Юрген Теобалди
Светлина

Когато слязох през прахта

по изсъхналия склон,

автобусът бе си тръгнал, мина

със залостени врати,

видях как островът изчезва

надалеч в омарата, без зеленина,

видях водата да искри

през плътността

на тишина, лъчи и следобяд,

видях вълните,

ласкаво разлиствани от вятъра.

 

Лятото си тръгна и застина

в този миг

за друга, следваща година.

И аз си тръгнах, но стоях, бях там

и нямах нищо,

хляб, дори вода,

или торбичка грозде,

само тази гледка,

тази тъй далечна, лека синева

в пространството, в очите.

 

1980