Фолкер Браун
Фогтланд

Напускат прегръдките сутрин мъже и жени,

от леглото и масата тръгват на смени в зори към полето,

по тесни асфалтени пътища ден подир ден крачат работници,

локви прескачат, после по склона, през голото сечище слизат

в села като угари, бързат, нашите стъпки

тласкат напред производството там, зад хълма, под нас

червенеят реките от химикали, мотори обграждат

горите, а долината прилича на зинало гърло;

с десетки цигари димим, вървим

към станове, стругове, преси,

в нашия по-голям дом осем часа стоим край пещта

и леярската кофа, та да живеем охолно

като предците, и в работа хвърляме

сетните сили,

                        вече отпаднали,

малките преуморени машини, в сянката

на величавия общ строеж се промъкваме в тази барака

при мръсното старо желязо ние, които без право наследство

очакваме, и намотаваме, мием, подбираме ден подир ден,

усърдно разкъсвани между наредби, корави

трудови грамоти и утопични окръжни:

terra advocatorum^[1], страна на управници,

на дребно продаваща своите чорапи

срещу валута, тъй мъкнем смъртния одър на нашата фабрика

към музея — скъпата, вече износена

вехтория, с която на смени

ще се съсипваме, докато още сковани стоим

пред командните лостове и попоглеждаме

надолу по склона към вечно измамното бреме

и ясно съзираме изход:

през нашия цех да прокараме

река от конвейри, която ден подир ден да отнася

отломките, а пък към хода на лентата през полето

да свържем старата съборетина и тогава

в горнилото на долината ще се стопят всички фабрики,

после на смени, с усърдие, ще пренесем

и тези издигнати пред самото поле планини!

 

1970