Нели Закс
Хор на спасените

Ние, спасените,

от чиито кухи кости смъртта издяла вече своите флейти

на чиито жили смъртта прокара вече своя лък —

нашите тела все още жалят за отминалите дни

с осакатената си музика.

Ние, спасените,

все още примките за нашите гърла висят

пред нас сред синкавия въздух —

все още всички пясъчни часовници се пълнят с капещата наша кръв.

Ние, спасените,

все още ни разяждат червеите на страха.

Нашата звезда лежи погребана в прахта.

Ние, спасените,

ви молим:

Покажете ни полека своето слънце.

Под строй ни поведете от една звезда към друга.

Позволете ни безмълвно да научим пак живота.

Иначе и песента на птица,

пълненето на ведрото в кладенеца

могат да разбунят лошо запечатаната наша болка

и да ни отнесат сред пяната.

Молим ви:

Не ни показвайте все още хапещ пес —

може да се случи, може да се случи

на прах да се разпаднем —

пред очите ви да се разтлеем в пепел.

Та какво задържа нашата тъкан?

Ние, бездиханните,

душите ни избягаха при Него от дълбоката среднощ

дълго преди да се спасят телата ни

в ковчега на мига.

Ние, спасените,

стискаме ръката ви,

разпознаваме очите ви —

но ни задържа заедно единствено разлъката,

разлъката в прахта

задържа ни при вас.

 

1946