Йоханес Бобровски
Пристигане

I

Моята врата

те призова, затворих

прозореца, строшеното стъкло

затулих, облакът,

мой покрив под свистящи ветрове,

се вдигна, цветове на слез

поникнаха през сламата, откраднах

светлината на дъжда и светлината

на разплискана вода — така в дома си

мрака изгорих.

 

На прага

твоята страна

запита устните ми, рамото

отвърна на бедрото:

„Някога отлитна ти, но есен

прозираше все още, зимата

пристигна, носена от светилата, пурпурни

огньове, ала ти живееше сред чужденци.“

Зелена пукнатина пропълзя в леда.

И стонове обгърнаха реката.

А белота — снега.

II

Аз съм, който към тебе пристъпва,

ала не казвам: „Ето ме, идвам!“

 

        Бяла, по пътя

        тръгна си ти, белите викове

        свиха в селата, зеленият

        глас на брега,

        заизраства

        малинов клонак през нашите

        длани. Бял и зелен.

 

Кой ли стои

зад вратите, слухти:

почукване

скита под покрива?

 

Тук ще говори,

който на портата спре,

живият, той ще ни каже:

 

„Дойде ли някой по пътя,

нека да влезе!“

 

1963