Хуго фон Хофманстал
Безкрайно време

Нямаш ли сили да си припомниш блаженото време?

Над долината стъмена просветваха първи звезди,

Двама потръпвахме в сенките. Ала гигантският бряст

Сякаш насън се люлееше, пръскаше тропащи капки

Долу в тревата: не беше изминал и час от дъжда!

Ала това бе за мене време безкрайно. Понеже

За преживяващия се разтваря мигът: мълчаливо

Зейват безбрежните бездни от блян между поглед и поглед:

В себе си всмуках докрай твоя двайсетгодишен живот.

— Имах го, докато брястът изцеждаше своите капки.

 

1891