Даниил Хармс
За това, как ме посетиха вестителите

В стенния часовник нещо изтрака и при мен дойдоха вестители. Не разбрах веднага, че са дошли. Първо си помислих, че часовникът се е развалил. Но в този момент видях, че той продължава да си върви и най-вероятно показва времето точно. Тогава реших, че в стаята става течение. И изведнъж се учудих: що за явление е това, щом за него могат да бъдат причина както смущенията в часовника, така и течението в стаята? Докато обмислях този въпрос, седях на стола до дивана и наблюдавах часовника. Стрелката за минутите беше на девет, а за часовете — почти на четири, следователно беше четири без петнайсет. Под часовника висеше календар и листата му потрепваха, сякаш в стаята духаше силен вятър. Сърцето ми биеше силно и се страхувах да не загубя съзнание.

— Трябва да пийна вода — казах си. До мен на масичката имаше пълна кана с вода. Посегнах и я взех. — Сигурно водата ще ми помогне — ми мина през ума и се загледах в нея.

В този миг разбрах, че са ме посетили вестители, но не мога да ги отлича от водата. Страх ме беше да пия от нея, защото по погрешка бих могъл да изпия и някой вестител. Какво значи това? Нищо не значи. Могат да се пият само течности. Нима вестителите са течност? Излиза, че мога да пия вода, без да се страхувам. Но не можах да намеря водата. Обикалях стаята и я търсех. Опитах се да пъхна в устата си една каишка, но тя не беше вода. Пъхнах в устата си и календара, но и той не беше вода. Плюх на водата и започнах да търся вестителите. Но как да ги намеря? На какво ли приличат? Помнех, че не можах да ги отлича от водата, следователно приличат на вода. Но на какво ли прилича водата? Стоях и се чудех. Не знам колко време съм стоял и съм се чудил, но изведнъж трепнах.

— Ето ти я и водата! — си казах.

Но това не беше вода, просто ме засърбя ухото.

Затършувах под гардероба и под кревата с надеждата поне там да открия или вода, или вестител. Но под гардероба освен прах намерих само една топчица, изгризана от кучето, а под кревата — само някакви стъклени парчетии.

Под стола открих недоядено кюфте. Изядох го и малко ми олекна. Вятърът беше почти утихнал, а часовникът спокойно си тиктакаше и показваше точното време: четири без петнайсет.

— Е, значи вестителите вече са си отишли — си рекох и започнах да се преобличам, че щях да ходя на гости.