Даниил Хармс
Шапка

Един отвръща на друг: „Не съм ги виждал.“ „Как така не си ги виждал — казва другият, — когато самият ти си им слагал шапките?“ „Ами тъй — казва първият, — слагал съм им шапките, а самите тях не съм ги виждал.“ „Че възможно ли е това?“ — чуди се другият, с дълги мустаци. „Да — отвръща първият, възможно е“ — и се усмихва със синя уста. Тогава другият, оня с дългите мустаци, се лепва за синята уста, за да получи обяснение, как е възможно да слагаш шапките на хората, без да забележиш самите тях. А тоя със синята уста отказва да обяснява на мустакатия, клати глава и се подсмихва със синята си уста.

— Ах ти, дявол такъв — казва му мустакатият. — Само ме баламосваш ти мен, стареца! Отговаряй и не ми хвърляй прах в очите: виждал ли си ги, или не си ги виждал?

Другият, със синята уста, се подсмихва още веднъж и внезапно изчезва, само шапката му остава да виси във въздуха.

— А, ето значи какъв си бил! — ядосва се мустакатият старец и посяга към шапката, а тя се премества встрани.

Старецът — подир шапката, а шапката бяга, не се дава на стареца. Лети шапката по улица „Некрасовска“, прелетява покрай хлебарницата, покрай банята. Народът изскача от кръчмата, зяпа учудено шапката и се прибира обратно в кръчмата. А старецът тича след шапката с протегнати ръце, с отворена уста; очите му станали стъклени, мустаците му се развяват, а косите му стърчат във всички посоки като пера.

Дотичва старецът до Литейна, а насреща му тичешком му пресичат пътя един милиционер и още някакъв гражданин в сиво костюмче. Хващат обезумелия старец и го отвеждат нанякъде.

А шапката завива надясно и полита към Нева.

Някакъв човек я видял на ъгъла на „Пантелеймоновска“, а на ъгъла на „Фурщадска“ никой не я е виждал.