Уве Колбе
София. Псалм

На Мирела Иванова

И вечно куче някакво лежи изопнато върху тротоара.

И вечно котка някаква се шмугва по первазите на втория етаж.

И вечно в парка се издигат паметници на герои, на светци и властелини.

И вечно това улично движение, сганта убийци в ламарини,

        само веднъж един тролей най-кротко спря

        и рече: „Хайде, преминавай!“.

И вечно църквата е по-висока и по-светла тук, сравнено с другаде,

        а слабичък свещеник уговаря с млада двойка

        кръщението на детето им, и се шегува с него, сякаш вече

        светената вода го е намокрила и то трепери.

И вечно вляво ангелът, напред приведен и забързан

        с блага вест,

и вечно вдясно Девата в одежди, повече от целомъдрени,

        но боязлива въпреки това.

И вечно същата галерия от вси светии на София и християнството,

        те никога не са достатъчни, и вечно Божията майка е отляво,

        а Синът отдясно,

и вечно всички погледи са строги, също и на тази младичка

        Света Екатерина, тъй блестяща в алено и златно одеяние,

        с момчешки вид, лицето й е най-красиво

        между всички тук, щастливец, който я е изрисувал.

И вечно тези хубавици си отиват, тъкмо щом ги срещна,

        редици, весело поели към конкурс за Мис Европа,

        заминават, също силните и мургави мъже, стотици хиляди

        навред по шарения свят, към Лайпциг и Париж, и към Канада,

        и там остават, но пари изпращат, стига да ги имат.

И вечно искам с тях да потанцувам, и с Единствената,

        но си оставам гостът, който е дошъл и гледа

        и все желае тука да остане, но и там да се завърне,

        тъй че нищо не излиза, аз съм твърде недостатъчен.

И вечно само пиша на Мария и Мирела по писмо,

        на Веселина, Галя и Емилия,

и вечно с жаждата един за друг

        да сме един език.

        Навярно, ако мога да го кажа на ухо, съм влюбен

        в дамата, която в миг пред магазина си излиза и прикляка,

        за да нахрани уличното псе, а също да нахрани

        с няколко приветни думи дрипавия мъж, приседнал на тротоара,

        ето че подхвърлят си шеги.

И вечно пак красивата сестра е със сестра, която

        е художничка, самата тя пък пее, учела испански,

        но английският й звучи много живо.

        О, да, била претрупана от работа през седмицата, ох,

        за щастие било днес събота,

и вечно споменава, ако я разбирам правилно,

        за дебеланите от Солун, как вървят с навирен нос

        по улиците си, все пак — не е ли истина? —

        виж, българките са красивите.

И вечно казвам: „Да, така е“ и си мисля,

        боже мой, спаси ме.

И вечно пак сестрата на сестрата има си приятел

        от Крефелд, тъкмо из страната пътешествали,

И вечно ме предупреждава да съм зорък с циганките, всеки ден

        омилостивявам Бога с няколко монети, Бог да те благослови,

        изрича старата жена и вперва поглед нависоко в небесата.

И вечно трябва да внимаваш със завиващите вляво,

        и наяве, и насън,

и вечно чакат някакви мъже в колите до тротоарите,

        изглежда чакат да започне и за тях животът,

        че по-богатите си имат къща в село

        край морето, а останалите — горе в планината,

        и всички пращат своите деца в езикови училища,

        а тях ги има предостатъчно.

И вечно дъщерята е за жалост мъничко предвзета,

        а майка й внимателно оглежда чужденеца

        и грациозно кима, докато й се превежда.

И вечно телефонът им е под ръка, че на сестрата може би ще се обади

        принцът, а онези гледащи сериозно млади хора

        може би ще ги потърси някой „едър бизнес“ — ще им стискам

        палци! — може би и майката да позвъни на своя син.

 

2003