Николаус Ленау
На моята китара

Китаро, как висиш печално!

Ах, струните ти не звънтят

И скъсани отдавна, жално

В зефира вечерен трептят.

 

Мълчиш! Скръбта и теб целуна;

Звукът ти сладък не ехти,

Откакто всяка ведра струна

Се скъса в моите гърди.

 

Приятелят ми в цвят и сила

Пое с вълните на смъртта;

И пламенната моя мила

Лежи студена под пръстта.

 

Днес нови струни ще обтегна

На тебе, лиро, в тебе, гръд,

Та спомените да досегна,

Да звъннат горестта, смехът.

 

Ще идем в тъмната дъбрава,

Там дните пазят своя лик;

Ще вдигнем песните тогава

От гробовете им за миг.

 

Те с хора си ще ни обгърнат,

Екът им ще ни разтуши;

От тъмните вълни ще върнат

Обратно свидните души.

 

Звънтиш! И с порив плах полита

От дланите ми пак звукът;

В степта тъй птичка упорита

Догонва ятото на път.

 

ПАК господар съм на сърцето!

Ах, гръмва бурният акорд!

Изплуват духовете, ето —

Покачват се на моя борд.

 

Приятелю, тъй прям и верен,

Пак виждам твоите черти,

Пак чувам глас добронамерен…

Момиче дивно, где си ти?

 

Уви! Лъстят ме мрачни сили!

Приятел? Русото дете?

Мъглата скрива мойте мили,

А вятър тръните мете!

 

1832