Мишел Турние
Отбивката „Момини сълзи“

— Ставай, Пиер, време е!

Пиер спи с упоритото спокойствие на двайсетте си години и сляпото доверие в бдителността на майка си. Няма опасност неговата старица, каквато си е неспокойна и сън не я хваща, да закъснее. Той рязко се обръща към стената, засланяйки съня си с мощния си гръб и подстригания си врат. Тя го гледа и си спомня как съвсем доскоро още на развиделяване го будеше, за да го изпрати в селското училище. Той сякаш отново е заспал дълбоко, но тя не упорства. Знае, че за него нощта е приключила, денят е почнал и отсега нататък неумолимо ще следва своята програма.

След четвърт час пристига при нея в кухнята и тя му налива гъст шоколад в голяма купа на цветя. Той седи с лице към мрачния правоъгълник на прозореца.

— Тъмно е — казва, — обаче дните растат. След по-малко от час ще мога да загася фаровете.

Тя, която петнайсет години не е напускала Буле ле Тру, като че си представя.

— Да, пролетта чука на вратата. Там на юг може би ще завариш кайсиите нацъфтели.

— Какъв юг! По това време не стигаме по-далеч от Лион. Пък и кайсии край автострадата… Даже да имаше, изобщо нямаш време да ги гледаш.

Става и единствено от уважение към майка си — понеже според селските обичаи един мъж не трябва да мие съдове — той изплаква купичката си под крана на мивката.

— Кога ще се видим пак?

— Както обикновено вдругиден вечерта. Отиване и връщане до Лион с нанкане в камиона заедно с приятелчето Гастон.

— Както обикновено — прошепва тя на самата себе си. — Пък аз не мога да свикна. Ама щом ти харесва…

Той вдига рамене.

— Налага се.

Внушителният силует на автовлека се открояваше на побеляващия от зората хоризонт. Пиер бавно го обиколи. Всяка сутрин се повтаряше едно и също: след нощта връщането към огромната играчка му стопляше сърцето. Никога не би го признал на своята старица, но всъщност предпочиташе там да си стъкми постеля и да спи. Човек можеше да заключва навсякъде колкото си ще, камионът в своята несъразмерност беше така зле подсигурен срещу всякакъв вид посегателства — удари, сваляне на части, обири! Кражбата на самото превозно средство с целия му товар не бе нещо невъзможно, беше се случвало, въпреки че изглеждаше неправдоподобно.

И този път обаче всичко изглеждаше наред, но спешно се налагаше измиване. Пиер подпря една стълбичка на решетката на радиатора и се залови да мие голямото изпъкнало предно стъкло. Това бе съвестта на превозното средство. Всичко останало можеше в краен случай да бъде кално и прашно, но предното стъкло задължително трябваше да е безупречно.

После той коленичи почти набожно пред фаровете, за да ги изтрие. Дъ̀ха върху стъклата и прокарва по тях бял парцал, както грижливо и нежно майката мие лицето на своето дете. След като стълбичката отново е на мястото си до страничния капак на камиона, той се покатерва в кабината, хвърля се на седалката и завърта стартера.

В Булон-Бийанкур, на кея Поан-дю-Жур и ъгъла на улица „Сен“, се издига стара разкривена сграда, чиято извехтялост е в разрез с кафенето в приземния етаж, което пламти с неона, никела и разноцветните топки на електрическия си билярд. Гастон живее сам в една стаичка на шестия етаж. Но той е застанал в пълна готовност пред заведението и камионът само намалява ход, за да го прибере.

— Как е, старче?

— Добре е.

Всичко върви като по ноти. Гастон спазва обичайната триминутна пауза. После се заема с разтоварването на пътната чанта, която е окачил на седалката между Пиер и него, и разполага наоколо термоси, хладилни чанти, торби, канчета, несесери за инструменти с такава скорост, че си личи отдавна придобитата сръчност. Гастон е дребен мъж, попреминал първата младост, със замислено и спокойно лице. Чувства се, че изповядва черногледата мъдрост на слабия, свикнал от детинство да се брани от ударите на един свят, чиято враждебна същност познаваше от опит. Веднъж приключил с подреждането, той продължава със сцената на преобличането. Сменя обувките си с филцови терлици, сакото — с дебело поло, баретата си — със скиорска шапка, и се заема дори да събува панталона, което е трудна работа, защото мястото е нищожно, а теренът — подвижен.

Пиер няма нужда да го гледа, за да следи дейността му. Вперил поглед в плетеницата от задръстени улици, водещи към околовръстния път, той не пропуска нищо от привичната бъркотия, която цари от дясната му страна.

— Всъщност едва си се облякъл да слезеш и пак се събличаш, като се качиш в камиона — отбелязва той.

Гастон не благоволява да отговори.

— Питам се защо не слизаш от вас по пижама. С един куршум — два заека, не е ли така?

Гастон е седнал върху облегалото на седалката си. Като се възползва от потеглянето на камиона на зелена светлина, той се отпуска и лекичко се прекатурва в приготвеното зад седалките легло. За последен път се чува гласът му:

— Като ти хрумне да ми зададеш интелигентни въпроси, събуди ме.

След пет минути камионът се спускаше по успоредното отклонение на околовръстния път, който в тоя утринен час бе вече доста натоварен. За Пиер това още беше само бледо встъпление. Цялата тази вълна от превозни средства, която влачеше камионетки, частни коли, работнически автобуси, заливаше безразборно и истинските професионалисти на автострадата. Трябваше да се изчака пресяването, което става на изходите за Рьонжис, Орли, Лонжюмо и Корбей-Есон, както и на отклонението за Фонтенбло, за да се достигне най-после при бариерата за пътна такса във Фльори-Мерожис до прага на широката бетонна лента.

Когато скоро след това спря зад четири други тежкотоварни камиона, които преминаваха пред гишето, Пиер бе двойно щастлив. Не само че той бе на кормилото, а и спящият Гастон не можеше да му опропасти излизането на А6. Подаде важно картата си на служителя, взе я обратно и натисна амбреажа, за да се спусне стремително по гладкия бял път, който се плъзгаше към сърцето на Франция.

Като зареди на бензиностанцията в Жоани — това също бе част от ритуала, — той вдигна отново максималната си средна скорост до изхода за Пуйи-ан-Оксоа, после забави ход и навлезе в отбивката „Момини сълзи“ за закуската в осем часа. Още със спирането на камиона под буките в горичката Гастон изникна иззад седалките и започна да струпва съставките на закуската си. Това също бе неотменимо правило.

Пиер скочи на земята. Стегнат в син найлонов анцуг и обут с маратонки, той приличаше на спортист по време на тренировка. Впрочем опита няколко гимнастически движения, избоксира празното пространство, като подскачаше, и се оттегли с безукорен отскок. Когато се върна разгорещен и задъхан на изходната си позиция, Гастон бе на път да се докара в „дневен тоалет“. След това, без да бърза, той подреди на една от масите на площадката истинска закуска за изискан господин с кафе, топло мляко, кифли, масло, конфитюр и мед.

— Признавам ти, че разбираш от комфорт — отбеляза Пиер. — Като че винаги влачиш след себе си хем майчиния дом, хем нещо от хотел лукс категория.

