Гюнтер Кунерт
Даунтаун Манхатън в неделя следобед

Никакъв човек, клиент

Или служащ не виждаш,

Поне едничък гражданин да бе се мярнал

В бинокъла.

 

Какво ли се е случило?

 

Сякаш всички тези кубове от камък,

Голи или разкрасени, просто са

Геометрически израстъци

На скалната основа и не съдържат нищо

Или пък съхраняват зад безброй прозорци

Безброй превърнати на какавиди твари,

А може би изсъхнали породи, опаковани

В запазващ от развала станиол.

 

До видимия хоризонт просветват

На кръстовищата светофари: червено, жълто

И зелено —

За никого. Безцветни изпарения обгръщат върховете,

Но който се е извисил над петдесетия етаж,

Живее вече в друг, огрян от слънце свят.

 

А долу някакъв напълно изтощен автомобил

С последни сили изпълзява от тунела,

Идва откъм Бруклин, от другата страна на Хадес,

И питаш се дали

Изобщо в него има някого. Причината коя е,

Че оня дрипав тип пред скъпия универсален магазин

Няма дял в историята? Какво ли се е случило,

Че Бен Франклин е целият позеленял

От гняв? Не слиза и не слиза

От своя постамент, макар наблизо

В магазина да работеха до вчера киноавтоматите —

Всеки прожектиран филм с безкраен хепиенд: голи

И какви ли не особи срещу четвърт долар предлагаха

Все същото, познато ни отдавна, ала винаги отново

То ни изненадва и вълнува —

Повече

От репортажа за кацането на Луната:

 

Всички са сега там горе, а Манхатън е пуст.

Сега клатушка негърът лилавата си шапка

И ходи на високи токове из Mare Membrum^[1],

Полисменът пък люлее своя дървен член

От кратер към друг кратер, а продавачката

От магазина „Джимбълс“

Увеличава

Броя на безплодните бразди

В планината Тавър:

 

Тук

Няма вече никого и подир всичко

Може да се случи един ден

Незнаен пришълец

Да зърне тази местност между Хъдсън и Ист Ривър,

Да дойде и да кацне,

А после да забие нещо —

Нека да е знаме —

Защото ние сигурно тогава

Ще сме отпътували.

 

1981