Дилън Томас
Уши в кулите чуват

Уши в кулите чуват —

ръце роптаят на портите.

Очи изпод стряхата виждат —

пръсти върху ключалките.

Да отворя ли, или да чакам

сам до последния си ден,

невидим за очи на непознати

в тази бяла къща?

Ръце, какво ми носите —

отрова или грозде?

 

Отвъд този остров, обгърнат

от тънкото море на плътта

и от брега на костите,

лежи земя, недостижима за звука,

и хълми, за ума недостижими.

Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават

безмълвния покой на моя остров.

 

Уши на този остров чуват —

вятърът прелита като огън.

Очи на този остров виждат —

кораби пристават вън от залива.

Да хукна ли към корабите

с вятъра в косите си,

или да чакам до последния си ден

и никакъв моряк да не посрещна?

Кораби, какво ми носите —

отрова или грозде?

 

Ръце на портите роптаят,

кораби пристават вън от залива,

дъжд плиска върху пясъка и керемидите.

Да пусна ли да влезе непознатият,

моряка да посрещна ли,

или да чакам до последния си ден?

 

Ръце на непознати и трюмове на кораби,

какво ми носите — отрова или грозде?