— Всяко нещо с времето си — отговори Гастон, изливайки струйка мед в разтворената сърцевина на една кифла. — Трийсет години наред сутрин преди бачкане съм бил на сухо бяло домашно винце. Бяло от Шарант и нищо друго. Докато един ден открих, че съм имал стомах и бъбреци. И край. Нито алкохол, нито цигари. Кафе с мляко и закуска за господина! С препечена филийка и портокалово сладко. Като някой бабишкер от „Клеридж“. Даже ще ти кажа нещо повече…

Той млъкна, за да отхапе от кифлата си. Пиер се настани до него.

— Е, какво става с нещото?

— Ами намислил съм да оставя кафето, което съвсем не е толкова безобидно, и да мина на чай с лимон. Пък от чая с лимон ако има нещо по-хубаво, здраве му кажи!

— Че тогава с него защо не опиташ и шунка с яйца, като инглишите?

— А, не! Само това не! Нищо солено на закуска! Виж какво, сутрешната закуска трябва да остане… как да ти обясня? Тя трябва да запази нещо мило, не — ласкаво, или не — майчинско. Точно така, майчинско! Закуската трябва мъничко да те връща в детството. Понеже започващият ден съвсем не е шега работа. Та трябва нещо приятно и ободряващо за пълно разсънване. Значи без топло и сладко не можеш да минеш.

— А вълненият ти пояс?

— Ами ей на̀! И той е нещо майчинско! Виждаш ли връзката, или го каза наслуки?

— Изобщо не виждам.

— Бебешките пелени бе! Моят вълнен пояс е връщане към пелените.

— Ти подиграваш ли се с мене? Ами тогава лапвай биберона, какво чакаш?

— Старче, гледай мене и се учи! Защото имам поне едно предимство пред тебе. Бил съм на твоята възраст и никой, даже Господ не може да ми отнеме това. Докато ти съвсем не можеш да бъдеш сигурен, че един ден ще станеш на моите години.

— Аз пък ще ти кажа, че тези приказки за годините не могат много-много да ме развълнуват. Смятам, че човек по рождение е или глупак, или хитрец, и то за цял живот.

— И да, и не. Защото все пак съществуват разни степени на глупост и ми се струва, че най-големи глупости се вършат до определено време. Сетне нещата обикновено би трябвало да се оправят.

— А според тебе това време, както казваш, на колко години идва?

— Зависи от човека.

— За мене например да не е на двайсет и една?

— Защо точно на двайсет и една?

— Защото съм точно на толкова.

Както си сърбаше кафето, Гастон му хвърли присмехулен поглед.

— Вярно, че откак пътуваме заедно, те наблюдавам и търся къде ти е слабото място.

— И не можеш да го откриеш, щото не пуша и щото не обичам домашните винца.

— Да, ама знаеш ли, трябва да се прави разлика между големите и малките глупости. Цигарите и бялото са дребни глупости. Могат да те закопаят, само че минава много време.

— Докато големите глупости те вътрят веднага, така ли?

— Да, точно така. Аз на твоята възраст, или не, по-млад бях, трябва да съм бил на осемнайсет години, се включих в Съпротивата.

— Това грешка ли беше?

— Огромна! Напълно не съзнавах опасността. Разбира се, извадих късмет. Но най-добрият ми приятел, с когото бяхме заедно, там си остави костите. Арестуван, интерниран, изчезна. Защо? Каква полза имаше? Стана трийсет години как все това се питам.

— По тая линия за мен вече няма никаква опасност — отбеляза Пиер.

— Никаква, поне по тая линия.

— Излиза, че ти продължаваш да проучваш къде ми е слабото място и още не си го открил, така ли?

— Така е, още не съм го открил. Още не съм го открил, но го надушвам…

 

След два дни камионът на Пиер и Гастон се появи отново в същия утринен час на пункта във Фльори-Мерожис. Този път Гастон въртеше геврека, а седналият отдясно Пиер се чувстваше както винаги малко онеправдан, че започваше деня в тая второстепенна роля. За нищо на света той не би дал външен израз на такова нелепо чувство, което впрочем едва признаваше пред самия себе си, но в резултат бе леко вкиснат.

— Здрасти, Бебер! Днес пак ли си на работа?

Каква потребност изпитваше Гастон да фамилиарничи с тази особена, хем потайна, хем презряна порода на служителите по пътната такса! В Пиеровите очи официалното стъпване на автострадата се превръщаше в тържество, което не трябваше да бъде смущавано с излишно бъбрене.

— Ами да — обясни служителят. — Разменихме се с Тиено, че отиде на сватба на сестра си.

— Аха — заключи Гастон, — значи няма да се видим в петък?

— Ами няма, Тиено ще бъде.

— Тогава до другата седмица.

— Дадено, добър път!

Гастон подаде на Пиер таксовия талон. Камионът навлезе в автострадата. Гастон сменяше последователно скоростите като уравновесен човек без излишно форсиране. Потънаха в блаженството, породено от равномерния ход на огромното возило и зората, която предвещаваше чудесен ден. Разположен удобно на седалката си, Пиер прехвърляше в ръце таксовия талон.

— Знаеш ли, не мога да ги разбера онези типове от гишетата. Ни рак, ни риба.

Гастон го разбра, че ще се впусне в някоя от онези главоблъсканици, в които нямаше намерение да се забърква и той.

— Рак, риба, за какво приказваш?

— Ами за автострадата! Те нали стоят на входа! И хоп, вечерта — край на службата, палят пак таратайката и се прибират в чифлика. Хубаво де, ами автострадата?

— Че какво автострадата? — ядоса се Гастон.

— Е, дявол да го вземе, напрегни си малко ума де! Ти не чувстваш ли, щом преминеш през бариерата и таксовият талон е в ръката ти, не ти ли се струва, че нещо особено се е случило? След това се понасяш по правата бетонна лента, всичко е опнато, чисто, бързо, неумолимо. Попаднал си в друг свят. Нещо ново за тебе. Това е то автострадата! И ти си част от нея!

Гастон упорито отказваше да се съгласи.

— Не, за мене автострадата си е бачкането, точка и дотам. Даже ще ти кажа, че ми се струва малко скучна. Особено със сандък като нашия. Ех, на млади години щях да си мечтая да летя по нея с двеста в час с някоя мазерати. Ама ако ще пухтиш с четирийсет тона на опашката, струва ми се, че шосетата са по-интересни с железопътните прелези и кръчмичките.

— Съгласен съм — отстъпи Пиер — за мазератито и за двестате. Ей това, тъй както ме гледаш, аз вече съм го правил.

— Ти ли си го правил? Да не би да си вдигал двеста по автострадата с мазерати?

— А, не беше мазерати, разбира се. С един стар крайслър, а бе оня, дето Бернар го беше изчукал. Вдигнахме сто и осемдесет по автострадата.

— Вече не е същата работа.

— Да не вземеш сега да се заяждаш за двайсет километра!

— Не се заяждам, само казвам: има разлика.

— Хубаво, а пък аз ти казвам: въпреки това предпочитам нашия сандък.

— Обясни защо.

— Защото с мазератито…

— Със скапания крайслър…

— Все там, натикан си в земята. Не се извисяваш. А пък нашата машина е висока и вземаш връх.

— Ти да нямаш мания за величие?

