Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1928 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD (22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- — Добавяне
Внезапно погледът ти се спира на огледалото
и се заковава.
Виждаш:
Избръснатите до блясък страни
— „бузка“: това е добре за другите, —
изящно изваяната уста, гладката горна устна,
вратовръзката стои хубаво — не, все пак:
поправѝ я!
Сега си безукорен.
Коси, нос, врат, яка, рамене — всичко е добре
композирана картина —
изцяло те одобрява твоят поглед.
С наслада се взираш в себе си,
разглеждаш копринените къдрици покрай ушите,
незабележимо се поизпъчваш —
толкова си самодоволен
и усещаш здравата сърцевина на живота си.
Впрочем по стъклото са кацали мухи
или пък някакъв химически процес е разял амалгамата:
там виждаш малки мътни зеници…
А сега пак пренастрой вътрешния далекомер на очите си:
На дясното слепоочие
— но само ако се взреш внимателно —
личат няколко ситни бръчки,
стрелкови окопи на кожата —
не, това не са още бръчки,
но все пак там, на същото място, някога ще се появят.
Тогава ще бъдеш старец;
тогава хората ще говорят: „Старият Каспар…“;
тогава леко ще подиграват момичето, на което
прошепваш нещо —
„С този старец ли?…“ — ще кажат приятелките му.
Старец.
Как само се гледате —
мъжът от стъклото и ти!
Никога,
никога друг човек не ще те гледа така —
без следа от ирония.
Изобщо не смееш да се гледаш в огледалото.
Tat tvam asi?…[1]
Гладко е лицето ти, добре измито, избърсано.
Времето се е плискало в него.
Това лице, пепелище на твоите чувства, ти си съсипал
с лъжи,
смях,
целувки, мълчания, мъки, въздишки — с живот, —
виж, под лявото око имаш малки петна.
Оправи лицето си в огледалото!
От преживяното през тези последни години
нищо не ти личи.
Всичко ти личи.
Казват, понякога факирите се хипнотизират сами.
Ако дълго се взираш в огледалото, тъй пише в енциклопедията,
изпадаш в транс…
Гледаш човека насреща,
който гледа как ти гледаш —
ти гледаш как той гледа как ти…
Отвърна очи! Събуди се.
Тъй, подпрян на лакът, би излязла хубава снимка
за илюстрованите списания:
поетът гледа строго абоната,
изисква страхопочитание — признат, докато трае един
разсеян поглед; недостъпен, напълно уверен,
сякаш изваян от замръзнала мас — съвършена вещ.
В двете искрящи точици,
поставени в центъра на очите ти,
блещука животът.
Всъщност сме много красиви, нали?…
Ти се разглеждаш, както се гледат мъжете в бръснарниците,
когато, подстригани, стават:
„Всичко е, слава богу, на мястото си, а ние сме все тъй
представителни!…“
Дълго се наблюдават в огледалото:
проверка на ротата, извършена от фелдфебела-поглед —
не могат да се откъснат,
после изпъват жилетката си
и с нови сили излизат на улицата,
напълно готови за битката с другите, неподстриганите.
Но изведнъж
трайната сигурност на твоето изгладено сако изчезва;
идва страхът.
Страх се таи в тъмните отвори на носа ти,
с който вдишваш въздух;
тенекията върху камината тихо потрепва,
ти чуваш с очите си…
Кажи нещо!
Говори!
Пророкувай какво ще стане нататък!
Дали ще умра сред грижи, в легло: наобиколен от строг
професор, медицинска сестра в бяло и сладникаво
миришещи шишенца;
или ще пукна без шум на някое шосе, съвсем сам —
на другите скитници понякога приказвам по френски,
понеже все пак съм бил нещо по-добро;
дали ще си изкашлям дробовете, или кротко ще се отпусна в креслото…
Бялото на очите ти бавно се налива с кръв —
какво състрадание изпитваш към себе си!
Обожаваш се с омраза.
Говори!
Пророкувай:
Успех… Престиж… Забрава… Безпаричие… Унижения…
Охранените ти другари минават край теб и те тупат
ободрително по рамото, с леко злорадство.
Кичур. Целувана уста. Живото кълбо на главата.
С напрегнати мускули се гледате двамата.
Още не се вижда нищо. Още и двамата сте красиви.
Дълбоко вътре гризе страхът.
„Върху яката на сакото си — казва мъжът от огледалото
на другия мъж — имате косъм!
Виждате ли? Блести в светлината на вечерната лампа —
странно, ала така не бива; моля, махнете го!…“
Грижливо отстранявате косъма.
Отдалечавам се от огледалото.
Другият — също…
Разговор не е имало.
Очите се взират в пустотата,
с огледален поглед —
без другия от огледалото.
Сам.
1928