Дилън Томас
Побратимих съня

Побратимих съня и той в главата ме целуна,

сълза от време се отрони, сънното око,

просветнало, като луна към мене се обърна.

С крилати стъпала до него аз летях така

и паднах върху сънищата и твърдта нагорна.

 

Побягнал от земята, гол, към някой втори бряг

по въздуха се изкачих — далече от звездите,

и там ридахме ние, аз и призрачният друг,

майчиноокият, над всички клони от възбог;

отлитнах аз от тази твърд — перце по ветровете.

 

„Кълбото бащино почуква пъпа си и пее.“

„Тук, дето сме сега, бе също бащино поле.“

„Но тук са ангелите само в своите покои

и бащини лица проглеждат в техните крила.“

„Това са сънища. Дъхни — и всичко ще изтлее.“

 

Изтля до рамото ми този дух майчиноок,

додето духах ангелите, аз изгубих даже

и себе си сред сенките по облачния бряг;

издухах сънищните братя и здрачното им ложе,

и те, духа си не познали, още дремят тук.

 

Сега на целия ефир материята жива

издиша глас и изкачил словата свод след свод,

с ръка и косъм своя блян описах аз тогава,

как леко на звездата тучна се сънят сънува

и как дълбоко се събуждаш в облачния свят.

 

Там стълбата на часовете се издига чак

до слънцето със стъпала от обич и безверие,

размерена с кръвта на неразумния човек.

Един луд старец в своя дух все още се катери,

духът на моите бащи в дъжда възлиза пак.