— Аз обичам автострадата. Щом е тъй, искам да гледам. НЎ, виж само тази линия, която търчи към хоризонта! Не е ли много готино? Това не можеш го видя, ако се влачиш по корем на земята.

Гастон кимна снизходително с глава.

— Всъщност знаеш ли какво, ти си само да пилотираш самолет. Ей тогава вече, като е за издигане работата, цар ще бъдеш!

Пиер негодуваше.

— Нищо не си разбрал… или пък се чудиш как да ме ядосаш! Самолетът е друго. Прекалено е високо. За автострадата трябва да си там. Трябва да си от нея. Не трябва да я напускаш.

 

Онази сутрин отбивката „Момини сълзи“ така радваше окото с багрите си под пролетното слънце, че в сравнение с нея автострадата можеше да се стори на човек шумна бетонна преизподня. Гастон предприе почистване на кабината и под ироничния поглед на Пиер, който бе излязъл да се разтъпче, изнесе на показ цяла колекция от парцали, метлички от пера, метли и препарати.

— Пресметнах, че тази кабина е мястото, където прекарвам най-много време от живота си. Тогава поне да е чисто — обясни той, говорейки по-скоро на себе си.

Пиер се отдалечи, привлечен от дъха на пробудената свежест в горичката. Колкото по-навътре навлизаше под напъпилите дървета, толкова по-слаб ставаше грохотът от движението. Чувстваше се проникнат от странно, непознато вълнение, някаква мека отмала на цялото му същество, която не бе изпитвал досега, ако не се смяташе може би, когато преди години се приближи за пръв път до люлката на сестричката си. Нежната листовина се огласяше от птичи песни и летеж на насекоми. Той пое дълбоко дъх, като че най-после отново се бе озовал на чист въздух след някакъв дълъг задушлив тунел.

Внезапно спря. Недалеч забеляза очарователна картина. Руса девойка в розова рокля седи на тревата. Тя не го вижда. Очите й са все в три-четири крави, които кротко се мотаят по ливадата. Пиер изпита необходимост да я види по-добре, да я заговори. Той се приближи още. Изведнъж нещо го спря. Някаква ограда се изправи пред лицето му. Неприветлива, затворническа, почти концлагеристка желязна решетка, в горната част издадена като еркер и завършваща с гъста бодлива тел. Пиер принадлежеше на автострадата. Едно място за почивка не беше място за бягство. Далечният глух тътен на движението му напомни за себе си. Той обаче стоеше като вцепенен, вкопчил пръсти в решетката, вперил поглед в онова светло петно там под старата черница. Най-сетне до него долетя добре познатият сигнал на автомобилния клаксон. Гастон бе изгубил търпение. Трябваше да се връща. Пиер с мъка се отърси от своето съзерцание и се върна към действителността с влекача и автострадата.

На кормилото бе Гастон. Той си бе още изцяло погълнат от основното чистене.

— Ама е по-чисто сега — установи той със задоволство.

Пиер нищо не каза. Него го нямаше. Той бе останал вкопчен в решетката, която ограждаше отбивката „Момини сълзи“. Бе щастлив. В унес се усмихваше сякаш на ангелите, които витаеха невидими, но доловими в чистото небе.

— Много се умълча изведнъж. Нищо ли няма да кажеш? — учуди се накрая Гастон.

— Аз ли? Не. Какво искаш да кажа?

— Де да знам аз.

Пиер потръпна, опита да се върне отново към действителността.

— Това е то — въздъхна той най-сетне, — пролет!

 

Откаченото ремарке се крепеше на подпорната си греда. Влекачът можеше да напусне лионския склад в очакване служителите да извършат разтоварването.

— На нашия камион най-готиното му е това — уточни шофиращият Гастон, — че човек може да си вдигне чуковете с влекача, докато товарят или разтоварват. Тогава заприличва почти на частна таратайка.

— Да, но понякога би трябвало всеки да има отделен влекач — забеляза Пиер.

— Защо говориш така? Да не ти се ще да се отцепиш?

— Не, за тебе го казвам. Понеже в момента отиваме на закусвалня, а пък знам, че ти много-много не го обичаш това. Със собствената си кола би могъл да прескочиш до кръчмичката на леля Марод, която няма равна по яхниите.

— Ами то с тебе човек винаги трябва да лапа, като че го гонят, и обстановката да е като на зъболекар.

— На самообслужване става бързо и е чисто. И освен това има избор.

Те се наредиха на опашката, като побутваха пред себе си таблите по металната пързалка край тезгяха с пълните чинии. Начумереното изражение на Гастон говореше красноречиво за неодобрението му. Пиер си избра зелена салата и скара, а Гастон — пастет по селски и агнешко шкембе на фурна. Сетне трябваше да намерят свободно ъгълче на някоя маса.

— Видя ли какво разнообразие? — ликуваше Пиер. — И не чакаш секунда.

После съгледа чинията на Гастон и се учуди.

— Това пък какво е?

— По принцип би трябвало да бъде шкембе на фурна — отговори Гастон уклончиво.

— Нещо нормално за Лион.

— Да, обаче ненормалното е, че ще изстине.

— Не трябваше да го вземаш — рече Пиер, посочвайки своята зелена салата. — Няма опасност да замръзне.

Гастон вдигна рамене.

— Излиза, че прословутата ти бързина ме принуждава да започна обяда си отзад напред. Иначе моето шкембе ще потъне в лой. А студено шкембе е нещо немислимо. Не-въз-мож-но. Запомни го хубаво. И само това да научиш от мене, пак няма да си си изгубил напразно времето. Ей затова предпочитам да почакам, докато гаврътваме по едно пиене с приятелите в някоя гостилничка. Стопанката поднася лично специалитета на деня направо от огъня, топъл колкото е необходимо. Това е по въпроса за бързината. А пък за кухнята не си струва да говорим. Понеже в закусвалните, не знам защо, но не смеят да слагат подправки. Например шкембето изисква лук, чесън, мащерка, дафинов лист, карамфил и много чер пипер. На шкембето му трябва да е горещо и доста пикантно. Хайде сега да ми куснеш от това, ако пък не речеш, че е варена юфка за диетици!

— Трябваше да вземеш друго нещо. Можеше да избираш.

— Да избирам ли? Дай да се разберем за избора! Мене слушай, да ти кажа нещо полезно: в един ресторант колкото по-беден избор има, толкова е по-добре. Ако се предлагат седемдесет и пет ястия, направо си тръгвай, нищо не струват. Добрата готвачка си знае единствено специалитета на деня.

— Хайде пийни една ко̀ла да се успокоиш!

— Ко̀ла с шкембето!

— Дай да се разберем. От десет минути ме убеждаваш, че това не е никакво шкембе.

Продължиха да ядат мълчаливо, всеки погълнат от собствените си мисли. В крайна сметка Пиер изложи заключението си.

— Всъщност едно е ясно, схващанията ни за бачкането малко се разминават. Аз определено съм автострада номер 6. Ти оставаш по-скоро главен път 7.

 

Хубавото време се бе установило сякаш завинаги. Повече от всякога отбивката „Момини сълзи“ заслужаваше своето име. Гастон се бе излегнал недалеч от камиона и дъвчеше в уста някаква тревичка, загледан в небето, което прозираше през тънките клонки на една трепетлика. Пиер се бе отправил бързо навътре в местността. Вкопчил пръсти в желязната решетка, той внимателно оглеждаше ливадата. Уви. Крави си имаше, но никаква пастирка не се виждаше. Той почака, подвоуми се, после взе решение да се изпикае през решетката.

