Включено в книгата
Светлината на света
Немски поети от XII до XX век
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Обработка
NomaD (22.01.2011)

Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов

Източник: http://vkonstantinov.hit.bg/dichter/dichter.htm

Източник: http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/svetlinata/content.htm


Един прекрасен замък в старинни времена

Властта си разпростирал над цялата страна;

Ухаещи градини обгръщали го с цвят,

Сред тях фонтани бистри в дъга росели хлад.

 

Живял там крал преситен от слава и разкош,

Седял на трона бледен, по-мрачен и от нощ;

Кроял дела ужасни, в очите яд таял,

Бичувал с думи гневни, перото в кръв топял.

 

Веднъж певци поели към дивния палат —

Момче с къдрици златни и старец белобрад;

Старикът стискал арфа и яздел с горд стоеж

Край него бодро крачел цъфтящият младеж.

 

Старикът благ му казал: „Готви се, сине мой!

За най-умилни песни душата си настрой!

Да пламнат скръб и радост по твоето лице,

Че трябва да затрогнем днес кралското сърце.“

 

И ето, те застават в блестящия чертог,

Кралицата и кралят седят на трон висок,

Той — северно сияние, вещаещо злина,

Тя — прелестна и нежна, изгряваща луна.

 

Старикът пръв изтръгва от арфата си звук,

Нараства той, изпълва слуха на всички тук;

Гласът момчешки литва към светлия простор,

А старческият тътне като подземен хор.

 

Запяват те за младост, за обич, за копнеж,

За свобода и гордост, за вярност и стремеж;

Възпяват всичко сладко, вълнуващо кръвта,

Възпяват всичко светло, надигащо гръдта.

 

Стълпените придворни забравят своя смях,

Суровите войници чела навеждат в страх;

Кралицата немее от жал и красота

И хвърля на певците в миг розата си тя.

 

„Народа прелъстихте, жена ми ли сега?“ —

Извиква злобно кралят с трепереща снага,

Гърдите на момчето пронизва с меча сам

И вместо дивни песни, избликва кръв оттам.

 

И сякаш буря пръсва в миг гостите безчет.

В ръцете на старика младежът хъхри блед;

Той с плаща го загръща, изнася го навън,

За коня го привързва и тръгва като в сън.

 

При портите високи се спира сред нощта

И сваля свойта арфа — най-звънката в света,

В колоната я хрясва сам старият певец

И виква тъй, че гръмва из целия дворец:

 

„Проклет бъди, палате! Чуй, вече нивга в теб

Да не отеква песен, а само шум нелеп,

Да слушаш плач и вопли, да пъшкаш в робски страх,

Дордето дух-мъстител не те превърне в прах!

 

Горко на вас, градини, сред майския ветрец!

Показвам ви лицето на този свят мъртвец,

За да изсъхнат тука поток и храсталак,

Да станете пустиня, безплоден камънак!

 

Проклет бъди, злодейо! Погубваш ти певци!

Да се стремиш напразно към слава и венци!

Да се стопи в безкрая като предсмъртен стон

Зловещото ти име ведно със твоя трон!“

 

Тъй старецът извикал и в мрака чул го Бог —

Днес срутен до основи е гордият чертог;

Една колона само напомня за разкош,

Но пукната е вече, ще рухне тя за нощ.

 

Уханните градини са жалки съсипни,

Дърво не хвърля сянка, поток не ромони.

А краля не прославят с прочутите крале.

Забравен е навеки! Певецът го прокле.

 

1814

Край