Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Обработка
NomaD (22.01.2011)

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm

История

  1. — Добавяне

Внезапно погледът ти се спира на огледалото

и се заковава.

Виждаш:

 

Избръснатите до блясък страни

— „бузка“: това е добре за другите, —

изящно изваяната уста, гладката горна устна,

вратовръзката стои хубаво — не, все пак:

поправѝ я!

 

Сега си безукорен.

Коси, нос, врат, яка, рамене — всичко е добре

        композирана картина —

изцяло те одобрява твоят поглед.

 

С наслада се взираш в себе си,

разглеждаш копринените къдрици покрай ушите,

незабележимо се поизпъчваш —

толкова си самодоволен

и усещаш здравата сърцевина на живота си.

 

Впрочем по стъклото са кацали мухи

или пък някакъв химически процес е разял амалгамата:

там виждаш малки мътни зеници…

 

А сега пак пренастрой вътрешния далекомер на очите си:

На дясното слепоочие

— но само ако се взреш внимателно —

личат няколко ситни бръчки,

стрелкови окопи на кожата —

не, това не са още бръчки,

но все пак там, на същото място, някога ще се появят.

 

Тогава ще бъдеш старец;

тогава хората ще говорят: „Старият Каспар…“;

тогава леко ще подиграват момичето, на което

        прошепваш нещо —

„С този старец ли?…“ — ще кажат приятелките му.

Старец.

 

Как само се гледате —

мъжът от стъклото и ти!

Никога,

никога друг човек не ще те гледа така —

без следа от ирония.

Изобщо не смееш да се гледаш в огледалото.

Tat tvam asi?…[1]

Гладко е лицето ти, добре измито, избърсано.

Времето се е плискало в него.

Това лице, пепелище на твоите чувства, ти си съсипал

        с лъжи,

смях,

целувки, мълчания, мъки, въздишки — с живот, —

виж, под лявото око имаш малки петна.

 

Оправи лицето си в огледалото!

От преживяното през тези последни години

нищо не ти личи.

Всичко ти личи.

 

Казват, понякога факирите се хипнотизират сами.

Ако дълго се взираш в огледалото, тъй пише в енциклопедията,

изпадаш в транс…

Гледаш човека насреща,

който гледа как ти гледаш —

ти гледаш как той гледа как ти…

Отвърна очи! Събуди се.

 

Тъй, подпрян на лакът, би излязла хубава снимка

        за илюстрованите списания:

поетът гледа строго абоната,

изисква страхопочитание — признат, докато трае един

        разсеян поглед; недостъпен, напълно уверен,

сякаш изваян от замръзнала мас — съвършена вещ.

 

В двете искрящи точици,

поставени в центъра на очите ти,

блещука животът.

Всъщност сме много красиви, нали?…

Ти се разглеждаш, както се гледат мъжете в бръснарниците,

когато, подстригани, стават:

„Всичко е, слава богу, на мястото си, а ние сме все тъй

        представителни!…“

Дълго се наблюдават в огледалото:

проверка на ротата, извършена от фелдфебела-поглед —

не могат да се откъснат,

после изпъват жилетката си

и с нови сили излизат на улицата,

напълно готови за битката с другите, неподстриганите.

 

Но изведнъж

трайната сигурност на твоето изгладено сако изчезва;

идва страхът.

Страх се таи в тъмните отвори на носа ти,

с който вдишваш въздух;

тенекията върху камината тихо потрепва,

ти чуваш с очите си…

 

Кажи нещо!

Говори!

Пророкувай какво ще стане нататък!

Дали ще умра сред грижи, в легло: наобиколен от строг

        професор, медицинска сестра в бяло и сладникаво

        миришещи шишенца;

или ще пукна без шум на някое шосе, съвсем сам —

на другите скитници понякога приказвам по френски,

        понеже все пак съм бил нещо по-добро;

дали ще си изкашлям дробовете, или кротко ще се отпусна в креслото…

 

Бялото на очите ти бавно се налива с кръв —

какво състрадание изпитваш към себе си!

Обожаваш се с омраза.

 

Говори!

Пророкувай:

Успех… Престиж… Забрава… Безпаричие… Унижения…

 

        Охранените ти другари минават край теб и те тупат

        ободрително по рамото, с леко злорадство.

 

Кичур. Целувана уста. Живото кълбо на главата.

С напрегнати мускули се гледате двамата.

Още не се вижда нищо. Още и двамата сте красиви.

Дълбоко вътре гризе страхът.

 

„Върху яката на сакото си — казва мъжът от огледалото

на другия мъж — имате косъм!

Виждате ли? Блести в светлината на вечерната лампа —

        странно, ала така не бива; моля, махнете го!…“

Грижливо отстранявате косъма.

 

Отдалечавам се от огледалото.

Другият — също…

Разговор не е имало.

Очите се взират в пустотата,

с огледален поглед —

без другия от огледалото.

 

Сам.

 

1928

Бележки

[1] Това си ти? (санскр.) — Б.пр.

Край