Ингеборг Бахман
Отрони` се, сърце

Отронѝ се, сърце, от дървото на времето,

отронете се вие, листа, от вледенените клони,

които някога прегръщаше слънцето,

отронете се, както сълзѝте се ронят от поразени очи!

 

Дори вятър цял ден да развява къдрицата

край загорялото чѐло на земния бог,

юмрукът ти вече притиска под ризата

кървящата зейнала рана.

 

Затова бъди твърд, когато нежният гръб на облак

над тебе още веднъж се сведе,

не го смятай за нищо, когато Химет^[1] медната пита

още веднъж ти напълни.

 

Защото едничко стръкче в засухата малко значение има за селянина,

едно лято е малко за нашия род многоброен.

 

И на какво е свидетел сърцето ти?

Между вчера и утре се люшка,

безмълвно и чуждо,

а каквото вече отмерва,

е отронването си отвъд времето.

 

1953