Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1814 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Венцеслав Константинов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Обработка
- NomaD (22.01.2011)
Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов
Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm
Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm
История
- — Добавяне
Един прекрасен замък в старинни времена
Властта си разпростирал над цялата страна;
Ухаещи градини обгръщали го с цвят,
Сред тях фонтани бистри в дъга росели хлад.
Живял там крал преситен от слава и разкош,
Седял на трона бледен, по-мрачен и от нощ;
Кроял дела ужасни, в очите яд таял,
Бичувал с думи гневни, перото в кръв топял.
Веднъж певци поели към дивния палат —
Момче с къдрици златни и старец белобрад;
Старикът стискал арфа и яздел с горд стоеж
Край него бодро крачел цъфтящият младеж.
Старикът благ му казал: „Готви се, сине мой!
За най-умилни песни душата си настрой!
Да пламнат скръб и радост по твоето лице,
Че трябва да затрогнем днес кралското сърце.“
И ето, те застават в блестящия чертог,
Кралицата и кралят седят на трон висок,
Той — северно сияние, вещаещо злина,
Тя — прелестна и нежна, изгряваща луна.
Старикът пръв изтръгва от арфата си звук,
Нараства той, изпълва слуха на всички тук;
Гласът момчешки литва към светлия простор,
А старческият тътне като подземен хор.
Запяват те за младост, за обич, за копнеж,
За свобода и гордост, за вярност и стремеж;
Възпяват всичко сладко, вълнуващо кръвта,
Възпяват всичко светло, надигащо гръдта.
Стълпените придворни забравят своя смях,
Суровите войници чела навеждат в страх;
Кралицата немее от жал и красота
И хвърля на певците в миг розата си тя.
„Народа прелъстихте, жена ми ли сега?“ —
Извиква злобно кралят с трепереща снага,
Гърдите на момчето пронизва с меча сам
И вместо дивни песни, избликва кръв оттам.
И сякаш буря пръсва в миг гостите безчет.
В ръцете на старика младежът хъхри блед;
Той с плаща го загръща, изнася го навън,
За коня го привързва и тръгва като в сън.
При портите високи се спира сред нощта
И сваля свойта арфа — най-звънката в света,
В колоната я хрясва сам старият певец
И виква тъй, че гръмва из целия дворец:
„Проклет бъди, палате! Чуй, вече нивга в теб
Да не отеква песен, а само шум нелеп,
Да слушаш плач и вопли, да пъшкаш в робски страх,
Дордето дух-мъстител не те превърне в прах!
Горко на вас, градини, сред майския ветрец!
Показвам ви лицето на този свят мъртвец,
За да изсъхнат тука поток и храсталак,
Да станете пустиня, безплоден камънак!
Проклет бъди, злодейо! Погубваш ти певци!
Да се стремиш напразно към слава и венци!
Да се стопи в безкрая като предсмъртен стон
Зловещото ти име ведно със твоя трон!“
Тъй старецът извикал и в мрака чул го Бог —
Днес срутен до основи е гордият чертог;
Една колона само напомня за разкош,
Но пукната е вече, ще рухне тя за нощ.
Уханните градини са жалки съсипни,
Дърво не хвърля сянка, поток не ромони.
А краля не прославят с прочутите крале.
Забравен е навеки! Певецът го прокле.
1814