— Не се притеснявайте!

Младежкият глас с лек бургундски акцент долиташе от един гъсталак вляво. Пиер припряно се оправи.

— Щом има ограда, значи има защо. Тя спира нечистотията от автострадата. Замърсяването де!

Пиер се напрягаше да слее в едно малко позабравения и разкрасен лик, който се въртеше в главата му от една седмица, и напълно действителния образ на девойката пред него. Беше си я представял по-висока, по-стройна и главно не така млада. Тя наистина бе момиче и на това отгоре малко простодушно, без следа от грим по осеяната й с лунички муцуна. Той веднага установи, че така тя му харесва още повече.

— Често ли идвате тук?

Това бе всичко, което измисли да й каже в смущението си.

— Понякога. Струва ми се, че и вие. Познавам камиона ви.

Настъпи пауза, изпълнена с пролетен шепот.

— Автострадата е толкова близо, а тук е спокойно. Отбивката „Момини сълзи“. Защо се казва така? Момина сълза ли има по тия места?

— Имаше — поправи го девойката. — Тук беше гора. Пълно беше с момина сълза през пролетта. Като построиха автострадата, гората изчезна. Тя я глътна, погълна я като земетресение. И с момината сълза — край!

Отново настъпи мълчание. Тя седна на земята, подпирайки се с рамо на решетката.

— Ние минаваме два пъти седмично — обясни Пиер. — Само че, разбира се, единия път се качваме към Париж. Тогава сме от другата страна на автострадата. За да се дойде тук, би трябвало да се пресекат пеш двете платна. Опасно е и е забранено. А вие чифлик ли имате насам?

— Нашите имат. В Люзини. Люзини-сюр-Уш. На половин километър, даже няма и толкова. Обаче брат ми отиде в града. Електротехник е в Бон. Не иска да чопли земята, както той казва. Така че не се знае какво ще стане със стопанството, когато старият няма да може вече.

— Неизбежно, това е прогресът — съгласи се Пиер.

Вятърът полъхна леко в дърветата. Чу се клаксонът на камиона.

— Трябва да отивам — каза Пиер. — До скоро виждане може би.

Девойката стана.

— Довиждане.

Пиер се втурна, но се върна веднага.

— Как ви е името?

— Маринет. А вашето?

— Пиер.

Малко по-късно Гастон долови някаква промяна в съзнанието на спътника си. Май нещо изведнъж го заинтересуваха семейните хора!

— От време на време — каза той — се питам как я карат женените приятели. Цяла седмица по пътищата. Сетне вкъщи явно на човек повече му се ще да поспи. И, разбира се, дума не може да става за разходка с кола. Ами тогава булката сигурно се чувства пренебрегната.

След кратко мълчание:

— Ами ти женен ли беше навремето?

— Да, навремето — призна Гастон без особен възторг.

— Е?

— Ами и тя направи като мене.

— Как като тебе?

— Ей така на̀, мен все ме нямаше. И тя замина.

— Само че ти си се връщал.

— Тя обаче не се върна. Събра се с един тип, който е бакалин. Дето не мърда де!

И след вглъбено мълчание той завърши със следните, пропити със заплаха думи:

— Всъщност да знаеш, че автострадата и жените не вървят ръка за ръка.

 

Според общоприетата практика би трябвало Гастон и Пиер да се редуват за измиването на превозното средство. Така правят всички шофьорски екипажи. Но почти винаги Пиер пръв се сещаше да се залови с миене и Гастон благоразумно се оставяше да му откраднат реда. Явно понятията им за красота и чистота се разминаваха по отношение както на тях самите, така и на средството на труда им.

Тоя ден Гастон зяпаше безцелно от седалката на камиона, докато Пиер насочваше върху каросерията силна струя вода, която заглушаваше всичко и пресичаше оскъдните реплики, разменяни през отворения прозорец.

— Не смяташ ли, че е предостатъчно? — попита Гастон.

— Какво е предостатъчно?

— Усърдието ти. Да не се намираш в козметичен салон?

Без да отговори, Пиер спря струята и извади от една кофа напоен с вода сюнгер. — Още когато заработихме заедно, ми стана ясно, че не обичаш кукли, талисмани, ваденки и всичко останало, което типовете закачат на камиона си — подхвана пак Гастон.

— Да, прав си — потвърди Пиер. — Мисля, че не подхождат на особения чар на превозното средство.

— И какво представлява според теб този особен чар?

— Това е някаква полезна, разумна, накратко — функционална красота. Една красота, която се родее с автострадата. Значи — да няма провлечено, провиснало, безполезно. Никакви гиздила.

— Признай, че веднага махнах всичко, включително красивото маце с голите бедра и кънките от ледената пързалка във Ведол.

— Нея можеше да я оставиш — призна Пиер, като вземаше отново маркуча.

— Виж ти, виж ти — учуди се Гастон. — Господинът да не е почнал да се очовечава? Сигурно е от пролетта. Що не нарисуваш цветенца на каросерията.

Силният шум от струята, която шибаше ламарината, пречеше на Пиер да чува.

— Какво на каросерията?

— Казвам: вземи нарисувай цветенца на каросерията. Например момина сълза.

Струята се насочи към лицето на Гастон и той побърза да вдигне стъклото на прозореца си.

Същия ден по време на обичайния престой в отбивката „Момини сълзи“ се случи произшествие, което по-скоро обезпокои Гастон, вместо да го развесели.

Като го мислеше за заспал в леглото, Пиер отвори задния капак на влекача и извади оттам металната стълбичка, с която се качваха на покрива. После се отправи навътре в местността. Сякаш дяволът понякога направлява работите. Последвалата картина трябва да е била видима от някой участък на пътя, който по тези места описваше широк завой. Въпросът е, че двама мотоциклетисти от пътната полиция изникнаха в момента, когато, подпрял стълбата на една от подпорите на оградата, Пиер се заизкачва. Настигнаха го, поискаха му обяснение и той трябваше да слезе. Гастон се намеси. Почна бурна разправия. След като инсталира цяло бюрократско инвентарче върху калника на камиона, единият от мотоциклетистите потъна в писания, докато междувременно Гастон върна стълбата на място. После мотоциклетистите отминаха на машините си като двама конници на съдбата, а камионът пое отново към Лион.

След доста продължително мълчание шофиращият Пиер заговори пръв:

— Виждаш ли онова село там? Всеки път, като минавам край него, си спомням за моето. Със схлупената си църквичка и скупчените наоколо й къщи напомня Парлин, близо до Пюи дьо ла Шо. Ей онова се казва наистина „вдън Оверн“. Родината на кравите и на въглищарите. Само допреди двайсет години хората и животните живееха в едно и също помещение. В дъното кравите, вляво кочината за прасетата, вдясно кокошарникът с подобна на гилотина вратичка — да се пускат домашните птици. До прозореца кухненската маса, от двете страни — две големи легла, където се нареждаше цялото семейство. Така през зимата никаква топлинка не можеше да излети. Ама пък какъв въздух, като проникнеш от вън вътре! С нож да го режеш!

— Ама ти това не си го преживял, много си млад — забеляза Гастон.

