Георг Хайм
Твоите мигли, дългите…

На Хилдегард К.

Твоите мигли, дългите,

На твоите очи водите тъмни,

Позволи ми да се гмурна в тях,

Позволи ми да достигна дълбините.

 

Както миньорът слиза в мината,

А мътната му лампа се люлее

Над портата от руда,

Високо на стена от сенки,

 

Виж, аз се спускам,

В твоя скут, за да забравя,

Далече, каквото горе тътне,

Светлината, болката, деня.

 

Сраства се с полята,

Където вятър вее, пиян от зърното,

Висок бодил, висок и болен

Към синевата на небето.

 

Подай ръката си

И нека един с друг се сраснем,

Трофей за някой вятър,

Полет на самотни птици,

 

Ще слушаме сред лятото

Органа на немощната буря,

Ще се къпем в есенната светлина,

Край брега на синия отмиращ ден.

 

Понякога ще се изправяме

Пред прага на тъмнеещия извор,

За да прогледнем надълбоко в тишината,

Да потърсим любовта ни.

 

Или ще се измъкваме

От сянката на златните гори,

Безкрайни сред жаравата на залеза,

Която нежно челото ти ще докосва.

 

Божествена печал,

Мълчание на вечната любов.

Вдигни си чашата,

Изпий съня.

 

Веднъж на края да застанем,

Където океанът в жълтеникави петна

Безшумно вече се прелива

В заливите на септември.

 

Да отпочинем горе

В дома на жадните цветя,

Надвесен над скалите,

Ще пее и трепери вятърът.

 

Но от тополата,

Издигната във вечния лазур,

Най-сетне се отронва кафеникаво листо

И върху тила ти си отдъхва.

 

1911