Дилън Томас
Нима тъй скоро слънцето послушно

Нима тъй скоро слънцето послушно

(чуй, господарю утре),

ще разгадае времето и туй килерче прашно

(мъглата с кост на кутре

плътта ще разтръби),

разтреби, за да премени хрущялите ми пищно

и голото яйце да закрепи,

 

подробно господарят утре с гъба

(туй раната записва),

гледач на великани над разсеченото дъно

(мъглата — жадна жаба

с прибоите закусва),

ви обяснява, господа, а неговото странно

покорно утре през храната писва.

 

При слънцето на служба с всяка жила —

обред на светлината —

с въпрос извличам остър нокът от костта на мишка

и камъка с опашка

улавям в пелената,

а почвата скимти, че аз съм острозъба хала

и мъртвото пониква от земята.

 

Нима тъй скоро моят ръст, о боже,

(сам господарят утре

две водни стъпки отпечатва в семенното ложе),

със зарево отвътре

ще вдигне облак прав,

подвижен център, извисен в мъгливия покров,

невидим върху своя собствен дънер,

 

и от дърветата по-дълъг крак,

тоз, вътре що живее —

и господин, и господар с очи от черен мрак,

с очи, утроба вие

и целият любезен ад, глух като часов кръг,

отеква с гръм рева на този рог.