— Не, но там съм роден. Както се казва, нося го в себе си и се питам дали изобщо някога съм се освобождавал от него. Вземи пръстения под. Никакви такива плочи или дюшеме. Ха, ама пък изобщо няма нужда да си изтриваш краката, като влизаш! Калта от полето, която разнасяш с обувките си, и пръстта вътре вкъщи са едно и също нещо, лесно се смесват. В нашата работа най-много ми харесва ето това, че може да се работи по маратонки с мека подметка. Все таки и нашият пущинак си имаше някои добри страни. Например греехме се и готвехме на дърва. Кой каквото иска да разправя, друго си беше, различно от газта и електричеството по-късно, когато моята старица овдовя и се засели в Буле. Онова беше жива топлина. Ами украсената елха на Коледа…

На Гастон му додея.

— Ама защо ми го разказваш това?

— Защо ли? Отде да знам. Понеже то ми е в ума.

— Да ти кажа ли аз на тебе? От номера със стълбата е. Смяташ, че го направи, за да отидеш да цункаш тая Маринет, така ли? Не е само това. Направи го най-вече за да се махнеш от автострадата и да се върнеш в твоя Парлин близо до Пюи не знам си какво!

— Ах, дявол да го вземе! Нищо не разбираш!

— Ами щом съм роден в Пантен, де мога аз да се сетя, че изпитваш селяндурска носталгия!

— Откъде да знам? Да не смяташ, че аз самият разбирам нещо от цялата работа? Не, право да си кажа, понякога животът става прекалено сложен!

 

— Ами събота вечер ходите ли понякога на забава?

Пиер би предпочел да приседне редом с Маринет и да помълчат двамата, но тази ограда, тази желязна решетка, където вкопчваше пръсти, ги разделяше един от друг и разстоянието ги принуждаваше да си говорят.

— Да, някой път — отговори уклончиво Маринет. — Но е далеч. В Люзини никога няма забави. Затова ходим в Бон. Нашите много-много не обичат да ме пускат сама. Трябва дъщерята на съседите да е с мене. Тая Жанет е сериозна. Като съм с нея, са спокойни.

Пиер почна да крои планове.

— Някоя събота ще дойда в Люзини да ви взема. Ще отидем в Бон. Ще отведем с нас и тая Жанет, щом е такава работата.

— С вашите четирийсет тона ли ще дойдете да ме вземете? — учуди се Маринет като практичен човек.

— Е, не! Имам мотоциклет, 350 кубика.

— Ако сме трима наведнъж, не ще да е върхът на удобството.

Настъпи сконфузено мълчание. На Пиер му се струваше, че тя просто не проявява достатъчно готовност. Или пък обратно, дали нетърпението от нейна страна не я караше веднага да съзира материалните спънки?

— Ами ще танцуваме тук — каза тя изведнъж, като че ли направи неочаквано откритие.

Пиер не можеше да разбере.

— Тук ли?

— Ами да, нося си транзисторчето — каза тя, като се наведе да вдигне приемника от буйната трева.

— При тази решетка между нас ли?

В някои танци хората не се докосват един до друг. Както е с джърка.

Тя пусна приемника. Понесе се нежна мелодия в доста бавен ритъм.

— Това сега джърк ли е? — попита Пиер.

— Не, май по̀ прилича на валс. Нищо, да пробваме ли?

И без да дочака отговора му, с транзистора в протегнатите си ръце, тя закръжи на място под смаяния поглед на Пиер.

— Е, няма ли и вие да танцувате?

Отначало той последва примера й доста непохватно, сетне постепенно придоби смелост. Когато пристигаше да подбере оглушалия си за всякакви призиви другар, Гастон спря изумен на трийсетина метра пред разкриващата се необичайна и тъжна картина на тези сияещи от младост момче и момиче, които танцуваха ЗАЕДНО виенски валс, разделени от ограда с бодлива тел.

На тръгване Гастон седна зад кормилото. Пиер посегна с ръка към радиото на командното табло. Веднага се разнесе валсът на Маринет. Пиер се отпусна назад, потъвайки в блажен унес. Изведнъж му се стори, че пробягващата пред очите му околна гледка и тая музика чудесно си подхождат, сякаш някакво далечно родство бе свързало Щраусовата имперска Виена със сегашната, обсипана с цвят Бургундия. Под неговия поглед се редяха едни след други приветливи стари домове, излъчващи достолепие, симетрични хълмове, нежно зелени ливади.

— Просто да не повярваш колко е красива гледката по тия места — продума най-после той. — Става десетки пъти как кръстосвам насам, а никога не бях го забелязвал.

— Това е от въздействието на музиката — обясни Гастон. — Също като на кино. Една сполучливо подбрана мелодия към някоя сцена тутакси я прави много по-силна.

— И с предното стъкло е така — добави Пиер.

— Предното стъкло ли? Какво значи пък това?

— Ами на̀, предното стъкло, прозрачната рамка, която предпазва гледката.

— Я, на теб да не би случайно да ти се струва, че предното стъкло е направено да предпазва пейзажа, а?

— В известен смисъл да. И тогава изгледът отведнъж става по-хубав. Но не бих могъл да кажа защо.

После, като размисли минута, той се поправи:

— Не, сетих се защо…

— Е, карай. Защо ли предното стъкло да разхубавява изгледа?

— Когато бях хлапак, обичах да ходя в града, за да гледам витрините. Особено пък в самото навечерие на Коледа. Всичко, каквото имаше на витрините, беше красиво подредено върху кадифе, всред гирлянди и елхови клонки. А пък стъклото е нещо, което забранява и пречи да пипаш. Когато влезехме в магазина и поисквахме да ни покажат нещо направо от витрината, изведнъж то преставаше да е толкова красиво. Нали ме разбираш, бе загубило вече очарованието си. Та в случая ей на̀, с предното стъкло изгледът е като на витрина. Добре подреден и недостъпен. Може би затова е по-красив.

— В крайна сметка — заключи Гастон, — доколкото разбирам, автострадата представлява разни красиви неща, които обаче са само за гледане. Няма смисъл да спираш и да посягаш с ръка. Не пипай, забранено е, долу лапите!

Гастон млъкна. Искаше му се да добави нещо, да изкаже мисълта си докрай, но се колебаеше. Не му се щеше излишно да тормози този прекалено млад и неопитен Пиеро. Накрая все пак се реши.

— Само че ето какво — рече той полугласно. — Автострадата прави недостъпен не само пейзажа. Да не забравяме момичетата. Гледката — зад някое предно стъкло, момичетата — зад някоя ограда, всичко на витрина. Не пипай, забранено е, долу лапите! Това е то автострадата!

Пиер не бе помръднал. Неговата безучастност ядоса Гастон. Той избухна.

— Така ли е, Пиеро? — изрева той.

Пиер се сепна и го погледна занесено.

 

Огромният неподвижен силует на камиона се издигаше на фона на обсипаното със звезди небе. Слаба светлинка озаряваше вътрешността на кабината. Облечен в спални одежди, но с чифт закрепени на носа очила с метални рамки, Гастон бе потънал в четене на някакъв роман. Това продължително бдение безпокоеше Пиер, който се бе излегнал в леглото зад седалката.

— Какво правиш? — попита той със сънен глас.

— Нали виждаш: чета.

— Какво четеш?

