Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дилън Томас. И смъртта ще остане без царство

Съставил и превел от английски: Александър Шурбанов

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

ISBN 954–04–0007–4

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата.

 

Водещ редактор: Федя Филкова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Иван Теофилов

Художник: Стефан Груев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Евгения Джамбазова

Формат 70×90/32. Тираж 3000. Печатни коли 7. Издателски коли 4,09

ДФ Полиграфически комбинат — София

 

Dylan Thomas. Collected Poems, 1934–1952

J. M. Dent & Sons Ltd. Aldine House Belford Street, London, 1971


        Това е зимна приказка по здрачина,

в която снежна слепота пресича езерата

и от стопанството отплаващата долина

през сръчно сдиплени снежинки под небе без вятъри

с блед дъх на крави в спотаените платна

 

        и падат рой премръзнали звезди,

и лъха на сено снегът, и бухалът далечен

предупреждава за безброй нечакани беди

кошарите, изпълнени с кълба дим гъст и млечен,

там, дето приказката речна в реч се подреди.

 

        Веднъж, когато този свят бе стар,

върху звезда от чиста вяра — пряспа хляб в небето,

храна и пламъци от сняг, скрижалите от жар

един човек разгърна сам в ума си и в сърцето,

самичък в селския си дом, без дума на другар,

 

        сред нивите. И запламтял тогаз

на своя огнен остров, покрай който в кръг се стелят

торища бели като вълна и под скреж и мраз

кокошките се гушат сънни, докато петелът

не ги прореши с лумнал зов и в утринен захлас

 

        народ с лопати хукне тук и там,

разшава се добитъкът, котакът с меки крачки

тръгне на лов, врабци заскачат, заситнят едвам

върху небето повалено младите доячки

и с бели грижи се захване малък и голям,

 

        той коленичеше, в сълзи облян,

пред окаденото котле в зората от жарава

и чашата и хляба срязан в здрача разлюлян

в заглъхналия дом, нощта когато оживява,

в часа на любовта самин със своя страх и свян.

 

        Той коленичеше на пода прост

и молеше далечните забулени простори

гладът му да препуска с вой по гола бяла кост

покрай покритите с небе конюшни и обори

и езерното огледало, кравешкия мост

 

        до прага на молитвения дом

от огън, дето ще се спусне в облака от снежна

сляпа любов през белите бърлоги с бесен взлом.

Ревеше, бит от гола нужда, в болка безнадеждна,

но в сръчно сдипления въздух не проникна стон,

 

        а само вятърът наниза глад

на птици в нивите за хляба на водата, течен

върху езичетата им в овеса още млад.

И от безименната жарка нужда бе обречен,

вместо да припка в долината свеж от снежен хлад —

 

        между реките, пълнещи нощта,

и да потъва в преспите на нуждата си, вързан

във вечно ненаситната централна белота

на люлката и булчиния одър, вечно търсен

от клетите отхвърлени чеда на радостта.

 

        Смили се и спаси го, викна той,

погубвайки го в любовта, а нуждата му жива

хвърли в поглъщащата булка и го успокой,

така че да не цъфне нивга бяло семе в нива

и под разчекнатата плът, която гине в зной.

 

        Чуй! В отпътували оттук села

певците пеят. Славеят, изсъхналият химн на

погребани гори, с праха на своите крила

лети, обвява мъртъвците с приказката зимна.

Прахът на изворна вода в съсухрени ждрела

 

        говори. Ручей нявга бистроструй

със звън и заливна вода отскача. И росата

върху брашнените листа прозвънва преди туй

от снежен блясък. Вятърът се сучи през скалата.

Времето пее през умряла снежна капка. Чуй!

 

        Ръка ли беше или само звук,

дето в отколешна земя вратата тъмна блъсна

и вън над хляба на земята надалеч оттук

птица като пламтяща булка блесна и възкръсна.

Разсъмна птица с женска гръд от снежноален пух.

 

        Виж! И танцуващите тропат пак

по снежнохрастна, вече отпътувала поляна

подобно прах на гълъби под нежен лунен зрак.

Гробокопитните жребци се връщат през села на

птици. Дъб мъртъв за любов отново е на крак.

 

        Изваяните мощи в светла вис

въстават като при тръба. По камъка се сплитат

черти на възрастта. На шумки танцът поривист

кръжи. И глас на воден прах полетата облита.

За любовта възкръсва тази древна птица. Виж!

 

        Крилата си тя вдигна и склони

под тях глава, пернатият й кротък глас заплува

през къщата като възхвала и на вси страни

със своите стихии снегопадът възликува,

че някой коленичи сам в шепа от долини

 

        под плаща на покоя в тих поклон

пред окаденото котле в зората от жарава.

И вдигна го гласът пернат на птичи небосклон

и като вятър литна той след пламъка тогава

край слепите обори на безветрения дом.

 

        В тези годишни полюси, кога

запопените косове в шубрака мрат унило

и хълмите далечни стигат чак до нас, сега

под еднолетните дървета снежното плашило

препускаше през преспите с еленови рога

 

        и през молитвите до колене

в бърдата, с викот пряко езерата вкочанели

през времето и племето на снежно ширине

по дирите на птицата чак до зорите бели.

Чуй, виж къде в морето гъше нощем и дене

 

        тя плава — птица, булка, облак лек

през посадените звезди, радост отвъд полята

със семе под разчекнатата плът на смъртен век,

гробът и купелът пламтящ, небето, небесата.

В отколешна земя смъртта му се разтвори с ек

 

        и птицата се спусна и замря.

На хлебно-бял хълм над това стопанство в земна шепа

и над отплаващите долини и езера,

където той се молеше за участ най-свирепа

в молитвения дом от огън, приказката спря.

 

        Загива танцът жив на радостта

по вечно бялата поляна, мъртви са певците

в обутите със сняг села и секва песента,

която птици ваеше вдън хляба на нощвите

и по стъклото езерно пронасяше ята

 

        летящи риби. Обредът цари

без славей и без мъртъв кон. А изворът съвсем е

сух, спят черти на възрастта до тръбните зори

връз камък. Времето погребва пролетното време

с подскоците му през роса и скрити канари.

 

        Защото легна птицата в покой

в хор от крила като в ковчег или прощална люлка

и под крилата бе охимнен и обручен той,

и ето през бедрата на поглъщащата булка,

птица с висока женска гръд, с глава от звезден рой,

 

        възплампал целият, бе повален

на любовта връз булчиното ложе, в кръговрата

на жаждащия център, в диплите на райски плен,

в пъпката закръжена, на света в сърцевината.

И с него тя възкръсна в цвят сред своя сняг стопен.

Край