Паул Целан
Мариане

Без люляк са косите ти, ликът ти е чисто стъкло.

От око към око плава облакът, като Содом към Вавилон:

като листак окършва кулата и вилнее край серния храст.

 

Тогава трепва светкавица около устните ти — онази урва с останки от цигулка.

С белоснежни зъби някой тегли лъка: О, по-красиво звучеше тръстиката!

 

Любима, и ти си тръстиката, а всички ние дъждът;

вино невиждано е твоето тяло, а ние с дузини отпиваме;

лодка сред житото е сърцето ти, с нея гребем към нощта;

каничка синева, тъй леко прескачаш над нас, а ние спим…

 

Пред шатрата крачи центурията, а ние, пирувайки, те отнасяме в гроба.

Сега по плочите на света ехти твърдият талер на бляна.

 

1945