— Като ми бъбриш и аз като ти отговарям, вече не чета. Преставам да чета. Не може да се прави всичко наведнъж. Та преди да заговорим, четях един роман. „Венера от пясъците“ се казва.

— „Венера от пясъците“ ли?

— Да, „Венера от пясъците“.

— За какво се говори?

— Нещата стават в пустинята. В Тасили по-точно. Това трябва да се намира някъде в южната част на Сахара. Те са керванджии. Типове, които прекосяват пустинята с камили, натоварени със стока.

— Интересно ли е?

— Обратно на предположенията, има известна прилика с нас.

— Обясни ми.

— Моите керванджии вървят целия божи ден в пясъка с камилите си. Пренасят стоки от едно място на друго. Накратко, това са били шофьорите по онова време. Или пък ние сме днешните керванджии. Заместваш камилите с тежкотоварни камиони и пустинята с автострада и се получава същото.

— Нда — прошепна в просъница Пиер.

Но Гастон продължаваше, завладян от своята тема.

— Освен това съществуват и оазисите. Керванджиите правят престои в оазисите. Там има извори, палми, момичета, които ги чакат. Оттук идва и заглавието на романа: „Венера от пясъците“. Това е едно чудно красиво маце, което живее в някакъв оазис. А пък керванджиите явно си мечтаят за него. Чакай да чуеш:

„Младият арабин бе слязъл от бялото си мехари — това ще рече камила, — от бялото си мехари и търсеше Айша — така се казва тя, момичето де — в сянката на палмовата горичка. Не я откриваше, защото тя се криеше до кладенеца и наблюдаваше усилията на младежа през процепа на своето фередже, което бе спуснала върху лицето си. Най-после той я забеляза и разпозна неясно очертаната й фигура всред клоните на един розов тамарикс. Тя се изправи, като го видя да приближава, защото не бе благоприлично жена да седи, като говори с мъж.“

Чуваш ли, в онези страни се е запазило чувството за йерархия.

„— Айша — каза й той, — осем дни вървях из камънаците на Тасили, но всеки път, когато се затваряха очите ми под огъня на слънцето, все твоето нежно лице ми се явяваше. Айша, цвят на Сахел, спомни ли си за мене поне веднъж през цялото това време?

Девойката показа синкавите искри в погледа на тъмните си очи и белия блясък на усмивката си.

— Ахмед, сине на Дахмани — каза тя, — тая вечер твърдиш така. Но още с първите отблясъци на деня ще вдигнеш бялото си мехари и ще отпътуваш на север, без да се обърнеш. В действителност ми се струва, че предпочиташ камилата си и своята пустиня пред мене!“

— Е, какво ще кажеш за това?

Пиер се обърна в леглото. Гастон дочу стенание, в което сякаш долови едно име: „Маринет!“

 

Приближаваха към отбивката „Момини сълзи“, Пиер караше. Гастон дремеше в леглото зад него.

Камионът навлезе в отклонението и спря.

— Слизам само за миг — обясни Пиер.

— Аз не мърдам — бе отговорът, който се разнесе от леглото.

Пиер тръгна навътре под дърветата. Мрачното време бе угасило цветовете и птичите песни. Във въздуха се носеше нещо подобно на безнадеждно, мрачно, почти заплашително очакване. Пиер достигна оградата. Не съзря ни крави, ни пастирка. Минута постоя разочарован, вкопчил пръсти в решетката. Дали да извика? Не си струваше трудът. Явно нямаше никого и точно затова очарованието се бе разпръснало. Изведнъж, като че овладян от внезапно решение, Пиер се врътна и бързо закрачи обратно към камиона. Зае отново мястото си и потегли.

— Веднъж и ти да не се бавиш — отбеляза Гастон.

Камионът се понесе по входния пръстен и излезе съвсем непредпазливо на автострадното платно. Едно летящо като метеор порше с рязко движение на кормилото зави вляво и фаровете му възмутено замигаха. Натиснал педала до дупка, Пиер със замах сменяше скоростите, изтръгвайки всичко, на каквото бе способен, уви, претовареният камион. Появи се изходното отклонение към Бон. Машината пое като фурия по него. Гастон неспокойно подаде глава с нахлупена плетена шапка иззад седалката.

— А бе ти какво правиш? Да не си откачил!

— Люзини, Люзини-сюр-Уш — процеди през зъби Пиер. — Трябва да отида.

— А знаеш ли какво ще ни коства това? Все ти е едно на тебе. В колко часа ще пристигнем в Лион довечера? След оня номер със стълбата смяташ ли, че пак можеш да се правиш на интересен?

— Само едно завойче де! Половин час ми трябва.

— Половин час! Как не!

Камионът спря пред гишето на контрольора. Пиер му подаде талона си.

— Люзини, Люзини-сюр-Уш? Знаеш ли го къде е завряно?

Мъжът махна неопределено с ръка и изломоти нещо в отговор.

— Какво?

Ново, още по-вяло движение, придружено от нечленоразделни звуци.

— Нищо, карай! — приключи Пиер и потегли.

— В крайна сметка — каза му Гастон — ти не знаеш ли къде си тръгнал?

— В Люзини. Люзини-сюр-Уш. Не е ли ясно? На половин километър, така каза Маринет.

Камионът вървя известно време и спря, като се изравни с една дребна старица, хванала чадър в едната ръка и кошница в другата. Тя отскочи уплашено встрани.

— Госпожо, ако обичате, за Люзини?

Тя приближи и пъхна чадъра си под мишница, за да може да разпери ветрилообразно ръка зад ухото си.

За юзината ли? Коя юзина по-точно?

— Не, Люзини, Люзини-сюр-Уш.

— Нещо за гушата? Ами вървете при бакалина!

Гастон сметна, че трябва да се намеси, и като се надвеси през рамото на Пиер, изговори отчетливо:

— Не, госпожо. Търсим Люзини. Люзини-сюр-Уш.

Старата се захили.

— Надушвам ли? О, да, надушвам нещо, разбира се, че надушвам!

— По дяволите! — изръмжа Пиер и натисна амбреажа.

Камионът почти цял километър се движеше бавно, след това още намали ход, когато в прозореца на Гастон се очерта като в рамка някакъв човек, подкарал пред себе си крава. Гастон незабавно го разпита. Без да спира, без дума да отрони, човекът махна с ръка надясно.

— Трябва да завием надясно — каза Гастон.

Тежкият камион с мъка навлезе в някакъв тесен второстепенен път. Ненадейно изникна едно момче, яхнало едър работен кон с чувал за картофи вместо седло.

— Я кажи, моето момче, ходил ли си в Люзини, в Люзини-сюр-Уш?

Момчето го гледаше с тъпо изражение.

— Е какво? Ходил ли си, или не? В Люзини, а?

Пак последва мълчание. После конят изпъна шия, показа огромните си жълти челюсти и пусна едно звънко присмехулно цвилене. Момчето тутакси се зарази и избухна в безумен смях.

— Остави — посъветва Гастон. — Нали виждаш, че е слабоумен!

— Ама що за скапан пущинак е това! — избухна Пиер. — Сякаш го правят нарочно, нали?

Стигнаха до едно място, където шосето пресичаше някакъв междуселски път. Имаше указателен стълб, но табелата бе изчезнала. Пиер скочи на насипа и почна да се взира в тревата край стълба. Най-накрая откри зеленясала чугунена табела, изпълнена с имена на села, между които и Люзини.

