Дилън Томас
След погребението

(В памет на Ан Джонс)

След погребението й, магарешкия рев,

плющенето на ушните платна, глухото хоп-

троп, тъй щастливо, в долния сбит край

на гроба, спуснати пердета, зъби в череп креп,

ослюнчени очи, солени локви в сух ръкав,

звекът на утринна лопата стряска насред сън

момчето безутешно, дето в тъмния ковчег

прерязва гърлото си, сронва ланшните листа,

за да открие гола кост в саван за страшен съд,

подир пира от сълзи и магарешки бодли

сега аз, в нейна памет, в тази стая сам стоя

с една натъпкана лисица, с папрат в сива прах

в часа разциврен с мъртвата, прегърбената Ан

чието закачулено сърце изля порой

над жадния Уелс и всяко слънце угаси

(макар че този образ е за нея прекален

и недостоен — спряла капка беше тази смърт,

тя нямаше да ме удави в святия потоп

на своето сърце, тя иска няма да лежи

и няма нужда от друид строшеното й тяло).

Но аз, певецът Анин, от огнището зова

моретата на служба, та с езика си вдървен

достойнството й да звъни над всеки химнопой,

лисичият и папратов гъстак да се сведе

и любовта й да кънти в параклиса кафяв

под благослов на четири кръстоположни птици.

Плътта й беше млечно-мека, ала тази тук

до небесата статуя с горд лоб и дива гръд

е ваяна по нея зад прозорец одъжден

в един свирепо скръбен дом в най-кривата година

Аз знам, че нейните протрити, вкиснали ръце

лежат смирено в своя гърч, че шепотът й вехт

се нищи в мокра реч, умът й е надупчен цял,

лицето й умря, събрало болката в юмрук;

но тази Ан е от седемдесетгодишен камък.

И тези мраморни ръце със облаците в тях,

този с длето изсечен глас, изваян — жест и псалм —

над гроба й ще ме връхлитат вечно дотогаз,

дорде „Любов!“ лисичият натъпкан дроб извика

и семе пръсне папратта по черния перваз.