Дилън Томас
Папратовият хълм

И когато аз бях млад и радостен под ябълкови вейки

покрай кънналия дом, щастлив, че злакът бе зелен

                и нощта над долината — звездна,

        времето ми даваше да се изкачвам

                златен във зенита на очите му

и почитан сред талигите, бях принц на ябълковите градчета

и по царски заповядвах на дърветата и на листата

                да отплават с маргаритките и нивите

        по реките на обрулената от небето светлина.

 

И така безгрижен и зелен, и знаменит между хамбарите

край честития ни двор, аз пеех, че стопанството ми беше дом

                и веднъж бе младо само слънцето.

        Времето ми даваше да скачам и да бъда

                златен сред охолната му щедрост.

И зелен и златен, бях ловец и бях пастир, телетата

пееха по свирката ми, а лисиците на хълма лаеха отсечено

                и неделята звънеше мудно

        в камъчетата на светите потоци.

 

Цяло слънце беше тичане, бе приказно — сеното по ливадите

като къщите високо, музиката над комините и въздух,

                и игри — чудесно, пълно с влага,

                а пък огънят — зелен като трева.

        И през нощите под простите звезди,

докато препусках към съня си, бухали отнасяха стопанството

и блажен в оборите, през цялата луна дочувах козодоите

        да летят с копите и конете

                да се врязват в мрака.

 

И подир — събуждането, и стопанството подобно странник бял

с росата, върнало се пак, с петел на рамото си — всичко

                грееше, то бе Адам и девата,

                        небето се изпълваше,

закръгляше се слънцето на този ден.

Така ще е било след раждането на онази проста светлина

в онази първа вихреност — конете още топли, омагьосани,

                        от цвилещия си зелен обор

                поели към полетата на славата.

 

И почитан сред лисиците и сред фазаните край веселата къща

под новосъздадените облаци, честит през цялото сърце

        и под раждащото се отново и отново слънце

                тичах по безгрижните си пътища,

желанията ми се гонеха в сеното като къщите високо

и аз нехаех в своите небесносини занимания, че времето ни дава

в целия си мелодичен кръговрат тъй малко песни утринни,

        докато децата златни и зелени

        не го последват в бедността.

 

И нехаех в агнебелите си дни, че ще ме вземе времето

на ръката ми за сянката в изпълнения с лястовици плевник

                под луна, която вечно ще изгрява,

                        или че препускащ към съня,

        ще го чуя да отлита с окосените ливади

и събудил се, ще видя, че стопанството си е отишло от бездетната земя.

О, когато бях тъй млад и радостен в охолната му щедрост,

                времето ме е държало пак зелен и гаснещ,

                въпреки че пеех в букаите си като морето.