— Я гледай! Видя ли? Люзини, три километра! — тържествуваше той.

— Да, ама ти бяха казали петстотин метра — напомни Гастон.

— Значи нещо са се объркали.

Машината се разтърси и се насочи към междуселския път.

— Ама да не искаш да се натикаме вътре! — извика Гастон.

— Ами да, защо? Гледай, сам върви.

Камионът напредваше с клатушкане като кораб. Разни клони го дращеха отстрани, други метяха предното стъкло.

— Няма скоро да му се види краят на тоя батак — простена Гастон.

— Ще предизвикаш дявола с твоето капитулантство.

— В някои случаи това просто е предвидливост. Я виж! Гледай какво ни идва насреща!

Като се измъкна от един завой, действително пред тях изникна трактор с ремарке, който прегради изцяло пътя. Всеобщ престой. Пиер слезе и размени няколко думи с човека в трактора. После се настани отново до Гастон.

— Казва, че можем да се разминем малко по-нататък. Ще се дръпне назад.

Започна сложна маневра. Влекачът напредваше бавно и равномерно, изтиквайки пред себе си затруднения от ремаркето трактор. Наистина стигнаха до едно съвсем незначително разширение на пътя. Камионът отби вдясно колкото позволяваше благоразумието. Тракторът се зае с разминаването. Ремаркето не можеше да мине. Влекачът отстъпи няколко метра и после отново се придвижи напред, като коригира курса си още надясно. Пътят на ремаркето се освободи, но туловището на камиона застрашително се наклони надясно. Пиер даваше газ. Моторът безпомощно ревеше. Десните колела бяха затънали в тревата и калта.

— На ти сега! Хванахме се в капана — установи Гастон с мрачно задоволство. — Не се кахъри, всичко съм предвидил.

— Предвидил ли си?

— Ами да, нали имаме трактор? Ще ни измъкне оттам!

Пиер слезе и Гастон го видя, че преговаряше с човека в трактора. Онзи махна с ръка, че не иска. Пиер извади портфейла си. Отново отказ. Накрая тракторът се разтърси и ремаркето се доразмина с влекача. Гастон скочи на земята и изтича да догони трактора.

— Я кажете, отиваме в Люзини. Люзини-сюр-Уш. Знаете ли къде е?

Трактористът махна в същата посока, накъдето се бе отправил самият той. Гастон се върна оклюмал при Пиер, който тършуваше в дъното на кабината да намери някакъв кабел.

— Нови двайсет — му каза той. — Трябва да обръщаме.

Но на това още не му беше дошъл редът. След като разви кабела, Пиер се провря под решетката на радиатора, за да го закрепи на скрипеца. После, макар и малко наслуки, пое с другия му край в ръка да търси някаква точка за закрепване. Подвоуми се за едно дърво, после за друго и най-после се спря на някакво старо разпятие, което се издигаше на пресечката с един черен път. Той впримчи с кабела основата на постамента и се върна в кабината. Двигателят на скрипеца забръмча и видяха как придърпа леко кабела, който се заизвива по каменната настилка на платното, после се опъна и затрептя. Пиер спря, сякаш да се подготви за предстоящото усилие. След това задейства отново скрипеца, залягайки за опора върху кормилото, като че ли искаше да поеме част от напрежението, което щеше да измъкне четирийсеттонния товар на влекача от канавката. Гастон наблюдаваше операцията, застанал малко по-назад от кабината. Знаеше той, че скъса ли се стоманен кабел, може като гибелен камшик с един удар да подкоси и двата крака на неудачно застанал човек. Камионът се разтресе, сетне полекичка се заизмъква от калта. Втренчил поглед в земята, Пиер следеше метър по метър напредването на машината. Пръв Гастон видя как разпятието полегна опасно настрани и след това рязко се повали в тревата в момента, когато четирите колела на влекача най-после стъпиха на платното.

— Разпятието! Видя ли какво направи?

Щастлив, че се бе справил, Пиер вдигна рамене.

— Ще видиш, че накрая ще стигнем до затвора — настояваше Гастон.

— Ако оня никаквец беше се съгласил да ни помогне с трактора си, нямаше да се случи така!

— Да те видя как ще го обясниш това на полицаите!

Камионът занапредва отново с друсане по неравния път.

— Прекрасно нещо е полето, обаче все пак не забравяй, че трябва да обръщаме.

— Въпреки всичко не може да не стигнем някъде.

Километър по-нататък те действително излязоха на площада в някакво градче. Имаше смесен магазин, билкарски, редици ръждясали тръби, крепящи навитите брезентови чергила на някакъв несъществуващ пазар, и в самото дъно — паметник на загиналите, който изобразяваше фронтовак от Първата световна в атака на нож, настъпил с подкования си чепик германска каска. Не бе най-подходящото място да се маневрира с камиона, но нямаше друг избор. Гастон слезе да ръководи действията. Налагаше се да използват една стръмна уличка, за да се вкара в нея предницата на влекача, а после на заден ход да се завие наляво. Неприятното бе, че след това уличката вече не бе на разположение, за да даде простор на движенията на камиона. Трябваше да направят опит да се изтеглят колкото може по-далеч назад, до линията на паметника на загиналите.

Гастон сновеше от задната част на ремаркето до прозореца на кабината, за да насочва действията на Пиер.

— Пълен напред!… Още… Стоп… Завий надясно сега… Назад… Стоп… Наляво… Напред…

Това се викаше да маневрираш на място колкото носна кърпичка. Липсата на минувачи или обитатели подсилваше притеснението, което двамата мъже изпитваха от самото начало на приключението си. В какви краища се бяха забутали? Щяха ли да успеят накрая да се измъкнат оттук?

Най-трудното все още предстоеше, защото ако бронята на влекача бе на косъм от витрината на билкарския магазин, то в момента задницата на ремаркето заплашваше непосредствено паметника на загиналите. Но Гастон имаше око за тия неща. Викаше, тичаше, беше в стихията си. Славният Гастон, който ненавиждаше непредвидените работи и безплодните усилия, тоя ден действително нямаше с какво да се похвали!

Машината не можеше да мръдне напред сантиметър повече, без да издъни витрината, където бяха изложени дражета за кашлица, билкови чайове и противоревматични колани. Пиер се насочи към дъното на площада и започна да се изтегля. На него все му се струваше, че Гастон с прекалената си предпазливост го принуждава да губи при всяка маневра ценни сантиметри. Тоя човек винаги трябваше малко повече да го притиснеш! Отстъпваше на заден. Гласът на Гастон долетя до него далечен, но отчетлив.

— Давай! Леко. Още. Още. Леко. Стоп, достатъчно.

Но Пиер бе убеден, че пак оставаше неизползван цял метър. Тая дребна добавка можеше да спести излишна маневра. Та продължи той да отстъпва. Гласът на Гастон бе силно развълнуван.

— Стоп! Спри! Ама спирай, за Бога!

Чу се стържене, после глух удар. Пиер най-после спря и скочи на земята.

Фронтовакът, хванал с две ръце щика си, нямаше вече ни щик, ни ръце, ни нищо. Той обаче храбро се бе отбранявал, защото върху ламарината на ремаркето се забелязваше дълга драскотина. Гастон се наведе и вдигна няколко бронзови остатъци.

