Карл Микел
Тя

Премина зъзнеща, но с лека стъпка

Покрай града и бълваше обиди

От тона й разпукваха се пъпки

От думите й тинята потръпна.

 

Вглъбена в размисъл на чуждо място

Прескачаше плетища и прегради

Пълзеше сянката й по стените

Родила в здрача едрата осанка.

 

И колкото вървеше по-далече

Изчезваха нозете й в Земята

Окръглена и бдяща, над тила й

За миг Полярната звезда припламна.

 

Обърна се. Видях прогнили зъби

А също и зашитите клепачи.

 

1997