Радислав Кондаков
Старата слива и градинските цветя

В голямата градина на един богат чифликчия имало много и красиви цветя. Той бил много горд с тях и хората от цялата околия идвали да ги гледат и да им се радват, че имало редки видове отдалеч донесени. Жълти нарциси, дъхави теменуги и розови зюмбюли посрещали хората от лявата страна на портата. Кървавочервени рози, пъстри лалета и загадъчни орхидеи ограждали пътя от ситни речни камъни, водещ до господарската къща. А около нея чудни анемонии и виещи се перуники спирали дъха на гостите.

С много любов се грижели за тях чифликчията и цялото му семейство, както и многобройните им слуги. И цветята били много благодарни за обичта и грижите, които получавали и по цял ден говорели помежду си щастието си и големия си късмет. А старата слива, отдавна поникнала на десетина метра от оградата, слушала техните разговори и тежко въздишала:

— Щастливи цветя! Толкова хора ги гледат и поливат, а за мен никой не се грижи! Ох — горката аз!

После вятърът нежно полюшвал клоните й, и тя казвала:

— И все пак, не съм сама! Вярно е, нямам грижовни господари, но ето — всеки ден небето ме поглежда мило, а слънцето ми се усмихва. Вятърът милва клоните ми, а дъждецът оросява жадните ми листа.

Но един ден господарите заминали. Напуснали чифлика, а с тях тръгнали и слугите им. Чакали ги цветята да се върнат, но — те не се появили!

Главичките им тъжно увиснали надолу и започнали да вехнат.

— Защо сте тъжни? — запитала ги тогава самотната слива.

— Господарите ни заминаха, няма кой да ни полива, нито да се грижи за нас — рекли цветята.

Отвърнала тогава старата слива:

— Вижте, моето положение не се изменя. Небето винаги ми се радва, слънцето всякога ми се усмихва и дъждецът навреме ме полива.

Минало време, градинските цветя изсъхнали и следа не останала от тях, а самотната слива още продължавала да живее и да се радва на небето.