Радислав Кондаков
Пустинен блян

Когато стигнеш в храма на Озирис, запитай страннико — де е този, който търси любовта си!

Там, към края има глина — виж какво е вдълбано в нея!

В красотата на неземната Асет се аз погубих.

Планина от камък се там издига — към Вечерницата устремена.

Аз вървя сам из пясъците на пустинята — само в техния зной е жива любовта ми.

Мнозина преди теб са идвали — всички огнена страст ги изпепели.

В очи черни като кафе аз потънах.

Когато песента на жреца заглъхне в тъмните пясъци, запитай го — кой е този, дето на жена сърцето си даде и в извора пенлив на любовта се врече!

Има ли някой, посмял Асет към обятията си да притегли!

Тези думи ще чуеш: „Сила нежна го надви, в бял бик го превърна — вечно нея да дири!“

Ако чуеш словата на мъртвите, бягай, страннико, мнозина на въглен станаха — душите им в пепел се превърнаха.

В красотата на Асет аз сладкия сок на любовта пих.

Заслушай се вечер в лъвовете, ще чуеш — мойто име те хвалят.

С очи знойни сърцето ми тя раздра.

Когато от небосклона Зорницата се скрие, спри край храма и вслушай се…

… Към тебе идвам аз, Озирис, син на Нут, господарю на вечността аз, Бог един от приближените на Тот.

О, Бог, ти виж!

Към тебе идвам.

Ръцете ми издигнати са за молитва, и ти поднасям истина и правда…

От мъж не бе докосната — и тя, и племето й.

Гордост и красота в снагата и се вплитаха, сок на сладост устните и напояваше.

Един се осмели да я поиска — от очите и любов да пие.

Заслушай се при изгрев — дали вятъра и пясъка незнайни думи шепнат.

На омайните извивки на Асет аз душата си обрекох, на женски чар сърцето си предадох.

Призракът ми над златни пясъци лети.

С коси черни като гарван тя взора ми забули.

Умрял съм, далечни страннико — отдавна умрял.

На бял бик духът ми броди — душата на божествената Асет да усмири.

В мъгла знойна очите ми се взират.

По звездите съм се скитал, но пак тук се връщам — в пустинята любов да търся.