Йоханес Хадлауб
Целува тя дете

Видях я как прегръщаше дете —

        това душата ми погали.

Притискаше го, милваше го тя

        и любовта ми се разпали.

Държеше личицето белоснежно,

докосваше го с устни и страни.

        О, как целуваше го нежно!

 

А то искреше, сякаш че бях аз —

        прегръщаше я доверчиво

и като че топеше се от страст.

        То беше толкова щастливо!

При гледката в мен завист забушува

уви, защо не бях това дете,

        та тъй и мене да целува!

 

Но в миг от нея то се отдели

        и аз го взех нетърпеливо.

Потръпвах — милвала го беше тя,

        сега притисках го щастливо.

Държах го, както тя го бе държала.

Целувах го по същите места.

        Усещах сладостна премала!

 

„Едва ли ти по нея страдаш тъй —

        говорят ми със присмех злъчен, —

изглеждаш здрав, а не болнав и блед,

        съсухрен, от любов измъчен.“

Не виждат, че от горест се раздирам.

Една надежда само ме крепи,

        напусне ли ме тя — умирам!

 

ок. 1300