Албрехт фон Халер
Из „Лъжливостта на човешките добродетели“

Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,

Духът захвърля горд човешките окови.

И вижте как навред обзиращо снове

В безкрайния простор на други светове.

Защо звездите свои пътища намират,

Как цветовете в бяла светлина се сбират,

Какъв двигател с мощ вселената върти,

Защо морето в равни часове тупти,

Това той знае днес: просвета драгоценна

И траен източник на истина нетленна.

 

Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите

Ще дирят името му учени честити.

Яви се, дух велик, щом в черна пустота

Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,

И нека твоят ум, почитан от народи,

С последните си мисли смело да ни води!

Как различаваш ти живота от съня?

Как се отделя в миг тъмата от деня?

На твърдите тела кой формата придава,

Как тъй мени се тя, но същата остава?

 

Пороя, който всичко в бездната завлича,

Властта в магнита как желязото привлича,

На зрака скоростта, движение, покой,

Обвързаност, подем, възможности безброй…

Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен

И с благослов светът от теб ще е покъртен!

Но ти ще търсиш все в изкуствена среда

На истината свята тъмната следа —

Природата е скрила същността, отрежда:

Щастлив е, който зърне външната одежда!

 

1730