— Ето го вече еднорък — установи Пиер. — В края на краищата един заслужил инвалид от войната, какво толкова лошо има?

Гастон вдигна рамене.

— Този път ще се ходи в полицията. Няма да ни се размине. А с твоето скапано село Люзини край за днес!

Уреждането на формалностите им отне близо два часа и нощта се бе спуснала, когато излязоха от участъка. На Гастон му направи впечатление как, мрачен, решителен, сякаш обладан от сдържана ярост, Пиер даже не бе попитал полицаите къде се намира Люзини. Как се били изгубили в това градче с четирийсеттонния си камион? В отговор на този въпрос от акта бяха измислили някаква част за спешно подменяне, някакъв сервиз, където ги били упътили, недоразумения на поразия.

Сега вече нищо не им оставаше, освен да се върнат на автострадата. Гастон седна на кормилото. Пиер още не бе нарушил мрачното си мълчание. Бяха изминали около два километра, когато някакво пърпорене заглуши шума на мотора.

— Какво има пак? — разтревожи се Гастон.

— Нищо — измърмори Пиер. — Не е от двигателя.

Продължиха нататък, докато в един миг някакъв белезникав, ослепителен блясък не им пресече пътя. Гастон спря.

— Чакай — каза Пиер, — ще ида да видя.

Той скочи от кабината. Оказа се просто бенгалски огън, който догаряше на платното. Пиер тъкмо щеше да се качи отново на мястото си, когато гръмна диво някаква палячовска духова музика всред тълпа маскирани танцьори с размахани факли. Някои надуваха пищялки, други тромпети. Пиер се мъчеше да се освободи и да излезе от тоя смахнат хоровод. Обсипваха го с конфети, някакъв Пиеро го омота в серпантини, една маска на розово прасенце му пъхна в лицето хартиен език.

— Няма ли да престанете, мръсни глупаци!

В краката му избухна фишек. Пиер сграбчи розовото прасенце за яката, раздруса го яростно, стовари юмрука си в зурлата му и тя се огъна и изкриви под удара. Останалите се притекоха на помощ. Направиха марка на Пиер и той падна. В тоя миг Гастон се спусна стремглаво от кабината с електрическо фенерче в ръка и изрева:

— Престанете, тъпанари такива! На нас не ни е до майтап. Познаваме се с вашите стражари, ясно ли е? Ще ги извикаме!

Врявата утихна. Момците смъкнаха маските си и откриха своите развеселени лица на празнуващи млади земеделци. Всички носеха на реверите си трицветни кокарди и новобрански снопчета лентички.

— Че кво? Щом ни бива за служба, ще се веселим! Това е!

— И първо на първо какви ги бъркате по това време с тоя сандък? Да не се пренасяте?

Почнаха да им правят знаци, че не са наред, и се заливаха от смях.

— Това ще е, сигурно се пренасят!

Пиер си разтриваше кръста. Гастон побърза да го изтика към камиона и да го качи в кабината, докато работите не бяха почнали пак да се развалят.

Както си караше по автострадата, той попоглеждаше с крайчеца на окото окаменялото лице, решителния профил на своя спътник, очертан от редките и ослепителни светлини на движението.

— Твоето Люзини знаеш ли какво — проговори накрая той. — Ами почнах да се питам дали въобще съществува. Или пък твоята Маринет те е пратила за зелен хайвер.

— Възможно е да няма Люзини — отговори Пиер след известна пауза. — Но Маринет не ме е пратила за зелен хайвер, сто на сто.

— Тогава, щом е така, обясни ми защо ти е казала името на несъществуващо село?

Пак настъпи мълчание и Гастон трябваше да изслуша следния отговор, който го слиса:

— Там е работата, че и Маринет, и самата нея също може да я няма. Значи, нормално е едно несъществуващо момиче да живее в липсващо село, не е ли така?

 

Следващия ден по пладне, на връщане към Париж, камионът се изравни по права линия с отбивката „Момини сълзи“. На кормилото беше Пиер. Имаше все същото мрачно изражение от предната вечер и нарушаваше мълчанието си само за да измърмори по някоя ругатня. Сгушен в ъгъла си, Гастон го наблюдаваше с безпокойство. Някакъв туристически автобус ги изпревари и се престрои вдясно малко преждевременно. Пиер избухна:

— Дявол да ги вземе тези туристи! Какъв боклук се навъди по пътищата! Пък после, нали, злополуките все по вина на тежкотоварните камиони! Ами да си вземат влака, пък да вървят да се забавляват през отпуската!

Гастон обърна глава. Един стар ситроен с двайсетте си коня старателно се зае на свой ред да ги задмине.

— Хайде, и костенурките почнаха да се слагат! И жена я кара отгоре на всичко! Ама щом като върви по-бавно от нас, защо на всяка цена иска да мине отпред?

За голяма изненада на Гастон Пиер въпреки това намали и двайсетте коня задминаха без повече затруднения. На минаване шофьорката им направи благодарствен знак.

— Много си любезен — отбеляза Гастон, тъй като Пиер продължаваше да забавя ход, — но след вчерашното приключение нямаме повече време за губене.

В тоя миг той съгледа, че продължавайки да забавя, Пиер подаде десен мигач и се отправи към банкета на автострадата. Като забеляза отбивката „Момини сълзи“ от другата страна на платното, всичко му стана ясно.

— А не, по дяволите! Недей да започваш пак!

Пиер скочи от кабината, без думичка да пророни. Много щеше да е трудно да се пресекат пътните ленти, където се разливаше като стремителен и пълноводен поток автомобилното движение в двете посоки. Явно на Пиер не му пукаше. Сякаш бе ослепял.

— Пиер, полудя ли? Внимавай, за Бога!

Един мерцедес насмалко не връхлита върху него и клаксонът му надава негодуващ вой. Пиер се засилва отново и достига преградните парапети. Прехвърля се през тях и изскача стремително на трасето Париж-провинция. Тежкотоварен камион минава на косъм и го заставя да спре. Поема отново с отчаян скок, за да избегне някакъв ситроен. Още веднъж скача. Първият удар го завърта, следващият го събаря на земята, но преди да се приземи, нещо го подема и със страхотна сила го изхвърля нагоре. „Ще речеш, че превозните средства си играеха на топка с него“, щеше да обяснява по-късно Гастон. Свирят гуми и клаксони. Става задръстване.

Гастон пръв се озовава до Пиер. Трима шофьори му помагат да го отнесе до техния камион. Окървавената глава на Пиер безжизнено се люшка насам-натам. Гастон я задържа в ръцете си. Гледа го в очите с печална нежност. Тогава устните на Пиер трепват. Иска да каже нещо. Не се разбира. После бавно думите се редят.

— Автострадата… — шепне той. — Автострадата… Знаеш ли, Гастон, щом си част от автострадата… не се опитвай да се измъкнеш от нея.

Скоро след това влекачът, управляван от Гастон, продължава пътя си. Предхожда го линейка, увенчана с въртяща се светлина. Скоро линейката свива вдясно и поема по изхода за Бон. Камионът я задминава и продължава за Париж. Линейката намалява на бариерата и минава край една табела, където безжизненият Пиер не може да прочете: Люзини-сюр-Уш, 0,5 км.