Радислав Кондаков
Любовта на Соломон

Здрач се спускаше над зелените поляни, а цар Соломон вървеше, привел замислено глава. Той отиваше да срещне сунамката, по която бленуваше сърцето му отдавна. И много пъти бе ходил да я гледа, много слова на любов бяха изрекли устата му.

Тя беше прибрала стадото си и седеше близо до голямо дърво, величествено разгърнало клоните си над нея, сякаш я пазеше от някого.

Тя прегърна мъдрия цар, като невеста, която ще бъде разделена от възлюбения си.

Каза й Соломон:

— В много сирийски книги търсих мъдростта на човешкия замисъл, но ти ми даде това, което е извън всеки замисъл и всяка мъдрост. Овчарке, синът на Давид иска ръката ти! Досега жена не съм познал, но — ти си моята избраница! Много царици и дивни, знатни красавици потърсиха моите ласки, но мъдростта ревнива е. На нея аз отдадох живота си. Но сърцето ми теб избра, обикновена овчарка, изпълнила с любовен трепет всяко кътче на моята душа!

Сунамката отстъпи крачка назад, а вятърът закри лицето й с тъмните като абанос коси, сякаш искаше да скрие от любимия двете големи, чисти като кристал сълзи.

Соломон спря за миг и болка го жегна под лъжичката. И продължи царя, но гласът му трепереше като здрача, който се спускаше навред:

— Мъдростта любов търси! Велика е любовта, тя цар и овчарка събира, защото в душата живее. Ела при мен, в двореца и стани моя жена, защото знам — Бог така е отредил!

Рече тогава сунамката:

— Царю! Не мъдростта говори в теб, а друго! Да, ти ме обичаш… И аз те обичам! Но, чуй ме, царю, друго ни е писано! Аз за моето стадо да се грижа, а ти за твоето. Защото ти си цар на Израил! Казваш, жена не си познал още. Да, царю — и не трябва да познаваш. Защото светлината на твоята мъдрост ще потъмни! Кажи ми, царю, ти си мъдър, кажи ми: бива ли за сласт и похот цял народ да страда?

Младата овчарка замълча и наведе глава. Но Соломон — не я прегърна.

Здрач се беше спуснал над широките поляни и в лепкавата му тъмнина сунамката изчезна.

Но Соломон — не я последва!

В големия царски дворец беше суматоха — Соломон очакваше Балкиза, Савската царица. Години бяха минали от последната му среща със сунамката, но образът й грееше в сърцето му и стопляше душата му. Мъдър бе Соломон, та беше послушал овчарката, защото думите й надхвърляха всяка мъдрост. И беше напреднал царят в знание, разум и богатство. Навред се говореше за правдата и мъдростта му, и легенди се носеха за чистия му и непокварен живот на светец. Много книги и причти написа Соломон, в които мъдростта му живееше. Славата му застигна и великата царица на Сава и тя поиска да се срещнат. Защото дълго време бленуваше тя да го види.

С дълъг керван идваше Балкиза, защото много дарове носеше на мъдрия цар. И народът гледаше в почуда скъпите дарове и многобройните коли, от които лъхаше разкош. Защото бе чула Савската царица за несметните богатства на Соломон и искаше да го впечатли.

Красива беше Балкиза. Покрита с прозрачна коприна и мантия от пурпур тя влезе в чертозите Соломонови. На шията й блестеше огърлица от злато и рубини, и тежки гривни и пръстени красяха ръцете й.

Цял ден говориха Соломон и Балкиза. И с гатанки разказа за любовта си царицата, а с притчи й отвърна Соломон. Силно обичаше тя непознатия цар — бе го обикнала по слух и мълва. Пронизан от тъмния й поглед, мъдрият владетел се почувства странно. И тя разбра, че бе сломила сърцето му. Защото той я обикна бързо, и пожела я страстно — та образът й замъгли този на сунамката в сърцето му, както мътната вода омърсява чистата.

И видя го царицата слаб, а силен и мъдър бе в нейния блян. Загубил сила пред чаровния й взор, тя не можа да го обича вече.

Напусна Балкиза чертозите, украсени със скъпа мозайка, злато и мрамор. И опита се Соломон любовта й да върне, но не успя. Не помогнаха нито мъдри речи, нито заклинанията в тъмни нощи. Промени се царят, сянка легна на лицето му и потъмни мъдростта на словата му. А образът на Савската царица бе все пред очите му, та забрави напълно той овчарката.

Забрави тази, заради която написа своята „Песен на песните“!

Потърси любов отвън, защото вътре вече нямаше. И ненаситна бе жаждата за ласка и нежност, и навред тръгна мълвата, че стотици жени и наложници от Израил, Асирия и Египет имал царят. В сърцата им диреше тайната на любовта, но не я намери — защото сърцето му празно беше.

В измамния свят на неуловима илюзия заживя царят и отклониха го многобройни жени от Бога. И прие той техните богове и храмове им построи.

Но — празно бе сърцето му!

И рече един ден Соломон:

— Уморен съм вече и всичко — празно е! Знания и мъдрост имам повече от всички, а и по богатство и могъщество кой с мен може да се мери? Но защо ми е всичко това? Не е ли всичко тленно? До долината на Ефрат и границите на Египет стига царството ми, но всичко — смъртно е! Най-величественият храм в Йерусалим издигнах, и друг няма подобен по цялата земя: но всичко — суетно е!

О, Боже — нима всичко суета е?

И стояха свитъци с чудни сирийски писмена върху абаносова масичка, но никой не ги разгръщаше, защото суетна се струваше на царя всяка мъдрост.

Но в една красива нощ, когато звездите светеха най-ярко, му се яви чуден сън. Яви се — сунамката! И каза му тя:

— Приеми ме, царю, отново в сърцето си, изпълни го с любов! И тогава пак пътя на мъдростта ще намериш! Тогава Бог ще се смили и след хиляда години тук ще те прати, в земята на Израил.

И ще станеш ученик на Сина Божий, за да заживееш в Любовта!

И заедно ще бъдем тогава в нейния безсмъртен танц — царю мой!