приветливо. Той дума не разбираше от странната и реч, но словата се лееха като музика. Тя стоеше на прага, въртеше маргаритката, усмихваше се с ъгълчетата на устните, гледаше го без да мига — и говореше ли говореше, нареждаше неразбираеми фрази, сякаш нанизваше мъниста на конец. Гласът й бе омаен и красив, звънкаше като чистото синьо поточе в селото на дядо му. Гласът й ромолеше, а той си припомни своето детство: топуркащ с боси крачета фъстък по полянката край гората, а от къщата прабаба му го зове да отиде на семейната обедна маса. Гласчето ромолеше, а той си припомняше доброто набръчкано лице на дядо си, който седи на прага и достолепно пуши лула.

Но затропаха отново лопатите и момичето изчезна.

При второто си посещение тя носеше две маргаритки. Пак застана на прага, притисна цветята към гърдите си и, гледайки го право в очите, заговори. Гласът й вече не беше приветлив, приличаше на гласовете на народните разказвачи, редящи думи за героичните старини. Гласът й звучеше като песен, в която гърмеше морски прибой, и той сякаш дори виждаше пръските морска пяна. Тя говореше, а той виждаше рибарска лодка, изтеглена върху каменист бряг, виждаше голи до кръста рибари, почернели от слънцето, които дърпаха мрежите си. Тя говореше, а в далечината плуваха големи старинни гемии с причудливо изрязани носове и десетки весла гребяха в дружен ритъм, вятърът рошеше светлите и огненорижите коси на гребците.

Но момичето изчезна, вместо весла затропаха гласовете на гробарските лопати.

Той е здрав и силен мъж, страда от напълняване, но това не му пречи да си гледа добре работата и да изпълнява нарежданията, при това да ги изпълнява безупречно. Тези тълпи от хора, тези стенещи призраци, готови да му падат в краката, не разбират, че той няма власт да промени нещо. Той е само изпълнител, също като гробарите, заповедта не е подписана от него. Под покривалото на нощта те вършат неща, които никой не бива да вижда. Има списъци на погребенията, които още се посещават от скърбящи, гробовете са гледани — тях ги изравят. Останките трупат в чували, чувалите ги оставят зад оградата, за да ги вземат роднините. Ако не се погрижат — още по-добре. Булдозерите с лекота разчистват терена, смесвайки навеки костите с пръстта.

Нощта скрива всички престъпления, но това престъпление не е негово, пък и той не смята премахването на парка за престъпление. Не го засяга, той е изпълнител, плащат му, добре му плащат, а той плаща на гробарите, които не му подават вонящите си ръце. Но си вършат своята работа стриктно — всяка сутрин тълпата сълзливи посетители бива посрещана от няколко десетки нови чували с кости. Глупавите и наивни сиви призраци, как само ридаят.

Невъзможно е да не поглежда часовника, невъзможно е да спре потока мисли в натежалата от жегата и безсънните нощи глава.

Тя се появява всяка нощ, когато работниците спират за почивка, всеки път маргаритките в ръцете й стават все повече. В нейните черти няма детска наивност, лицето й вече не се усмихва мило, гласът и вече не е ласкав, точно обратното — става все по-сумрачен. Гласът й звучи в главата му, като със свредел се забива в мозъка, пораждайки ярки избухвания от видения и мигрена. Понякога нахлуват пориви на бурен вятър, картини на бушуващо море и вълни, които атакуват стени на древна кула. Гласът пробива с шум на гъста гора, в нея бродят първобитни ловци, убиват глиган, в шубрака от папрати се мярка тигрова кожа. Понякога гласът нахлува заедно с тропот на копита, той вижда препускащ по степта табун коне и бавно пъплещ керван камили. Понякога гласът шумоли с люспи на пепелянки, той вижда бесилки и люлеещи се обесени, а по земята опашките на гърмящи змии възвестяват смъртта.

Той седи вцепенен, загледан в бездънните й, пълни с мрак очи, сякаш е малко зайче, поробено от волята на анаконда. Но отново почват да се забиват в пръстта гробарските лопати — и тя изчезва. Тогава му става зле: побиват го студени тръпки, стомахът се гърчи в напъни за повръщане, главоболие цепи черепа, той пада на пода и конвулсии кривят тялото му като на епилептик, а единственото му желание в тези мигове е желанието да умре.

Гледа часовника, а неумолимите стрелки сочат 2:00. У дома го чакат дебеличката му жена и двете дебелобузести деца. Имаха три, ала първородният им почина, преди да навърши две годинки. И вчера, когато гласът на момичето зазвуча подобно на планинска каменна лавина, той видя най-страшната от всички възможни картини. Видя полусрутена кула, край подножието на която се е образувал хълм. По оранжево-червената почва на хълма се катереше чакал. Вървеше към високото на кулата, върху порутените зъбери на която бяха накацали лешояди, а в зъбите си чакалът държеше мотаещото се като парцалче телце на дете. Първият му син, който живя толкова малко. И слънцето безмилостно печеше, изгаряше, над нажежената земя се рееше тази толкова позната му трупна смрад, от кулата грачеха лешоядите.

Това гробище не е на повече от сто години. Преди тук е имало степ, господарували са чакали и пепелянки, но имаше предание, че някога много отдавна се е издигала Кулата на мълчанието, на върха на която огнепоклонниците провеждали своите погребални обреди: оставяли своите покойници на лешоядите, а останалите кости хвърляли в дълбок кладенец до Кулата. Тялото на починалия не бивало да се грабне от никоя от четирите стихии. После огнепоклонниците напуснали тези земи, дошлият вместо тях народ разрушил техните Кули, заедно с тази тук. Времето покрило развалините с пластове земя, а по-късните хора я използвали за гробище, което сега сами унищожават.

Ето, затихнаха лопатите — и хиляди дребни стъкълца се забиха в сърцето му. Тя е тук, стои на прага с голяма китка маргаритки в ръцете.

Лицето й е тъмно, очите й — пропасти мрак, от мрака се взират в него очите на смъртта. Нейният шепот се плъзва в мозъка му, захапва го като гъмжило гробни червеи. Болка пронизва главата и тялото, той гледа прегърналото своите маргаритки момиче и пада, пада, пада, той е очаквал своя палач.

Лежи по гръб, в снагата му се впиват пръти на решетка. Над него — синьо прекрасно небе, над него кръжат някакви птици. С мъка повдига глава и вижда зидове, полуразрушени стени, върху чийто неравен контур са накацали лешояди, подобни на черни изваяния. Грифове. Голите им змийски шии са проточени надолу, гледат го, изучават плячката, не бързат. Един от тях подлитва, проблясва с ярки пера, каца наблизо, подскача върху гърдите му и надава пронизителен крясък. Грифът невинаги се храни с леш. Случва се да доубива жертвата сам. Непоносимо жари слънцето, непоносимо боли плътта, нито звук не се отронва от гърлото.

В този малък задушен кабинет има само шкаф, маса с два стола и хлътнало прогнило канапе. Обикновено тук погледът няма върху какво да се спре, освен ако броим двете самотно стърчащи на масата празни бирени шишета. Но днес времето не е обикновено. Навън похапналите и отпочинали работници продължават да изравят останките на погребаните и да ги трупат с голи ръце в черни поливинилови торби. Вътре в кабинета, до масата, лежи техният пряк началник, пълното му тежко тяло е неподвижно, очите са широко отворени и гледат тавана. А около него по целия под са разхвърляни множество едри маргаритки.